Пез последните години идеологията на „християнския национализъм” все по-успешно се разпространява по света. Почти пълното сливане на Руската православна църква с авторитарното управление на Власимир Путин даде повод за множество новинарски статии когато патриарха на църквата заяви, че смъртта в Украйна като част от завоевателната армия на Путин „измива греховете”. В същото време друг популистки водач използва реториката на християнскикя национализъм, за да спечели изборите в Италия.
С това наум може би евангелските християни по света трябва да си напомнят, че християнският национализъм не може – и няма – да спаси света.
Тук със сигурност имаме една истина, която евангелските християни несъмнено държат здраво. Тя е централната идея на обичания стих Йоан 3:16, в който можем да видим обхвата на любовта на Отец към света изявена посредством размера на дара, даден за нашето спасение: Неговия Син. И на това място, където Божието себераздаване е най-явно, ако желаем да продължим нататък ние сме принудени да се обърнем към една специфично тринитарна изповед.Понеже в случая с Бога, Самия Себе Си, не е израз, който сочи към отделна личност, живееща сама в своята самота. Когато Бог най-накрая изпълнява всички Свои обещания давайки Себе Си за нашето спасение това се случва като Отец дава Сина.
Както всеки друг път кагато изборите чукат на вратата емоциите се издигат до небето. Християните, подобно на всички останали хора, имат своите надежди и разочарования, очаквания или липса на такива като поне някои от тях са свързани с определена политическа сила, на която те симпатизират. Заедно с това те винаги са (или поне би трябвало да бъдат) изправени пред дилемата как да обвържат своята вяра с вота, който дават. И, както често се случва, отговорите, които те дават – на самите себе си и на останалите – могат да са коренно различни. Въпреки това има няколко неща, които ми се струват валидни за всички и с които би трябвало да се съобразяваме.
От месеци не съм писал нищо по темата за жените в църквата. Причината не е, че съм загубил интерес, а просто липса на време.
Междувременно се появиха няколко много интересни нови източника, повечето от които все още не съм успял да прегледам с вниманието, което заслужават. За тези, които се интересуват какво ново на източния фронт (Списъкът е непълен).
Теориите на конспирацията са объркващи точно понеже са забележително заплетени. Всеки отговор или противоречие просто спомага за създавнето на още по-сложна теория. Коспиративните теоретици манипулират всяко достоверно доказателство така, че то да пасне в тяхното обяснение и дори по-лошо – те посочват липсата на доказтелства като дори още по-силно потвърждение. Какъв по-добър знак за съществуването на реална коспирация може да има от пълната липса на следа, че подобна конспирация съществува? Факти, липста на факти, противоречащи факти: всичко е доказателство. Нищо не е в състояние да проемни убеждението, до което вече е достигнато.
„И Мария каза: – Величае душата ми Господа, И зарадва се духът ми в Господа Спасителя мой. Защото погледна милостиво на низкото положение на слугинята Си; И, ето, от сега ще ме облажават всичките родове.” (Лука 1:46-48)” (Лука 1:46-48)
„И Мария каза: – Величае душата ми Господа, И зарадва се духът ми в Господа Спасителя мой. Защото погледна милостиво на низкото положение на слугинята Си; И, ето, от сега ще ме облажават всичките родове.” (Лука 1:46-48)
„Пристрастността на потвърждението“ е най-често срещаната – и вероятно най-дразнещата – пречка за продуктивен разговор и то не само между експрети и лаици. Изразът е свързан с тенденцията да отчитаме единствено информаията, която потвърждава това, което вече вярваме, да приемаме само фактите, които потвърждават предпочитаното от нас обяснение и да пропускаме данните, които предизвикват това, което вече сме приели за вярно… Без значение дали въпросът е на живот и смърт или е свързан с някоя дребна ежедневна дилема, пристрастността на потвържднеието се проявява, понеже хората трябва да разчитат на това, което вече знаят. Те не могат да подходят към някой проблем, сякаш умовете им са чиста страница. Паметта не работи по този начин и, което е по-важно, едва ли би била ефективна стратегия да започваме всяка сутрин с необходимостта да откриваме всичко от самото начало.
