Апофатичният изток срещу схоластичния запад… или – 2


АПОФАТИЧНИЯТ ИЗТОК СРЕЩУ СХОЛАСТИЧНИЯ ЗАПАД… ИЛИ?

от Маркъс Плестид

Палама се явява наследник на тази дълга традиция на византийската схоластика също толкова, колкото е наследник и на по-ранната патристична традиция и на цялата мистична, апофатична и монашеска постройка на християнския изток. Хвален за своето познание на Аристотел в младостта си и обучаван в логиката от самият Теодор Метохитес[1], Палама черпи от това философско познание в своя спор с Варлаам от Калабрия – първият от серията сериозни критици на практиките и вярванията на исихаските атонски монаси. Спорът започнал не относно молитвени техники или видението за божествената светлина, а за правилното приложение на Аристотел. Вземайки повод от богословския агностицизъм на Варлаам (изразен в един анти-латински контекст), Палама утвърждава с ясно аристотелови термини превъзходството на аподиктичните (демонстративни) аргументи в областта на богословието[2]. Палама със сигурност напада философията с най-цветисти изрази, когато тя е отстранена от нейното подчинено място, но я прегръща с готовност, когато е правилно поставена в служба на богословието[3]. Има още

Апофатичният изток срещу схоластичния запад… или – 1


АПОФАТИЧНИЯТ ИЗТОК СРЕЩУ СХОЛАСТИЧНИЯ ЗАПАД… ИЛИ[1]

от Маркъс Плeстид

Друг начин, по който обичайно е представяна опозицията между изтока и запада е чрез термините на методологическа несъвместимост. Герхард Подскалски e основен изразител на тази конкретна дихотомия. За Подскалски триумфът на паламизма представлява премахването на разума и поражение на всякакъв систематичен или дори последователен подреден подход към богословието. Византийското богословие става в най-добрия случай един ad hoc отговор на конкретни проблеми, основани на монашески опит. Най-общо, то се състои само в малко повече от събиране на патристични свидетелства, които често генерират патриотични твърдения, свързани с националната идентичност. Изправени пред по-сложната латинска богословска традиция византийците имат пред себе си единствено две възможности: удивена почуда или пълно отхвърляне[2]. Има още