(текстът е публикуван във в. „Зорница,“ юли, 2021)
Еврейският монотеизъм винаги изглеждал удивително странен на древния езически свят. Това учудване се онагледява добре от една случка с римския генерал Помпей. Когато превзел Йерусалим през 63 г. пр. Хр., той пожелал да види юдейското божество, за което бил чувал толкова много слухове. Когато обаче влязъл в Светая светих на пищния храм, той с огромна изненада открил, че там липсва какъвто и да е образ. Объркването му било толкова голямо, че след това години наред се разнасял слух, че евреите крият там… магаре.
През последните месеци ми се наложи да препрочета почти всички томове на големия православен богослов Г. Флоровски (като цяло увлекателно занимание). Интересен детайл е, че българските издание (след т. 3) са подредени по различен начин от англоезичните. По-конкретно, в томове 4-6 са събрани голяма част от т. нар. „евразийки” текстове на младия Флоровски. Признавам си, че точно към тези статии подходих доста „диагонално”. Въпреки това останах с впечатлението, че някои идеи, които чуваме днес на висок глас изобщо не са нови. В началото на миналия век се е говорело много за слабостта (морална, културна, духовна и всякаква) на прогнилия запад и за духовната сила и чистота на славянството и по-конкретно на Русия, откъдето ще произлезе една нова и обновяваща света култура.
Преди няколко години на една богословска конференция се оказах в дискусионна група обсъждаща една току що направена презентация. Един от участниците, доста пълен, вече не млад мъж очевидно беше имал тежък полет – той се беше облегнал изкривен на стената и шумно похъркваше. Колкото и неудобна да изглеждаше позата му обаче тя явно имаше ефект – на следващата сесия той беше видимо освежен, извини се за несъзнателното си отнасяне и се включи с няколко много удачни бележки. След сесията го попитах за подробности относно нещо, което беше казал и той любезно ме препрати към допълнителна литература.
Сузана Уесли е чудесен пример за добре балансирано евангелско тринитаринанство понеже тя показва едно добро усещане за пропорцията между това Кой е Бог и какво прави Той. Тя със сигурност има ревност за това, което Бог е направил за спасението на Своя народ, но знае, че благовестието черпи силата си от това, Кой е Бог. Тази основа на „божието природно блаженство” формира крайния хоризонт, на който тя може да „съзерцава неизказаната тайна на божията любов”. Балансираното евангелско тринитарианство не се хвърля просто в реката на благата вест и след това плува по течението. То признава и източника, от който извира тази река. Подобно на Сузана Уесли то е стъпили с единия си крак в щастливата земя на Троицата, а с другия в земята на благовестието. Когато евангелските християни изгубят усещането си за пропорция те започват да говорят така сякаш вече не ги е грижа за божия характер освен когато имат някаква полза от него. Най-добрата защита срещу това винаги е била учението за вечната Троица в Самата Себе Си.
На 4 юни 1811 г. в Личфийлд, щата Кънектикът, в дома на ревностния пуритан Лиймън Бичър, се ражда момиче, което наричат Хариет. То пораснало като дребна, необяснимо тревожна жена, която често боледувала. Когато била на 21 години, семейството се преместило в Синсинати и там Хариет Бичър се омъжила за Калвин Стоу, професор по богословие и преподавател в семинария. По-късно тя казала за него, че е добър в еврейския и гръцкия, латинския и арабския и за съжаление в нищо друго. Двамата имали седем деца, едно от които изгубили от холера и тя никога не се възстановила напълно от това.
„Публичното обръщение на ОЕЦ относно ваксините от 24.03.2021 г…. е не само практически проблематично, но и прибързано от медицинска и необмислено от правозащитна и богословска гледна точка.”
Християните през вековете винаги са схващали връзката между себедостатъчността на Бога като Троица и добротата на благодатта, но има един евангелски християнин, който я разбирал особено дълбоко и я изразил необичайно добре. За Сузана Уесли (1669-1742), майката на Джон и Чарлз, първото нещо, което идвало на ум когато мислела за Трицата била тази абсолютна себедостатъчност на Бога допълнена от идеята за Неговата доброта насочена към нас от позицията на абсолютна свобода.
„Аз те прославих на земята, като свърших делото, което Ти Ми даде да върша.И сега прослави Ме, Отче, у Себе Си със славата, която имах у Тебе преди създанието на света.” (Йоан 17:4-5)
„Той е самото битие и като такова по необходимост следва да бъде безкрайно щастлив в славното съвършенство на Своята природа от вечност до вечност. Той нито създава нито изкупва понеже има нужда да прави това, но ни обича понеже ни обича.” (Сузана Уесли 1738)
Няколко пъти съм писал, че християнската антропология е твърде различна от платонизма[1]. Вместо да вижда тялото като затвор за душата, от което тя щастливо се освобождава при смъртта, християнството приема човека за неразделимо психосоматично единство[2]. Това означава, че човек никога не е цялостен, пълноценен и щастлив докато отделните компоненти от неговата същност са разделени. Това специфично разбиране е най-ясно отразено в учението за възкресението. Победата над смъртта, в нейното чисто християнско представяне, не е освобождаване от тялото, а неговото възстановяване и свързване с душата. Поне в това отношение християните са единни.