Проблемът не е безразличие към утвърденото познание. Проблемът е появата на враждебност към това познание. Това е част от новата култура и тя представлява агресивната замяна на експертни виждания или утвърдено познание с твърдението, че всяко твърдение по всеки въпрос е толкова добро колкото и всяко друго. Това е забележителна промяна в общностното говорене.
През последните години многократно съм писал за това как съмнението в научните капацитети съчетано с убеждението, че собствените ни повърхностни и неособено задълбочени знания в дадена област раждат мнения, които трябва да бъдат смятани за еднакво достоверни с тези на специалистите е един от големите проблеми на нашето време. Едва наскоро обаче ми попадна книгата на Том Николс, която се занимава подробно с проблема – Tom Nichols, The Death of Expertise. The Campaign against Established Knowledge and Why It Matters (NY: Oxford University Press, 2017). В много отношения тя е отваряща очите. През следващите дни ще пускам кратки откъси от нея, от които доста преми и резки. Те едва ли ще успеят да убедят хората с различно мнение. Въпреки това, убеден съм, тези неща трябва да бъдат казвани и постоянно повтаряни. Примирението с обратното е трагично. В някои случаи то съвсем буквално убива, както показва следващият текст.
Според християнското разбиране спасението е дадено по благодат. Но подобно на редицата ограничения и редукции, които съществуват в сотериологията такива има и по отношение на самата благодат. Накратко, понастоящем съществуват две концепции за благодатта, всяка от които е неадеквата спрямо другата и които не могат да бъдат примирени една с друга. От една страна благодатта често бива виждана като „Бог е добър спрямо нас” особено в това, че не използва греховете ни против нас. Алтернативно, благодатта е приемана за дадена от Бога сила, сила, която ни прави способни да променим живота си. Изказани така грубо това са безкрайно опростени версии на католическото и протестантското учение.
Тази година направих нещо, което никога досега не бях правил – взех си една седмица „почивка,“ през която си наех квартира извън Варна, за да мога на спокойствие да пиша доктората си. Докато се опитвам да изстискам на листа пред мен колкото е възможно повече мъдри мисли за направо хвърчащите пет дена в умът ми за пореден път се върти въпросът за смисълът на богословското образование.
Винаги съм смятал, че вярното учение е толкова важно за християнството, че не само, че не може да бъде пренебрегнато, а напротив – толерантността към грешките е пагубна. В допълнение към това личният ми интерес към богословието е бил причина с готовност да участвам в повече подобни доктринални спорове отколкото мога да си спомня.
Разбира се, аз съм насяно, че не всички грешки са от еднаква важност и има въпроси, които не могат да бъдат подминати и други, лични мнения, по които ако не можем да си затворим очите то поне можем с чиста съвест да не си отворим устата.
С течение на времето обаче все повече си давам сметка и за нещо друго. От значение е не само да защитаваме християнската истина, но и начина по който правим това. Понякога нашата защита на истината е просто смокиново листо, което всъщност прикрива личната ни арогантност, нетърпимост към друго мнение и желание винаги да бъдем признати за прави. И аз съм виждал много по-често отколкото ми се иска искрени и посветени християни да бъдат наричани с грозни имена и обявявани за врагове понеже имат мнение различно от това на някой друг.
