Новото евангелизиране на Европа – 3


от Джим Мемори

Бог издига ново поколение ученици на Исус, които да приемат предизвикателството за достигане на секуларизираните европейски младежи.

Голяма част от това се случва в младежките служения в местните църкви из целия континент, понякога подкрепяни от организации като Josiah Venture[1], които работят с църквите в централна и източна Европа.

Има още

Новото евангелизиране на Европа – 2


от Джим Мемори

Не само християните от третия свят основават нови църкви. Основаването на нови църкви като цяло се увеличава из цяла Европа, отчасти в следствие на появата на национални платформи за основаване на църкви.

Например видението на CNEF[1] (Национален съвет на френските евангелски християни) да основе евангелска църква на всеки 10 000 души е дало тласък за основаване на нови църкви във Франция. През последните няколко години във Франция нова църква се основава на всеки 7 дена.

Има още

Необикновеното ново евангелизиране на Европа – 1


Църкви от диаспората, движения за основаване на църкви и следващото поколение

от Джим Мемори

Ще видят ли европейските църкви какво прави Бог на континента? Бъдещето на Европа зависи от това.

В много отношения християнството е направили Европа Европа. Нито един друг континент не е бил изложен на християнското влияние за толкова продължителен период от време и толкова интензивно. И все пак, точно както Европа е първият християнизиран континент тя става и първият дехристиянизиран.

В началото на 19 век доста повече от 90% от християните живеят в Европа и Северна Америка, но в края на 20 век повече от 60% живеят в Африка, Азия, Южна Америка и Океания. Историкът мисиолог Андрю Уелс, който почина миналия месец, е един от първите забелязали и изследвали тази променя в „християнския център на гравитация[1]”.

Мнозина виждат Европа като изцяло пост-християнска или светска, но реалността е много по-сложна. И вън от светлината на прожекторите се случва едно ново евангелизиране на Европа.  

Можем да разпознаем три нива, на които то действа: църквите от диаспората, движения и платформи за основаване на църкви и следващото поколение.

Бог използва движенията на хора, за евангелизира Европа.

Миграцията на християни от други места и създаването на църкви от диаспората не е нищо ново за Европа. Такива църкви са част от европейската история. Много европейски градове из Европа имат значително население формирано в следствие на миграция и исторически църкви свързани с диаспората. Въпреки това миграцията от третия свят през последните две поколения е довела до основаване на значителен брой църкви от диаспората на европейска почва, включващи испаноговорящи и/или бразилски църкви, китайски църкви и чернокожи африкански църкви, които са най-многобройните. Само Изкупената Христова църква на Бога има над 750 общности и продължават да основават по 25 нови църкви само във Великобритания[2]. Това е само една от многото деноминации. Ако в някой европейски град има африканска общност там почти сигурно ще има и църква от диаспората, дори ако европейските християни даже не подозират за нея.

Макар че статистиките са обещаващи присъствието на църкви от диаспората не води автоматично до нова евангелизация на Европа. Както отбелязва Херви Квирани: „Африканските християни досега са били много успешни единствено в евангелизирането на други африканци. Много малка част от тях са направили нещо по отношение на европейците. Много от тях са ми казвали: „Това ни принуждава да правим нещата по различен начин, което е твърде неудобно.” Под „да правим нещата по различен начин” те имат предвид да съкратят хвалебните си служби или да развиват евангелизация основа на отношенията. За пастирите, които искат поне да опитат да се включат в мисия сред европейците, тяхното присъствие в Европа ги кара да вярват, че те трябва да бъдат мисионери за европейците. Като такива те се опитват да контекстуализират своите служения за европейците, но това води до твърде малък успех. На повечето от тях им липсва подготовка, която да ги направи способни да разберат как би изглеждала една междукултурна мисия сред европейците[3].”   

Въпреки това не можем да прехвърлим цялата отговорност за този неуспех върху водачите на църквите от диаспората. Много от местните европейски църкви или не желаят или не знаят как да помогнат на християните от диаспората  да достигнат до местното население.

През пандемията на КОВИД-19 се появяват знаци, че църквите от диаспората и местните еврейски църкви се опитват да започнат междукултурни църкви, които могат по-лесно да достигат до коренните европейци.

Бъдещето на църквата в Европа може в значителна степен да зависи от появата на едно специфично европейско междукултурно християнство[4].  