Исая 54:1-3 Весели се, неплодна, която не раждаш; Запей с радост и възкликни, ти, която не си била в болките на раждане; Защото повече са чадата на самотната, Нежели чадата на омъжената, казва Господ. Уголеми мястото на шатъра си, И нека разширят завесите на жилищата ти; Не се скъпи; продължи въжетата си И закрепи колчетата си. Защото ще се разпространиш надясно и наляво; Потомството ти ще завладее народите И ще населят запустелите градове.
1 Кор. 1:27-28 Бог избра глупавите неща на света, за да посрами мъдрите; също избра Бог немощните неща на света, за да посрами силните; още и долните и презрените неща на света избра Бог, да! и ония, които ги няма, за да унищожи тия, които ги има,
Taking America Back for God: Christian Nationalism in the United States на Andrew L. Whitehead и Samuel L. Perry (Oxford University Press) е статистически анализ на нещо, което авторите наричат „християнски национализъм” и неговото влияние върху начина по който гласуват голяма част от американците.
Подходът на Уайтхед и Пери е да разглеждат християнският национализъм като специфичен фактор, отделен от останалите – нещо, което много други статистици не правят. Това им дава възможност да отчетат неговото специфично влияние. Именно в това отношение е техният най-голям принос, който изважда на повърхността няколко много интересни тенденции.
Ние сме по-склонни да помним бурите заплашили живота ни отколкото дъждовете, които са го спасявали. По същия начин ние сме склонни да помним големите кризи и повратни точки в нашия живот повече от тези рутинни, обичайни проявления на благодатта, които ни поддържат в пътя.
Докато си почивах от писането на тази глава спрях в коридора, за да видя как моят син Самуил минава покрай мен. На дванадесет години той приличаше повече на мъжът, който щеше да стане отколкото на малкото момче, което споменах по-рано. Не можех да не се замисля какви ли трудности го очакват докато се грижи за мен в края на моята история. Ще настоявам ли да запазя всичките си книги дори след като съм твърде слаб, за да се кача по стълбите до библиотеката? Ще му се наложи и да ми казва, че не мога да имам библиотека в малкия си апартамент в центъра за грижа за възрастни хора? Дори по-лошо, ще му се наложи ли да бърше лигите от брадичката ми докато лежа на някое болнично легло?
Преди време написах, че жените в продължение на векове са били ръкополагани както на изток така и на запад за дяконско служение – един от трите основни църковни чина (заедно с епископа и презвитера) на древната църква. Нещо повече, аз настоявах, че това е отразено в нашите Библии – напр. в текстове като Римл. 16:1 и 1 Тим. 3:11-12 – но често е прикрито чрез лоши преводи. Понякога това се прави напълно съзнателно.
По-долу публикувам превод на църковна молитва използвана специално за ръкополагане на дякониси. Тя е практически идентична с тази за ръкополагане на мъже дякони. Била е в употреба през 8 век във Византийската църква в Константинопол, а автентичността й не подлежи на съмнение.
О, Боже, свети и всемогъщи, Който си осветил жените чрез раждането в плът на Твоя единороден Син и наш Бог от Девата и си дал благодатта и очакването на Светия Дух не само на мъжете, но и на жените; погледни сега, Господи, на Твоята слугиня и призови я за делото на Твоето дяконско служение, изпрати върху нея изобилния дар на Светия дух. Пази я в Своята правосалвна вяра, в непорочно поведение и винаги направлявай служеието й според Своята воля. Понеже на Теб подобава всяка почит, слава и поклонение, на Отца, и Сина, и на Светия Дух. Амин.
След „Амин” дякона се моли както следва:
В мир нека се помолим на Господа. За мир отгоре и нашето спасение, нека да се помолим на Господа. За мира на целия свят, нека да се помолим на Господа. За нашия архиепископ… и за неговите свещеници, помощници, служители, мир, здраве, спасение и за делото на ръцете им, да се помолим на Господа. За тази, която сега се ръкополага за дякониса и за нейното спасение, нека да се помолим на Господа. Бог, който обича хората да й даде благодат за чисто и безукорено дяконско служение, нека да се помолим на Господа. За нашето спасение (смили се за нас и опази ни, о, Боже, чрез Своята благодат).
Когато молитвата е изказана от дякона и епископа все още е положил ръката сивърху главата на ръкополаганата дякониса, той се моли казвайки:
Суверени Господи, Ти, който не отхвърли жените предлагащи себе си и желаешщи да служат в светия Ти дом според подобаващото, а си ги приел в чина на служителите, дай благодатта на Светия Си Дух върху тази Твоя слугиня, която желае да Ти се предаде и я изпълни с благодатта на дяконството, точно както Си дал благодат за дяконството на Фива, която Си призовал за това служение. Боже, дай й да може да пребъдва непорочна в светите ти храмове, да живее подобаващо и най-вече да бъде чиста. И направи служителката Си съвършена, така че заставайки пред съдийския престол на Христос да може да получи достойна награда за добрия си живот. Заради милостта и любовта към хората на Твоя единороден Син, заедно с когото Си благословен (заедно с всесвятия, добър и животоврен Дух, сега и вевеки. Амин).
О, и обърнете внимание на примера за жена дякон, който изрично се дава в молитвата – Фива от Римл. 16:7! Колкото по-скоро престанем да я представяме като „служителка” и започнем да я изписваме „дякон(иса)” толкова по-добре. Верността ни към Библията като към Божие слово изисква това.