Аз със сигурност не съм първия, който чувства или изказва това. По-долу публикувам един кратък текст от „История на църквата“ на Евсевий Кесарийски (4 век), в която той на свой ред цитира още по-старо писмо на християнски епископ. Казаното в него вероятно може да ни даде интересни насоки:
„Когато се намирах в област… където, както знаете, това учение преодоляваше за дълго време, така че доведе до схизми и разцепления на цели църкви, аз извиках презвитерите, учителите и братята от селата – тези братя, които също желаеха да присъстват – и ги увещавах да изпитат публично този въпрос…. И аз се радвах на постоянството, искреността, схватливостта и ума на братята докато разглеждахме по ред и с умереност въпросите и трудностите докато достигнем до съгласие. Ние се въздържахме да защитаваме по всеки възможен начин и с раздразнение мненията, които някога сме държали освен ако те не изглеждат верни. Нито пък ние прикривахме възраженията, но се стараехме доколкото е възможно да ги представим и да утвърдим нещата, които лежаха пред нас и ако представените разсъждения ни убеждаваха ние не се срамувахме да променим мнението си и да се съгласим с другите, но точно обратното, съзнателно и искрено и със сърце отворено пред Бога, ние приемахме това, което беше утвърдено от доказателствата и ученията на Светите Писания.“
Днес (24.08.2022) научих, че на 87 годишна възраст е починал митрополит Каистос (Тимъти) Уеър – един от най-изтъкнатите съвременни православни богослови.
Уеър съчетава няколко различни направления в православното богословие по един забележително балансиран и умерен начин. Той успява едновременно да запази напълно характерния за православието изповедален консерватизъм и да го съчетае със забележителна отвореност към нови идеи и начин на мислене – както и със смелост да ги изказва на глас.
Автор на голям брой книги той пише едновременно ерудирано и много достъпно – нещо, което се среща рядко.
На български език са издадени неговите книги „Тайната на човешката личност“ (Лик, 2002), „Царството вътре в нас“ (Покров богородичен, 2019), „Силата на името: Иисусовата молитва в Православната духовност“ (Сонм, 1994), „Жените в Православната църква“ в съавторство с Елизабет Бер-Сижел (Демос, 2002) и „Православният път“ (Покров богородичен, 2014). Последната се е превърнала в международна класика и когато преди няколко години организирах (воден от православен богослов) курс по въведение в православното богословие за протестанти именно тя беше пособието, което участниците трябваше да прочетат. Освен това на български има преведени доста негови статии, повечето от които могат да се намерят на сайтовете на Християнство и Култура и Двери, както и в неговия блог на български език.
Като протестант мога да кажа, че Уеър е един от най-увлекателните за мен православни автори. Смъртта му е загуба за целия християнски свят.
Съвсем съзнателно съм избягвал да пиша каквото и да е за десятъка – идеята, че 1/10 част от всичките притежания на християнина принадлежи на Бога и следва да Му бъде давана всеки месец. Темата е доста щекотлива за някоя среди в България и по ред причини съм изгубил всякакво желание да влизам в каквато и да е полемика по въпроса. Причината, поради която пиша това не е понеже смятам, че поставянето на подобно изискване за членство в църква е чак толкова лошо и че налага едно неужно бреме на хората. Всъщност смятам, че точно обратното е вярно – учението за десятъка съвсем не отива достатъчно далеч – поне от гледна точка на Новия завет – като в същото време отива дотам докъдето отива по начин, който лесно може да отблъсне хората.
„В началото бе Словото; и Словото беше у Бога; и Словото бе Бог.То в начало беше у Бога.Всичко това чрез Него стана; и без Него не е ставало нищо от това, което е станало.” (Йоан 1:103).
Помня първия път когато чух тези думи. Съвсем ясно. Един член от нашето църковно семейство отсъстваше за няколко седмици от събиранията затова отидох да видя дали всичко е наред. След като сподели огорчението си от местната църква той се опита да ме убеди, че взаимоотношенията му с Исус не са накърнени. „Между мен и Исус всичко е наред,” каза той. „Просто приключих с църквата”.