[1] Andrew Walls, The Missionary Movement in Christian History (Edinburgh: Clark, 1996); Walls, The Cross-cultural Process in Christian History (Maryknoll: Orbis, 2002)

[2] Harvey Kwiyani, “Blessed Reflex: African Christians in Europe,” Missio Africanus 3, no. 1 (2017), accessed 2 May 2020, https://decolonisingmission.com/wp-content/uploads/2019/05/Harvey_Kwiyani_Blessed-Reflex-African-Christians-in-Europe.pdf.

[3] Пак там, 45

[4] Anderson Moyo, “An Intercultural Church Perspective on Mission in Europe,” Lausanne Europe Conversation, September 2020, accessed 18 June 2021, https://www.lausanneeurope.org/an-intercultural-church-perspective-on-mission-in-europe; Jim Memory, ‘God’s New Society: Multicultural Churches in Today’s Europe’, Vista 26, no. 1 (2017), accessed 18 June 2021, https://rado76.files.wordpress.com/2021/10/fb2e0-vistaissue26january2017.pdf.

Божият живот е по-жив от всички останали животи – 2


от Фред Сандърс

Някой е казал, че учението за Троицата не е толкова чуто в Новия завет колкото дочуто. Отрицателната част от това твърдение вероятно отрича прекалено много[1], но си заслужава да обърнем внимание на положителната. Една от най-силните характеристики на новозаветното тринитарианство е, че то ни се открива основно в разговорите между Отец и Сина. Читателите на Новия завет трябва да се заслушват в молитвите на Бог Син изречени към Неговия Бог и Отец. През цялото Си служение Той говори с Отца по начин, който кара учениците Му да Го попита как да се молят. Дори в мрака на кръста Синът продължава един непрекъсващ диалог със Своя Отец. Исус е уверен, че молитвите Му са чути и че Отец е с Него и в няколкото забележителни случая, в които от небето се чува глас ние виждаме Отец да заявява отношението Си към Своя възлюбен Син. Целия този вътрешно тринитарен разговор съзнателно е проведен пред слушатели, за наше наставление. За това, което остава скрито в отношенията между Отца и Сина в единството на Светия Дух не е възможно  да спекулираме безопасно. Но това, което те казва на глас за и един на друг, така че да бъде дочуто от нас, е не само една твърда основа за учението за Троицата, но и невероятна покана да се включим в този разговор.

Има още

Божият живот е по-жив от всички останали животи – 1


от Фред Сандърс

Ясните категории на систематическото богословие може да са полезни за подреждане на нашите приоритети. Но никой не е бил спасен просто понеже е чертал правилни диаграми. Въпросът тук е духовен по своята същност. Ние трябва да приемем Бог толкова сериозно, че да Го смятаме за по-интересен от самите себе си. Всъщност ако имаме правилно усещане за пропорциите ще мислим за божия живот като за най-живия от всички животи.

В класическата си книга The Religious Affections Джонатан Едуардс казва, че един то най-добрите начини да кажем дали даден човек е истински обърнат е като видим дали той има усещане за това колко добри са божиите неща сами по себе си. Когато един човек е спасен той е способен да възприеме божията доброта като нещо радостно само по себе си. Може да бъде забелязана „една промяна в неговия ум и усещане в сърцето му, чрез които той възприема красотата, славата и върховната доброта в божията природа такава каквото е тя сама по себе е си.[1]” Разбира се, светиите са безкрайно благодарни на Бога заради това, което Той е направил за тях, но тази благодарност лесно може да бъде обяснена по един чисто човешки начин. Това, което отличава изкупения от естествения ум е, че отвъд получените от Бога дарове, Той може да разпознае Кой е Бог Сам по Себе Си.

Има още

Духовна бедност


от Мартин Лутер  

Слушайте любезни ми братя: Не избра ли Бог ония, които са сиромаси в светски неща, богати с вяра и наследници на царството, което е обещал на тия, които Го любят?“ (Яков 2:5).

Има още

Писанието като тайнство


от Радостин Марчев

Добре известно е, че реформаторите през 16 век поставят под съмнение по-голямата част от тайнствата приемани от Католическата църква за такива. Правейки това те не променят дефиницията за тайнство и запазват популярното определение на Августин – тайнството е външен знак, зад който стои вътрешна благодат. Лутер модифицира това определение като външен знак свързан с божествено обещание, но резултата не е особено различен.

