НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ВЯРАТА И ДЕЛАТА
от Радостин Марчев
Спорът за корелацията между вярата и делата при спасението винаги е бил горещ картоф за християните. Без всякакви претенции да го разреша ми се иска да обърна внимание на няколко допълнителни неща, които да прехвърлят въпроса на една по-практическа плоскост. Има още
ПРОБЛЕМЪТ С ИНДИВИДУАЛИЗИРАНОТО БЛАГОВЕСТИЕ
от Радостин Марчев
Едно от нещата, които често можем да чуем в евангелските среди е благовестието описано по горе-долу следния начин: Бог те обича и е умрял за твоя грях на кръста. Ако го приемеш с вяра ти получаваш прошка и сигурност за вечно спасение в небето.
Макар да не е невярно подобно виждане за благата вест е силно изкривено и орязано. Основният проблем в него е (често неосъзнатият) индивидуализъм, с който то е пропито – спасението касае отделни личности и може да бъде свързано единствено с всяка една от тях поотделно, индивидуално и индивидуалистично.
Макар да е вярно, че спасението, което Христос изработи и предлага е спасение за отделните личности Новия Завет по никакъв начин не спира дотук. По-долу предлагам три области, в които неговото учение надминава чисто индивидуалистичния поглед, с който повечето от нас сме свикнали. Има още
от Евсевий Кесарийски
Глава 1 – Епископите на Рим и Александрия по време на управлението на Траян
Глава 2 – Нещастията на евреите по време на управлението на Траян
Глава 3 – Апологетите кото писали в защита на вярата при управлението на Адриан
Глава 4 – Епископите на Рим и Александрия при същия император
Глава 5 – Епископите на Ерусалим от времето на нашия Спасител до разглеждания период
Глава 6 – Последната обсада на Ерусалим от Адриан
Глава 7 – Хората, които по това време станали водачи на така нареченото знание
Глава 9 – Писмото на Адриан заповядващо да не бъдем наказвани без процес
Глава 10 – Епископите на Рим и Александрия по време на управлението на Антоний
Глава 11 – Еретиците от това време
Глава 12 – Апологията на Юстин адресирана до Антоний
Глава 13 – Посланието на Антоний до Общото събрание относно нашето учение
Глава 14 – Обстоятелствата свърани с Поликарп, един приятел на апостолите
Глава 15 – При царуването на Вер Поликарп и други пострадали мъченически в Смирна
Глава 16 – Философът Юстин проповядвал Христовото слово в Рим и пострадал мъченически
Глава 17 – Мъчениците, които Юстин споменава в собствената си книга
Глава 18 – Книгите на Юстин, които са достигнали до нас
Глава 19 – Ръководителите на църкваите в Рим и Александрия при царуването на Вер
Глава 20 – Ръководителите на Антиохиийската църква
Глава 21 – Църковните писатели, които процъвтявали през тези дни
Глава 22 – Хагезип и събитията, които той споменава
Глава 23 – Дионисий, епископът на Коринт, и посланието, което той написал
Глава 24 – Теофил, епископ на Антиохия
Глава 26 – Мелито и обстоятелствата, които той описал
Глава 27 – Аполинарий, епокопа на църквата в Йеропол
Глава 28 – Мусаний и неговите съчинения
Глава 30 – Сириецът Бардесен и запазените му творби
БОЖИЯ СИЛА ЗА СПАСЕНИЕ[1]
обзор на благовестието според Павел
от Майкъл Гормън
Терминът „евангелизатор” вече не е популярен и е не по-малко погрешно разбиран отколото „мисионер.” „Евангелизаторите” често биват свързвани с телевизионни пропоповедници и водачи на „походи” като Били Греъм. Павел бил евнагелизатор – проповедик на благовестието, или благата вест, – но не в тесния смисъл на човек, който печели отделни обръщенци чрез една доста анонимна дейност. Павел, както подчертахме, не бил просто един страстващ проповедник, но също така и пастир. Все пак той бил проповедник – прогласител на благата вест за намесата на Бога в човешката история чрез Исус Христос. Тази блага вест не била някакво лично послание за лично спасние, макар да включвала спасението на отделните личности. Тя била една политическа новина или по-добре теополитическа новина (политика включваща Бога), която предизвиквала – и предизвиква – самата същност на начина, по който хората се отнасят един към друг в реалния свят. Има още
УВЛЕЧИ СЛУШАТЕЛИТЕ СИ
от Анди Стенли
какъв е планът ти да спечелиш и запазиш тяхното внимание?