Въведение към национален семеен лагер на Баптистките църкви в България
Юли 2022
След първото мисионерско пътуване на Павел, църквите, които той е основал в Галати са изправени пред труден въпрос: трябва ли да пазят еврейския закон, както ги убеждават някои хора дошли „от Яков“ или не (Деяния 15:1и сл.). Възникналия спор води до първият църковен събор, който се провежда в Ерусалим през 49 г. сл. Хр. Павел и Варнава са делегати на църквите в Галатия и в крайна сметка тяхното мнение надделява.
Скоро след края на събора Павел предлага на своя приятел Варнава второ мисионерско пътуване. Това става причина за спор между двамата понеже Варнава иска да вземат със себе си Марко, който ги е изоставил по време на първото им пътуване, а Павел не е съгласен. В резултат на това те се разделят и вместо един на мисионерско пътуване тръгват два тима като този път спътник на Павел е Сила – един друг водач в ранната църква.
Лекция на националния семеен лагер на Баптистките църви в България
Юли 2022
Тема за децата и родителството в Библията е огромна и надявам се никой не очаква да я изчерпя цялата за 10 минути. Това, което ще направя е съвсем накратко да кажа 5 неща, които на мен ми се струват важни с надеждата, че ще бъдат интересни и на вас.
Отношението на българските евнагелски християни към Дж. Толкин е амбивалентно. От една страна е добре известно, че той е бил убеден християнин, който ясно е заявявал вярата си и дори е помогнал на „иконата” К. С. Луис да намери пътя към Бога. Нещо повече, огромната популярност на „Властелинът на пръстените” както и на други негови произведения (най-вече, но не само „Хобит”) провокират техния апетит да го имат на своя страна. От друга поне част от тях са смущавани от някои детайли в неговите истории. В тях не само, че се срещат добри магьосници – съчетание, което се счита за практически взаимноизключващо се – но и разказите за сътворението наподобяват много повече древни езически митове (които Толкин добре е познавал) отколкото библейския разказ в Битие. Но дори ако са в състояние да преглътнат това те все пак са затруднени да кажат какво точно е христинското във „Властелинът”.
Християните, които повярваха през 90-те години на миналия век си спомнят огромния наплив на хора в църквите. Тези пък, които са дошли по-късно сигурно са чували за това. „Тогава имахше съживление,” звучи разказа. „Сега е различно. Хората не търсят Бога и не се обръщат към Него – не както тогава”.
Това според мен е вярно. Съвсем възможно е всъщност нашето поколение християни да е преживяло най-голямото съживление в България – поне що се отнася до съществуването на протестантските църкви у нас.
Едно от нещата, които характеризират служението на пастира е, че то е поне в някаква степен непредвидимо. Разбира се, в него се съдържа немалко рутина – реда на църквоните служби вероятно е най-очевидния пример – но тя често е нарушавана от непредвидени и непредвидими обстоятелства. Такива могат да бъдат неочаквана смърт на енориаш, ангажимент, който не може да бъде отказан, спешна нужда да се посети болен или да се отдели време за разговор с човек преминаващ през криза. Това е и една от причините пастирската работа да не може да бъде стриктно сведена до, да кажем, осем часов работен ден, който продължава от 9 до 6 часа (Казал това бързам да добавя, че макар работата да не може да бъде стриктно нормирана, от пастирите се очаква да полагат труд не по-малко от хората, на които служат – и да се намери начин това да бъде отчитано по удачен начин.). Когато подобен случай възникне пастирът трябва да отклинкне независимо от времето и (не)удобството. Но когато нещо подобно се случи (а то се случва доста редовно) то нерядко нарушава възможността да се спазва определената, необходима рутина в служението – например необходимото време за подготовка на проповедта.
В подобна ситуация пастирите най-често прибягват до три решения.