Има още

Можем ли да имаме християнство без Платон


от Радостин Марчев

Една от най-интересните размени на идеи, на които съм свидетел се случва между библейският учен Скот МакНайт и систематичния богослов Ханс Бьорсма. Бях писал за впечатленията си от книгата на МакНайт (виж ТУК и ТУК), но тази на Боерсма – Five Things Theologians Wish Biblical Scholars Knew –  се оказа дори още по-интересна. В нея има твърде много, което си струва да бъде четено бавно и дори по няколко пъти, за да бъде осмислено правилно. Сега ще се спра само на един пример.

Има още

В търсене на историческия Адам


от Радостин Марчев

По-всички стандарти Уилям Лейн Крейг (роден 1943) е значимо име в съвременната християнска философия и апологетика. Нещо повече, богословските му виждания несъмнено са далеч (макар и в никакъв случай крайно) вдясно по скалата либерализъм-консерватизъм. Ето защо, когато той най-после публикува книга свързана с началото на човешката история отзвукът е голям.

Има още

Преосмислената благодат: оценка на влиянието на Баркли


от Скот МакНайт

Понякога краката на систематическите богослови са покосявани и принудени да се преместят на друго място в резултат на сериозните исторически библейски изследвания и ако богословите откажат да се преместят завършват градейки къща на клатеща се или дори несъществуваща основа. Скорошното изследване на благодатта в древния свят е преместило основите в значителна степен – в някои отношения разширявайки ги, в някои поставяйки изцяло нови основи, а в други предизвиквайки самите виждания на систематиците за благодатта. Изследването принадлежи на Джон Баркли, който прави смелото, но не полемично твърдение, че всъщност никой не е изследвал павловото богословие за благодатта, което може да се открие в неговото богословие[1]. Виждането на Баркли за благодатта предизвиква адекватността на общоприетите виждания за благодатта и трябва да даде на цяло едно поколение систематични богослови нова основа, върху която да работят.   

Има още

Библейски изследвания vs систематично богословие – рунд 1


от Радостин Марчев

Една от най-интересните богословски поредици, на които съм попадал в последно време е сърдечната размяната на мнения между двама забележителни учени – Ханс Бьорсма и Скот МакНайт. Като резултат от нея на книжния пазар се появиха две малки книжки Five Things Theologians Wish Biblical Scholars Knew и Five Things Biblical Scholars Wish Theologians Knew.

Има още

За религията


Александър Шмеман

Религията се е родила и се ражда едновременно и от привличане към святото, от знание, че съществува нещо абсолютно друго, и от незнанието какво е то. Затова на земята няма по-двусмислено явление и в двусмислието си – по-трагично отколкото религията. Само нашата съвременна, изветряла и сантиментална „религиозност“ е убедена, че религията е всякога нещо хубаво, положително, добро и полезно, и че всъщност хората винаги са вярвали в същия този „добър“ и снизходителен Бог, в „Отца“, създаден на практика по „образа и подобието“ на нашата собствена дребнава доброта, на нашия комерсиален морал, битови умиления и евтино добродушие. Ние сме забравили колко близки до „религията“, в известен смисъл съприродни на нея, са тъмните бездни на страха, на безумието, ненавистта, жестокия фанатизъм, на цялото ужасно суеверие, което с такова напрежение е изобличавало ранното християнство, виждайки в него дяволско суеверие и съблазън. Забравили сме, че религията е дотолкова от Бога, от незитребимата в човека жажда за търсене на Бога, колкото и от княза на този свят, откъснал човека от Бога и натоварил го със страшната тъмнина на незнанието. Забравили сме, най-сетне, че не на хилядолетните „агностици“, а „на религиозните“ хора са казани най-страшните от някога прозвучавали на земята думи: „Ваш баща е дяволът…“ (Йоан 8:44).            

Печат на одобрение


от Мартин Лутер

„Работете, не за храна, която се разваля, а за храна, която трае за вечен живот, която Човешкият Син ще ви даде; защото Отец, Бог, Него е потвърдил с печата Си.“ (Йоан 6:27)

Има още

Какво означава да познаваме Бога?