Ако комуникацията може да бъде сравнена с това да поведеш хората на пътуване то задължително е наистина да ги вземем с нас. Ако някога си присъствал на някаква презентация и си броял плочките на тавана или си играл умствени игри вероятно причината е, че говорителя е объркал едно фундаментално правило в комуникацията. Той е потеглил като те е оставил да стоиш на перона. Той е пропуснал да те увлече и след това да поддържа увлечението.
Наскоро посетих една църква с няколко приятели. Докато стоях, опитвайки се да внимавам забелязах, че не съм единственият, който се бори с това. Публиката се състоеше от може би 300 или 400 души. Беше очевидно, че пастирът беше положил много труд в подготовката на своето послание. Но беше също толкова очевидно, че по-голямата част от присъстващите не бяха увлечени. Независимо, че това беше очевидно за мен пастирът продължи да излага материала си. Всъщност той изглеждаше толкова зает със своето представяне, че не съм сигурен че за него беше от значение дали мнозинството от публиката внимаваше. Той не само, че потегли без да вземе никой със себе си, но изглежда дори не забеляза това или пък не го беше грижа.
Когато службата свърши ние отидохме на обед. Бяхме около 12 души. След това се разделихме, за да се срещнем по-късно следобед. Никой не спомена проповедта дори веднъж. Сякаш тя не се беше случила. Сигурен съм, че никой освен мен не забеляза това. Но това толкова ме притесни, че все още мисля за него. Този пастир беше прекарал часове в подготовка на своята проповед, беше я представил и тя беше направила толкова малко впечатление на една група християни, че те си бяха излезли без да направят дори един единствен коментар за това какво всъщност са преживели. Вярно, аз също не казах нищо. Вероятно понеже не бях в състояние да се сетя за нещо хубаво, което да кажа. Колко трагично. Но и колко често срещано. Има още
от Роджър Олсън
Трябва ли да четем книги за ересите? Някои добронамерени християни, включително мнозина пастири, биха казали, не. „Оставете тези неща. Четете за истината, не за грешките.” Една популярна история казва, че когато обучавали банковите чиновници да разпознават фалшивите пари отговорните институции никога не им показвали фалшиви пари, а ги карали единствено да изучават истинските. Тази история често се използва като пример в проповеди, чиято идея е, че християните трябва да изследват истината, не ересите. Има още
от Радостин Марчев
Преди няколко седмици написах няколко реда за християнските ценности в общественото пространство. Коментирайки казаното един мой приятел съвсем справедливо посочи, че понеже не давам конкретни примери не е съвсем ясно какво искам да кажа. Тогава съвсем съзнателно се въздържах да приведа такива поради негативните реакции, които смятах, че ще предизвикат примерите, които ми идваха наум
Днес обаче случката с премахнатите кръстове от продуктите на Lidl чудесно онагледяват това, което написах тогава: Има още
от Мартин Лутер
„Тогава Исус каза на повярвалите в Него юдеи: Ако пребъдвате в Моето учение, наистина сте Мои ученици“ (Йоан 8:31) Има още
от Мартин Лутер
„Добре е да се придържаш за едното, И да не оттегляш ръката си от другото; Защото който се бои от Бога ще се отърве от двете.“ (Еклесиаст 7:18)
Четенето на книгата Еклесиаст има върху глупаците същият резултат какъвто има проповядването на благовестието на невярващите. Когато невярващите чуят за свободата в Христос и за Божието одобрение идващо от вяра вместо от това, което ние правим, те заключват, че няма нужда да вършат каквито и да е добри дела. Те мислят, че могат да продължават да грешат понеже вярата е достатъчна. От друга страна когато ние проповядваме, че добрите дела са плодове на вярата те мислят, че това е начина, по който се спасяват. След това те се опитват да заслужат спасението си като вършат тези дела. Така слушането на Божието слово често води или до арогантност или до отчаяние. Много е трудно да се избегне една от двете крайности и да се намери среден път.
