от Ръсел Муур
Когато се научим да казваме „Отче наш” ние влизаме в една битка. Като зависими деца ние гледаме към родителите си за, освен другите неща, основните си нужди на сигурност: снабдяване и защита. Исус пита: „Има ли между вас човек, който, ако му поиска син му хляб, ще му даде камък? или, ако поиска риба, да му даде змия? И тъй, ако вие, които сте зли, знаете да давате блага на чадата си, колко повече Отец ви, Който е на небесата, ще даде добри неща на тия, които искат от Него!” (Матей 7:9-11). Независимо от семейния ви произход вие не сте сирак в космоса. Същият Исус, Който ни научи да наричаме Бога свой Баща ни учи и да гледаме към Него за снабдяване („Дай ни днес ежедневния хляб”) и защита („И не ни въвеждай в изкушение, но избави ни от лукавия.”) Това не отделни молби. Дяволът идва при нашия Господ в пустинята искайки от Него да превърне камъните на хляб. Дяволът не се опитва просто да изкуши Исус, той се опитва да Го осинови. Семейството трябва да ни учи, заедно с останалите неща, че ние сме творения, че ние в крайна сметка не сме в състояние да снабдяваме и да защитаваме себе си. Ние сме зависими в своето детство, зависими сме и в старостта си. Това усещане за нужда е първата стъпка към победа, в една раздирана от война вселена, в която семейството често е кота нула. Има още
Кръстът е една криза на идентичността и наследството. Подигравателните тълпи обкръжили Исус не били по-жестоки или богохулни в сравнение с всички останали. Те просто познавали своите Библии. Те виждали, че Исус е повесен на дърво и следователно, според книгата Второзаконие, бил проклет от Бога (Втор. 21:23). Това бил семеен въпрос. Езикът на това проклятие започвал с един въпрос за семейна идентичност. Библията казва: „Ако някой човек има упорит и бунтовен син, който се слуша г;ласа на баща си нито гласа на майка си и макар те да го наказват не иска да ги послуша, нека баща му и майка м у да го хванат и да го доведат при градските старейшини, при портите на мястото където живее и да кажат на старейшините на гарда: „Този наш син е лаком и винопиец” (Втор. 21;18-20). Исус бил обвинен от старейшините, че е именно лаком и винопиец (Матей 11:19). Той бил обвинен като непокорен син, един, за когото казвали, че осквернява съботата и дори заплашва да разруши самият божий храм. Книгата на Мойсей казва какво ще се случи на такъв човек: „Тогава всички човеци от града да го убият с камъни. Така ще очистиш злото отсред себе си и целият Израел ще чуе и ще се убои (Втор. 21:21). Съгражданите на Исус веднъж вече го били извлекли от пределите на града си и се опитали да го убият с камъни (Лука 4:29-30; Йоан 8:59). Накрая те отишли дори по-далеч окачвайки го на дървото на разпятието, крайният знак за божието проклятие. 
Това поражда една контраинтуитивна хипотеза: до степента, в която ние възстановяваме едно библейско усещане за първичността на божиите действия в поклонението ние възстановяваме и едно оценяване на значението на формите на поклонение. Наричам я „контраинтуитивна” понеже вероятно свързваме литургичният формализъм с вида ритуализъм, който реформаторите поставяли под въпрос. Но именно понеже имаме едно дълбоко усещане за Божието тринитарно присъствие и действие в поклонението ние трябва да внимаваме – и да бъдем съзнателни за – формите на нашето поклонение и по конкретно как Духът ни дарява с форми на поклонение, които ни срещат като въплътени създания, каквито сме. Когато осъзнаем, че поклонението е свързано и с формиране ще започнем да оценяваме защо формите са от значение. Практиките, в които се потапяме в християнското поклонение са божият начин за пренасочване на нашите любови към царството, така че ние трябва да бъдем съзнателни за Историята, която тези практики разказват. 
Нашето разбиране за това кой е активен в поклонението трябва фундаментално да предизвика една друга широко разпространена погрешна идея, която вероятно също така определя начина, по който чуваме думата „поклонение.” Когато негласно приемаме, че ние сме основните действащи лица в поклонението ние приемаме и че поклонението е в основата си едно действие на изразяване. Това е и причината днес ние да свеждаме поклонението до песните, които пеем когато се събираме, времето в което ние изразяваме себе си. Ние мислим за поклонението най-вече в една рамка отдолу нагоре, като начин ние да изразим нашата хвала и да покажем посвещението си – сякаш поклонението ни събира, за да се представим пред Бога като пред „публика от един.” Когато мислим за поклонението по този начин ние също така приемаме, че най-важната характеристика на нашето поклонение е то да бъде искрено. Ако поклонението е израз на нашето преклонение пред Бога тогава последното нещо, което бихме искали е да сме лицемерни: нашето изразяване трябва да бъде честно, истинско, ново, искрено, „автентично.” 
За съжаление идеята, че поклонението е сърцето на ученичеството може да бъде разбрана погрешно понеже нашите работни дефиниции за поклонение са твърде тесни и редукционистки. Когато чуваме думата „поклонение” 90% от нас вероятно си мислят за „музика” или за „музикалната служба,” която предхожда проповедта („поучението”). В резултат на това ние сме склонни да мислим за поклонението основно като за нещо, което ние правим. Затова ако искаме да разберем правилно как и защо поклонението е сърцето на ученичеството, ние трябва да разширим, разпънем и, често казано, да коригираме своето разбиране за поклонение. Правейки това ние ще си припомним мъдростта, която модерната църква е забравила. В този смисъл аз се надявам, че вие може да откриете един освобождаващ смисъл прегръщайки литургията. 
Докато тази седмица четях 
Да, семейството носи унижение, което е една от причините, поради които се колебаех да напиша тази книга. Семейството рано или късно разкрива, че ние не сме експертите, които си мислим, че сме. Когато най-големите ми синове се учеха да четат те сричаха думите от билбордовете, покрай, които преминавахме с колата. По това време живеехме в Луисвил, Кентъки. Един ден преминахме покрай реклама на бира Будвайзер, на която беше написано единствено съкращението „Бът светло.” Синът ми, Бен, попита: „Какво означава Бъд светло?” Понеже не исках да се въвличам в дискусия за алкохолните питиета и всичко, което върви с нея аз просто казах: ”Това е напитка, което някои хора пият.” Няколко седмици по-късно видях шумна компания от възрастни хора в една църква където проповядвах събрани около малкият ми син. Научих, че той току що им е съобщил: „Знаете ли кое е любимото питие на баща ми? Бъд светло.” 
Има една стара проповедническа шега, която вероятно сте чували и преди. Едно село било заплашено от надигащи се води. Там живеел посветен християнин, който бил убеден, че Бог ще му дойде на помощ и ще го спаси от бедствието. Когато водата достигнала до колене неговите съселяни започнали да напускат селото с гребни лодки и го увещавали: „Влизай вътре! Ние ще те спасим.” „Не, не, аз ще се оправя,” отговорил човекът. „Бог ще ме спаси.” Учудени приятелите му продължили да гребат.