“Ще ви кажа нещо прекрасно. Ние се борим с аборта чрез осиновяване – грижим се за майката и осиновяваме детето й…. Изпращаме послания до клиниките, до хоспиисите, до полицейските участъци: „Моля ви, не убивайте децата; ние ще ги вземем.“ Така че ние винаги имаме някой, който да каже на майката в беда: „Ела,, ние ще се погрижим за теб, ние ще намерим дом за детето ти.“(Из Речта на Майка Тереза на Националната молитвена закуска във Вашингтон, февруари 1994)
„Блажени сте, когато ви хулят и ви гонят, и говорят против вас лъжливо, всякакво зло заради Мене;радвайте се и веселете се, защото голяма е наградата ви на небесата,” (Матей 5:11-12)
„А Бог на надеждата да ви изпълни с пълна радост и мир във вярването, тъй щото чрез силата на Светия Дух да се преумножава надеждата ви.” (Римляни 15:13)
Езиците никога не са ми се отдавали лесно. В най-добрият за мен те са съвременна необходимост, през която (слава Богу) вече съм преминал и която сега просто използвам, а в най-лошия – истинско мъчение. Имах късмета да попадна в една от последните паралелки с високо ниво на преподаване на руски където – ща не ща – научих езика. Личната ми битка с английския беше доста по-дълга и трудна, но накрая горе-долу се справих, макар че в процеса до голяма степен забравих руския. Немския….е, там сагата беше кратка и безславна, а липсата на време не беше единствената причина. А за старогръцкия и еврейския по-добре изобщо да не отварям дума.
Ученето на чужд език обаче ми се струва доста удачна аналогия за начина, по който християнина усвоява богословието на своята вяра. Разбира се, християнството никога не може да бъде сведено до нивото на информация или система – неговите корени са в личната връзка с Исус Христос и там където тя липсва всичко останало не може да бъде нищо повече от фарс. Това аз с готовност признавам. Оттам нататък обаче, всеки път когато обръщенецът влезе в църква, посегне към Библията или отвори устата си, за да вербализизра своята вяра той неизбежно навлиза в сферата на богословието. За да приема и предава поне донякъде смислени идеи той трябва да усвои един нов богословски език. Живата реалност, която е преживял може да бъде изказана по множество различни начини едни по-добри, други по-лоши, а трети направо неверни и подвеждащи. Какво например има предвид апостол Павел когато заповядва: „умъртвете природните си части, които действат на земята“ (Кол. 3:5)? Това някакъв призив за самоубийство ли е или казва нещо съвсем различно? Или какво означава богословски заредения израз „предопределение?“ С течение на времето християните са се научили да говорят за своята вяра по определен начин, развили са определен богословски език. Той, подобно на другите чужди езици, се подчинява на определени правила, има своя структура и думите, които употребява имат свой семантичен обхват. Когато те са непознати човек често се чуди за какво всъщност иде реч. Това е една от причините хора влезли в църква да изпитва известно затруднение да разберат какво всъщност се случва. В определен смисъл аз напълно подкрепям виждането, че проповядването трябва съзнателно да бъде адаптирано към положението на такива хора и проповедникът трябва да направи усилие да бъде разбираем за тях (Всъщност това се отнася не само за проповядването, но и за всяка дейност, жест, облекло, архитектура, изображения, ритуали и т.н., което се случва в църква – това също е част от богословския език). От друга страна трябва много да внимаваме този стремеж да бъдем разбрани да не ни доведе до повърхностност – нещо, което лесно може да се случи. Богословският език във всичките си форми (езикови, визуални и т.н.) се е развивал векове наред поне отчасти воден от необходимостта и желанието да намери начин да говори за тази преживяна вътрешна реалност на християнската вяра. Думите, които е избирал и точния смисъл вложен в тях е направил възможно да обсъждаме и предаваме не само разбираемо това, в което вярваме, но и се явява начин да избегнем грешки и да предотвратим заблуди и неправилни мнения (Такъв начин например се явяват общоприетите изповеди на вярата, които в определен смисъл действат като езикови правила.).