Същото се случва и когато глупаците слушат книгата Еклесиаст да ги учи да са спокойни и да оставят всичко в ръцете на Бога. Те заключават, че няма нужда да правят каквото и да е ако всичко е в Божиите ръце. Други, които са също толкова глупави правят точно обратното. Те се тревожат прекалено много и винаги се опитват да контролират всичко на пътя им.
Ние обаче трябва да намерим средния път. Трябва да работим усърдно, правейки всичко, което можем и което не е противно на Божието слово. Но ние не трябва да оценяваме своите дела на основата на собствените си усилия. Вместо това ние трябва да предадем всичките си постижения, решения и успехи на Бога. Авторът на Еклесиаст говори и за тези, които са мързеливи в работата си и за тези, които прекалено се тревожат за нея. Той им казва да се покорят изцяло на Божието слово както и да работят усърдно. По този начин авторът на Еклесиаст дава едно добро предупреждение за тези, които не стоят на средния път.
Единението с Христос е централното новозаветно описание на християнската идентичност, живота на спасение в Христос. То включва даването на нова идентичност при която в Христос прошката и новия живот са приети чрез Духа. Единението с Христос означава да пребъдваме в Лозата Христос. То означава, че Божия Дух е излян, за да направи живота и учението на Христос реални за нас. To включва нашето поклонение, призванието ни в света и нашето свидетелство като църква. Единението с Христос е обобщение на самото благовестие – един ключов образ, който събира заедно множество мотиви от библейското свидетелство. Както казва един библейски учен, в обяснението на библейския израз „да бъде в Христос“ се съдържа християнското свидетелство и опитност.
Billings, J. Todd. Union with Christ: Reframing Theology and Ministry for the Church (Kindle Locations 140-144). Baker Publishing Group. Kindle Edition.
Колко от вас са обръщали внимание на честотата, с която се срещат в Новия завет изразите „(ние) в Христос“ и „Христос в нас“ (които не са равнозначни)? А колко често сте чували да се разяснява какво означават те, както темата за свързването на християнина с Христос чрез вяра и да се подчертава централната им значимост ?
от Евсевий Кесарийски
Глава 23
Дионисий, епископът на Коринт, и посланието, което той написал Има още
от Радостин Марчев
текстът е публикуван във в. „Зорница,“ Август 2017
Едно от най-интересните религиозни движения, явяващи се предшественици на протестантската Реформация, била Бохемската реформация. Тя представлявала практическо отделяне на християните на територията на кралство Бохемия (днешна Чехия) от Римокатолическата църква, което продължило цели 200 години – от XIV до XVI век.
Бохемската реформация започнала около средата на XIV век в Прага: по това време един от най-големите градове в Европа, резиденция на императора на Свещената римска империя и след Авиньон, Рим и Париж градът с най-голяма концентрация на духовници. През XIV век Библията била преведена на чешки език, което дало тласък на реформаторски идеи. Богослови и интелектуалци от престижния университет в Прага (основан 1348 г.) като Хенри от Битерфийлд и Матю от Краков и проповедници като Конрад Валдхаузер започват да настояват за реформи в живота на свещениците, по-доброто им образование и борба със симонията и ниския морал. Най-видният представител на Бохемската реформация – Ян Хус – бил екзекутиран на събора в Констанс през 1415 г. Има още
от Кевин Джилс
Накъде продължаваме оттук нататък с Троицата
Кейлъб Линдберг, журналистът от Християнството днес, който през Юни 2016 каза на християнския свят, че е избухнала гражданска война между компементарите относно Троицата присъстваше на пленарния форум на ЕБО посветен на Троицата в Сан Антонио през Ноември 2016 когато Уеър и Грудъм хвърлиха бомбата, че сега те приемат вечното раждане на Сина и Милърд Ерисън и аз критикувахме тяхното учение за Троицата пред няколко стотин евангелски и реформирани богослови. Вие сигурно мислите, че това е значима новина, но нито един ред не се появи в неговата статия в Християнството днес.