от Александър Шмеман

А това е вечен живот: да познаят Тебе, Единия истинен Бог и Исуса Христос, Когото Ти си пратил“ (Йоан 17:3)

В тези думи на Христос се съдържа цялото християнство. Човекът е създаден да познава Бога и в познаването на Бога е неговият истински и затова вечен живот. Но това познание не е знанието, с което се кичи нашият ум, убеден, че може да знае всичко, включително Бога, а не знае, че тъкмо в помрачаването на ума и в разпада на истинското знание е цялата препасат и непоправимост на нашето падение. И че познаването на Бога, за което Христос говори като за вечен живот, като за рая – това не е умозрителното знание за Бога, което, колкото и да е формално обективно правилно, остава в рамката на знание паднало и раздробено, обезсилено от греха, загубило достъп до същността на познаваемото; затова е престанало да бъде среща, общение, единство. В своята откъснатост от Бога, в своя буквално безумен избор на живот извън Бога, в себе си и засебе си, Адам не е преставал да „знае за Бога“ и това значи да вярва, давярва с онази вяра, за която е казано, че „и бесовете вярват и треперят“. Но той е престанал да познава Бога; и животът на Адам е престанал да бъде онази среща с Бога, онова общение с Него, а в Него – и с цялото Божие творение, за което, както за същността на рая, е разказано в книгата Битие. А само тази среща – с Живия Бог, с Бога като живот на живота – жадува и не може да не жадува душата , защото в дълбоката си същност самата душа е тази жажда: „Жадна е душата ми,“ казва псалмиста, „за живия Бог“.  

(Александър Шмеман, Евхаристията – тайнство на Църквата, 456)

Калвин за предопределението


Предметът на предопределението, който сам по себе си съдържа значителна трудност, става много объркан и следователно гибелен чрез човешкото любопитство, което не може да бъде възпряно от скитане по забранени пътеки и катерене към облаците, решено да не остави неизследвана нито една от Божиите тайни. Когато виждаме много хора, някои от които не са лоши хора в друго отношение, тичащи навсякъде в това безочие и нечестие, необходимо е да им напомним за техния дълг по този въпрос.

Затова, първо, когато те изследват предопределението, нека да помнят, че се опитват да проникнат в скритите кътчета на Божията мъдрост, където онзи, който не възпира своето любопитство, а се втурва уверено и самонадеяно, ще навлезе в безизходен лабиринт. Защото не е право човекът безнаказано да наднича в неща, които Бог е решил да скрие вътре в Себе Си, и да изследва онази върховна вечна мъдрост, която според Неговата наредба ние не трябва да обхващаме, а само да се прекланяме пред тях, та в това да се изявят Неговите съвършенства. Онези тайни на Неговата воля, които Той е счел за правилно да изяви, са разкрити в Неговото Слово – разкрити дотолкова, доколкото Той е счел за благоприятно за нашите интереси и нашето благоденствие.

(Институти 3.21.1)

Тринитарно богословие и спасението


от Фред Сандърс

Приоритета на това кой е Бог пред това какво прави Той може да изглежда прекалено очевидно, за да си заслужава да говорим подробно за него. Може би дори си мислим, че едва ли някой би бил несъгласен с това. Всъщност обаче хората често повдигат множество възражения срещу подобна приоритизация. Някои казват, че макар да е чудесно духовното ни мислене да бъде насочено към това кой е Бог в Себе Си, това е прекалено абстрактна и безформена задача. Всичко, което знаем за Бога е това, което Той прави, по-конкретно това, което прави за нас. Макар че може да е логически правилно, че божието битие е по-голямо от Неговите действия това е без значение за нас щом веднъж се съгласим с него тъй като ние винаги се занимаваме конкретно с божиите действия.

Има още

Петнадесето огласително слово – 3


от Кирил Ерусалимски

22. Но какъв е знакът на Неговото идване? За да не би някоя вражеска сила да посмее да го имитира. „И тогава ще се яви,” казва той, „на небето знамението на Човешкия Син” (Мт. 224:30).