Но подобно на останалите чужди езици и богословския изисква време и усилие, за да бъде усвоен. Последното е нещо, за което, по мои наблюдения, значителна част от християните нито си дават сметка нито са готови да направят. Когато пристъпваме към Библията с убеждението, че щом я отворим и започнем да четем то ще схванем правилно и изчерпателно това, което се съдържа в нея ние неминуемо се обричаме на провал и погрешно разбиране. Когато смятаме, че изучаването на богословие е в най-добрия случай губене на време, а в най-лошия дори самоубийство на вярата ние на практика започваме да конструираме езика така както ни харесва. Резултатите от подобно отношение са очевидни и няма нужда да говоря за тях.
Съществува обаче още една особеност, която прави въпроса още по-интересен или отчайващ – в зависимост от гледната ни точка. Това е осъзнаването, че богословският език всъщност съвсем не е само един, а „името му е легион.“ Истината е, че различните християнски традиции също говорят на различни богословски езици. Разбира се, те не са напълно различни и, да се изразим така, спадат към едно общо езиково семейство. Допълнително някои от тях са по-близки един до друг (например на различните протестантски деноминации), а други са по-далечни (като този на римокатолицизма и източното православие). При всички случаи обаче трябва да имаме едно наум и да помним, че чувайки познато понятие не е задължително то да означава това, което сме били научени да мислим, че означава на нашия собствен богословски език. Така например чувайки думата „традиция“ някои протестанти могат да я възприемат като негативен богословски термин, който обичайно се свързва с човешко отклонение от Божието откровение. Други протестанти влагат в него по-положително значение на исторически опит на църквата, който не е непременно безгрешен, но може да е от голяма полза за правилно разбиране на вярата. В православието обаче под традиция често се има предвид продължаващото действие на Светия Дух в църквата. Това са три на практика много различни (макар и не изцяло изключващи се начина), по които едно и също понятие се използва в различни християнски общности. Ако сме невежи за тази разлика в значението общуването между тези групи би било силно затруднено. Точно в това положение веднага след промените се оказаха от една страна различните протестантски групи, а от друга православната църква в България. Понеже говореха на различни езици, които често включваха едни и същи понятия, но натоварени с различно значение неразбирането помежду им се оказа голямо, а комуникацията почти невъзможна. Тридесет години по-късно положението започва да се променя отчасти именно поради натрупания опит с чуждия език и способността ако не да го говорим то поне донякъде да го разбираме. Последното е минимума, без който е почти невъзможно да комуникираме смислено.
Личният ми опит потвърждава това наблюдение. Спомням си как преди повече от петнадесет години седях втренчен в книгата „Изтокът и западът за личността и обществото“ (Праксис, 2001) и отчаяно се опитвах да разбера за какво точно иде реч. В момента докато работя върху докторат свързан с отношения между протестантска и православна традиция си давам сметка колко удачно е сравнението с учене на чужд език. Едва когато се потопиш в езика, когато прекараш безброй часове в неразбиране, опити, въпроси и отчаяние, той накрая започва да се отблагодарява и ти дава възможност да надникнеш в един свят, който преди това не си бил в състояние да разбереш и видиш. Това е момента, в който можещ да си позволиш предпазливо да изказваш критика и в същото време да бъдеш обогатен от различни богословски ударения, за които дори не си подозирал. Обикновено това е и момента, в който вече си си дал сметка, че има още много неща, които не знаеш и въпроси, по които вероятно е добре да се изказваш предпазливо, премерено и смирено, понеже, както казват „морето не е до колене.“
Ученето на чужди езици обогатява – включително на богословски. Но не е лесно. Ако без да сте отделили време и положили усилие смятате, че говорите добре вероятно ще се представите като човека, когото на интервю за владеене английски език помолили да състави изречение с думата „allow” и той без да му мигне окото отговорил: „Алоу, кой е на телефона?“
Богословските еквиваленти на този анекдот изобилстват – при това съвсем реални.
Rado's blog 