Но не само Християнството днес си замълча за тази изключително важна богословска революция, която се случи в евангелските и реформираните кръгове. След първоначалната експлозия в блогосферата през Юни 2016 много малко беше публикувано. Всичко притихна. Доколкото ми е известно едва ли нещо от случилото се, което аз описвам в тази книга е било споменавано в евангелски публикации, особено в тези контролирани от комлементарите. Изглежда съществува неласно съгласие от всички въвлечени, че неудобното поражение за комлементарите трябва да бъде заметено под килима и никога повече да не се споменава. Има още
от Радостин Марчев
проповядвана на 27.08.2017
Втора евангелска баптистка църква, Варна
Тази сутрин имам въпрос към вас: Питали ли сте се някога защо сме родени и живеем точно в този град? На някои това сигурно им харесва – и морето първото, което ни идва наум. Други може и да не са чак толкова доволни – защо тук, а не в някоя по-богата и по-хубава западна страна където се живее много по-лесно?
Но аз искам да задам този въпрос в един много конкретен християнски контекст. Ако вярваме в един Бог, Който знае какво прави и при Който няма случайности Той вероятно ни е поставил на мястото, на което живеем с някаква цел. Може да сме доволни или недоволни от избора Му, но като християни ние би трябвало поне да попитаме: Защо? И това е интересен въпрос, нали? Има още
от Кевин Джилс
Защо беше нужно толкова дълго време, за да избухне гражданската война?
Трябва да призная, че въпросът, който никога не спирам да си задавам е защо на добре информираните евангелски и реформирани богослови им отне толкова време да пристъпят напред и да кажат, че това, което комплементароите учат за Троицата директно противоречи на учението на църковните изповеди? Евангелските богослови, които пишат книги за Троицата би трябвало да знаят, че да се подреждат йерархически личностите в Троицата е същността на грешката на субординацията[1]. Но от всички книги написани от евангелски автори за Троицата в последните 30 години (преди Юни 2016) нито една не информира своите читатели за това[2]. Тяхното мълчание, по отделно и общо, е оглушително. Робърт Летъм е едно съмнително изключение. Както посочих по-горе в своята книга от 2004, The Holy Trinity, той приема, че йерархическото подреждане на божествените лица е ерес и все пак когато говори за отношенията между мъжете и жените той поне устно подкрепя тази грешка. Единственото несъмнено изключение е Милърд Ериксън. Още през 1995 в своята книга God in Three Persons той казва, че да се говори за йерархическо функционално или ролево подчинение на Сина означава онтологична субординация, главната грешка на арианите. Той пише: „Едно временно, функционално подчинение без неравенство в същността изглежда възможно, но не и вечно подчинение[3].” Има още
от Анди Стенли
НАПРАВИ ПОСЛАНИЕТО СВОЕ
Каква е твоята история?
Всеки комуникатор има бележки. Но няма причина някой друг да знае, че имате такива. Много е вероятно да желаете вашият стил на общуване да стане по-разговорен. За да е възможно това вие не трябва да сте вързан към бележките си. Единствените хора, които разговарят с бележки са актьорите, които кандидатстват за дадена роля. Но без значение какъв аматьор е, никой актьор не може даже да мечтае да излезе на сцената носейки бележки. Защо? Понеже добрите актьори не желаят да бъде хванати, че играят. Те искат публиката да мисли, че те са тези, които претендират че са, че наистина изпитват това, което се преструват, че чувстват, че думите, които изговарят идват от техните сърца, а не от бележките им. Ние искаме същото! Има още
от Евсевий Кесеарийски
Глава 19
Ръководителите на църкваите в Рим и Александрия при царуването на Вер Има още
от Кевин Джилс
Защо гражданската война между комплементарите избухна през Юни 2016.
Въпросът, който искам да задам е защо гражданската война между комплементарите неочаквано избухна през Юни 2016? Защо някои комполементари достигнаха до убеждението, че това, което водачите на комплемантарното движение учат, че Библията учи, изведнъж се превърна в „ерес?”
Вярвам че войната се е водела вече няколко години. Моите публикации в противовес на комплемантарното учение за Троицата бяха широко известни макар и да бяха широко пренебрегвани понеже бях представян като един от тези опасни „евангелски феминисти” – както Грудъм многократно ме е наричал. В подкрепа на моето виждане, че писнаията ми за Троицата са били добре познати на комплементарните богослови говори факта, че в по-голямата част от книгите за Троицата написани от комплементари аз съм цитиран много повече от всеки друг богослов.