Има още

Петнадесето огласително слово – 2


от св. кирил Ерусалимски

15. И отново, той казва: „който така се противи и се превъзнася над всеки, който се нарича Бог, или на когото се отдава поклонение, щото той седи [както Бог] в Божия храм и представя себе си за Бог” (2 Сол. 2:4). Кой храм. Той има предвид еврейския храм, който е бил разрушен. Понеже да не даде Бог това да бъде някой от нашите храмове! Защо казвам това? За да не решим по някакъв начин, че имаме предимство. Понеже ако дойде при евреите като Христос и желае да му се отдава поклонение като на Бог той ще обърне голямо внимание на храма, за да е в състояние по-цялостно да ги заблуждава. Той ще се представя като идващ от потомството на Давид, който ще изгради храма издигнат от Соломон. Антихриста ще дойде във време, по което от еврейския храм няма да е останал камък върху камък според пророчеството за разрушение изговорено от Спасителя (Матей 24:2). Понеже когато или вредите нанесени от времето или разрушението наложат необходимостта от ново здание или пък някаква друга причина ще е преобърнала всеки камък, имам предвид не само външния двор, но и вътрешното светилище където бил херувимът тогава той ще дойде с „всякаква измама и лъжливи чудеса” опълчвайки се срещу всеки идол. Отначало той ще се държи търпеливо и благо, но след това ще разкрие невъздържания си нрав и то най-вече пртив божиите слуги. Понеже той казва: „Гледах същия рог като воюваше със светиите” (Дан. 7:21). Ужасен е този звяр, силен змей, непобедим от човеците, готов да погълне. За него имаме да кажем повече неща от светите Писания но за момента ще се задоволим с това, за да не се отклоним от темата.

Има още

Извор на знанието


Наскоро на българския пазар излезе третия (последен) том от голямото съчинение на Йоан Дамаскин „Извор на знанието”.

Доста често то се публикува частично под заглавието „Точно изложение на православната вяра”. Всъщност обаче „Точно изложение” е само третата част на по-голямата творба в три части. Първите две са съответно „Философски глави” (наричани понякога „Диалкетика”), които представляват своеобразно въведение в богословското мислене – един вид prolegomena и „За ересите накратко” – изброяване на 103 познати по онова време лъжеучения.

Трите части заедно представляват много интересен опит за систематизация на богословието – особено на свързаното с Троицата и христологията. Още по-интересно е, че това е направено на изток където подобни систематизации са рядкост.

„Извор на знанието” е едно от най-авторитетните древни патристични съчинения. Макар да може да бъде оригинален автор (както в полемиката около иконоборческата криза) в случая Йоан Дамаскин взема най-доброто от древната традиция и го обобщава по чудесен и неспекулативен начин.

Голямото достойнство на настоящото издание е, че то е двуезично и снабдено с подробен справочен апарат, което го прави много полезно за използване от специалисти без при това да намалява неговата достъпност за всички останали читатели.

За всеки, който желае да се запознае с едно от най-добрите патристични творби „извор на знанието” е задължително четиво.  

Септуагинта или Масоретски текст – нужно ли е въобще да избираме?


от Радостин Марчев

Септуагинта е ранен превод нa Стария завет на разговорен гръцки език, наричан още „койне”. Думата означава „седемдесет” и понякога се означава с латински цифри като LXX. Названието има своя интересна история. Според нея при изграждането на Александрийската библиотека Птолемей II Филаделф (281-246 пр. Хр.) заповядал за нея да бъде осигурено копие от свещените писания на евреите. Седемдесет евреи били натоварени с превода. За да не се наговарят и да изопачат текста те били държани разделени един от друг както всеки превеждал самостоятелно. Накрая се оказало, че всички преводи са еднакви до последната буква.

Има още

За една богословска карикатура


от Радостин Марчев

През последните няколко месеца ми се наложи да чета доста литература свързана със сравнение на някои богословски въпроси в православната и протестантската традиции. Едно от нещата, които забелязвам е, че разликите в разбирането на греха и неговото преодоляване рутинно се представя в две направления.

Първото е, че православието за разлика от протестантството отрича всяка идея за наследствена вина като част от учението за първородния грях. Най-просто това означава, че според протестантите вината свързана с първия грях на Адам се прехвърля  (вменява) на всички негови потомци. Резултатът от това е, че всеки човек се ражда виновен пред Бога.

Втората разлика е свързана с твърдението, че протестантите разглеждат греха и неговото преодоляване (т.е. теориите за изкуплението) в стриктно юридически термини и рамка докато православието се характеризира с едно по-терапевтично виждане, което разглежда греха като болест, която трябва да се лекува.    

И в двете твърдения има известна истина, но в същото време по своята същност те представляват карикатури.

Има още