Два добили широка известност форума свързани с Троицата няколко години преди 2016 със сигурност са просветили евангелския свят, че не всички са на едно мнение относно троицата, но тези две събития изглежда оказаха малко влияние. На 9 Октомври 2008 Trinity Evangelical Divinity School, Диърфийлд, Илиноис, проведе публичен дебат в църквата към семинарията между Уейн Грудъм и Брус Уеър от една страна и Том МакКол и Кийт Яндел от друга.
Публиката беше голяма[1]. Темата беше „Дали отношенията на власт и подчинението съществуват вечно сред лицата на Троицата?” Уеър и Грудъм твърдяха, че това е така, казвайки, че Библията учи вечно подчинение на Сина на Отца и че това е ортодоксалното учение. Яндел и МакКол твърдяха обратното. Те казаха, че не е историческата ортодоксалност и че вечното функционално подчинение на Сина в смисъл на власт по необходимост води до онтологично подчинение на Сина. Някои присъствали на дебата ми казаха, че са излезли по-неуверени какво да вярват, след като спора е приключил. Объркващо е богослови да заемат диаметрално противоположни позиции като всеки твърди, че Библията подкрепя неговата позиция и че противниците му са изпаднали в ерес[2].
През Септември 2013 Южнобаптистката семинария в Луисвил, Кентъки, имаше подбно събитие, но този път то беше обявено като отворена дискусия, а не като дебат. Брус Уеър уреди конференцията и беше неин председател. Другите участници бяга Уейн Грудъм, Фред Сандърс, Лобърт Летъм и Люис Айърс[3]. Грудъм и Уеър поставиха въпроса ясно говорейки за вечното подчинение на Сина твърдейки, че това учи Библията и това е историческата ортодоксалност. Сандърс и Летъм, които са добре информирани тринитарни богослови представиха доклади, но нито един от тях не се противопостави на учението на Грудъм и Уеър за Троицата. И двамата имат виждания за отношенията между мъжете и жените подобни на Уеър и Грудъм и до този момент не се бяха противопоставяли открито на комплементарното учение за Троицата, макар че и двамата имаха резерви относно това, което Уеър и Грудъм казаха[4]. Люис Айърс представи научно изложение върху Йоан 5:19, текст често използван в тринитарнито спорове от 4 век. След като говори той трябваше да напусне за да се върне в Ангия за една венчавка. По този начин той не взе участие в откритата дискусия в края на конференцията. В едночасовия разговор бяха изразени някои несъгласия относно детайли, но нито Летъм нито Сандърс дадоха някакъв знак, че отричат йерархическата подредба в божествения живот или в основаване подчинението на жените на троичния живот и отношения. Грудъм и Уеър са приели, че срещата е потвърждение на тяхната увереност, че това, което учат е това, което учи Библията и още един триумф за комплементаризма.
На следващо място аз трябва да спомена един сборник с есета The New Evangelical Subordinationism: Perspectives on the Equality of God the Father and God the Son редактиран от Денис У. Джоуърс и Уейн Хаус и публикуван в началото нa 21012, за който съм сигурен, че също е изиграл роля за последвалата гражданска война, макар според моето мнение тази роля да е сравнително малка. Есетата бяха напълно предсказуеми и оставиха спора не по-малко объркан. Добре познатите и гласовите комплементари Брус Уеър, Дени Бурке, Х. Уейн Хаус, Уейн Грудъм и Д. Скот Хорел представиха обосновка за йерархически подредена Троица твърдейки, че това е историческата ортодоксалност и че тя определя отношенията между мъжете и жените. Противни мнения предсатвиха хора, които могат да бъдат определени като егалитари: Филип Кери, Линда Белвил, Дейвид Спенсър, Кевин Джилс и Денис Джоуърс. Нито един от тях не се позовава на Троицата за подкрепа на виждането, че Библията прави равенството на половете творческият идеал. Тогава, за да стане спорът наистина объркващ, едно старо есе на Крейг Кийнър с някои добавки, често цитирани от комплементаите, беше препечатано като глава в книгата. В него Кийнър твърди, че множество новозаветни текстове, особено в евангелието на Йоан, говорят за подчинението на Сина и по този начин учението за покорствотро на Сина не може да бъде еретично. Кийнър признава, че двамата с него имаме различни мнения по въпроса дали покорството на Сина споменато в евангелието според Йоан и на други места е ограничено до въплъщението на Сина или е вечно, но за повечето читатели на тази книга тази добавка няма да направи въпроса ясен. Редакторите не са открили нито един комплеменар, който да поставя под въпрос или да отхвърля вечното покорство на Сина. Книгата не води доникъде и до голяма степен се оказва пренебрегната.
Аз смятам моята книга издадена през 2012 The Eternal Generation of the Son: Maintaining Orthodoxy in Trinitarian Theology за най-влиятелната до този момент по отношение на избухването на гражданската война. Тя имаше много по-голямо влияние върху евангелските християни от всичко, което съм написал. Предишните ми книги за Троицата бяха широко известни, но в голяма степен пренебрегвани или отхвърляни от комплементарите. Нещата бяха много по-различни с моята книга за вечното раждане на Сина. Тя беше приета от сериозните богослови като сериозен принос към ренесанса на тринитарното мислене сред евангелските християни. През последните 200 години не е излизала нито една книга на тази тема и защитата на вечното раждане беше нужна понеже евангелските християни от времето на Втората световна война бяха започнали да отричат това изповедално учение. Моята книга също така се продаваше много добре. През Юни 2016 Inter Varsity ми писа, че те подготвят второ издание и рез Февруари 2017 – трето. Книгата беше приета много положително и от католици, традиционни протестанти и най-вече от изповядващи реформирани богослови. За първи път реформирани богослови, които бяха комплементари се съгласиха с мен и открито се дистанцираха от Уейн Грудъм и Брус Уеър и други евангелски християни, които отхвърляха учението за вечното раждане на Сина.
Аз ги бях убедил, че това донякъде езотерично и малко разбирано учение за вечното раждане на Сина е основополагащо за ортодоксалното учение за Троицата. То гарантира двете същностни за тринитарната вяра неща, пълната божественост на Сина и Неговото разграничение от Отца. Да се отхвърли това учение означава да се отхвърли Никейската изповед. Докато обяснявах как Уейн Грудъм и Брус Уеър отхвърлят това учение твърдейки, че то няма библейска подкрепа аз посочих, че това, което те всъщност правят е да отричат никейската предпоставка, че вечното раждане на Сина е основата за разграничението на Отца и Сина. За разлика от това за тях различната власт на Отца и Сина е това, което най-вече и същностно разграничава двамата. Почти всички реформирани богослови, които отразиха моята книга разбраха, че учението на Уеър-Грудъм за Троицата е директно отричане на Никейста вяра и на рефомираните изповеди.
Никое представяне на моята книга не предизвика такова внимание като това на Майкъл Хортън, J. Gresham Machen професор по богословие и апологетика в семинарията Уестминстър, Сан Диего. Вярвам, че това представяне на моята книга, публикувано през Декември 2014 в Modern Reformation направи възможно за други реформирани богослови открито да се дистанцират от учението на Грудъм-Уеър за Троицата. Хортън се съгласява с мен. Той казва, че да се твърди, че „Никейската изповед заедно с Атанасиевата изповед, Англиканските 39 члена и Уестминстърската изповед на вярата всъщност учат подчиненост на Сина означава да ги изопачим напълно” и че да се учи вечно подчинение на Сина „води до онтологическо подчинение.” Най-изненадващо Хортън избра за специална критика Джон Фрейм, доайенът на реформираните богослови заради това, че поставя под съмнение вечното раждане на Сина и защитава вечното покорство на Сина.
[1] В нета могат да се намерят много описания на дебата. Аз препоръчвам отразеното в Christianity Today от Хансън, “Anathemas All Around.”
[2] Пак там.
[3] Благодаря на Робърт Летъм за това, че ми разказа за случая. Друг разказ може да се намери в Sanders, “A Plain Account of the Trinity and Gender.”
[4] И двамата лично ми споделиха това.
от Роджър Олсън
Либералното християнство може да бъде богословски определено като противоположност на фунаментализма.
Подобно на фундаментализма много хора гледат просто на християнската (или църковната) политика и гледат дали някой е за правата на гейовете, за правото на избор относно абортите или ляв във вижданията си за икономиката и по този начин решават дали „либерален” е удачен етикет. Това е прекалено опростено и понякога е подвеждащо. Либерален християнин е богословска категория и поне технически е независима от политиката. С други думи един християнин може да бъде богословски либерален и социално и политически консервативен. Няма задължителна връзка между либералното богословие и либералната политика. Има още
