Богословието като чужд език


от Радостин Марчев

Езиците никога не са ми се отдавали лесно. В най-добрият за мен те са съвременна необходимост, през която (слава Богу) вече съм преминал и която сега просто използвам, а в най-лошия – истинско мъчение. Имах късмета да попадна в една от последните паралелки с високо ниво на преподаване на руски където – ща не ща – научих езика. Личната ми битка с английския беше доста по-дълга и трудна, но накрая горе-долу се справих, макар че в процеса до голяма степен забравих руския. Немския….е, там сагата беше кратка и безславна, а липсата на време не беше единствената причина. А за старогръцкия и еврейския по-добре изобщо да не отварям дума.

Ученето на чужд език обаче ми се струва доста удачна аналогия за начина, по който християнина усвоява богословието на своята вяра. Разбира се, християнството никога не може да бъде сведено до нивото на информация или система – неговите корени са в личната връзка с Исус Христос и там където тя липсва всичко останало не може да бъде нищо повече от фарс. Това аз с готовност признавам. Оттам нататък обаче, всеки път когато обръщенецът влезе в църква, посегне към Библията или отвори устата си, за да вербализизра своята вяра той неизбежно навлиза в сферата на богословието. За да приема и предава поне донякъде смислени идеи той трябва да усвои един нов богословски език. Живата реалност, която е преживял може да бъде изказана по множество различни начини едни по-добри, други по-лоши, а трети направо неверни и подвеждащи. Какво например има предвид апостол Павел когато заповядва: „умъртвете природните си части, които действат на земята“ (Кол. 3:5)? Това някакъв призив за самоубийство ли е или казва нещо съвсем различно? Или какво означава богословски заредения израз „предопределение?“ С течение на времето християните са се научили да говорят за своята вяра по определен начин, развили са определен богословски език. Той, подобно на другите чужди езици, се подчинява на определени правила, има своя структура и думите, които употребява имат свой семантичен обхват. Когато те са непознати човек често се чуди за какво всъщност иде реч. Това е една от причините хора влезли в църква да изпитва известно затруднение да разберат какво всъщност се случва. В определен смисъл аз напълно подкрепям виждането, че проповядването трябва съзнателно да бъде адаптирано към положението на такива хора и проповедникът трябва да направи усилие да бъде разбираем за тях (Всъщност това се отнася не само за проповядването, но и за всяка дейност, жест, облекло, архитектура, изображения, ритуали и т.н., което се случва в църква – това също е част от богословския език). От друга страна трябва много да внимаваме този стремеж да бъдем разбрани да не ни доведе до повърхностност – нещо, което лесно може да се случи. Богословският език във всичките си форми (езикови, визуални и т.н.) се е развивал векове наред поне отчасти воден от необходимостта и желанието да намери начин да говори за тази преживяна вътрешна реалност на християнската вяра. Думите, които е избирал и точния смисъл вложен в тях е направил възможно да обсъждаме и предаваме не само разбираемо това, в което вярваме, но и се явява начин да избегнем грешки и да предотвратим заблуди и неправилни мнения (Такъв начин например се явяват общоприетите изповеди на вярата, които в определен смисъл действат като езикови правила.).

Но подобно на останалите чужди езици и богословския изисква време и усилие, за да бъде усвоен. Последното е нещо, за което, по мои наблюдения, значителна част от християните нито си дават сметка нито са готови да направят. Когато пристъпваме към Библията с убеждението, че щом я отворим и започнем да четем то ще схванем правилно и изчерпателно това, което се съдържа в нея ние неминуемо се обричаме на провал и погрешно разбиране. Когато смятаме, че изучаването на богословие е в най-добрия случай губене на време, а в най-лошия дори самоубийство на вярата ние на практика започваме да конструираме езика така както ни харесва. Резултатите от подобно отношение са очевидни и няма нужда да говоря за тях.

Съществува обаче още една особеност, която прави въпроса още по-интересен или отчайващ – в зависимост от гледната ни точка. Това е осъзнаването, че богословският език всъщност съвсем не е само един, а „името му е легион.“ Истината е, че различните християнски традиции също говорят на различни богословски езици. Разбира се, те не са напълно различни и, да се изразим така, спадат към едно общо езиково семейство. Допълнително някои от тях са по-близки един до друг (например на различните протестантски деноминации), а други са по-далечни (като този на римокатолицизма и източното православие). При всички случаи обаче трябва да имаме едно наум и да помним, че чувайки познато понятие не е задължително то да означава това, което сме били научени да мислим, че означава на нашия собствен богословски език. Така например чувайки думата „традиция“ някои протестанти могат да я възприемат като негативен богословски термин, който обичайно се свързва с човешко отклонение от Божието откровение. Други протестанти влагат в него по-положително значение на исторически опит на църквата, който не е непременно безгрешен, но може да е от голяма полза за правилно разбиране на вярата. В православието обаче под традиция често се има предвид продължаващото действие на Светия Дух в църквата. Това са три на практика много различни (макар и не изцяло изключващи се начина), по които едно и също понятие се използва в различни християнски общности. Ако сме невежи за тази разлика в значението общуването между тези групи би било силно затруднено. Точно в това положение веднага след промените се оказаха от една страна различните протестантски групи, а от друга православната църква в България. Понеже говореха на различни езици, които често включваха едни и същи понятия, но натоварени с различно значение неразбирането помежду им се оказа голямо, а комуникацията почти невъзможна. Тридесет години по-късно положението започва да се променя отчасти именно поради натрупания опит с чуждия език и способността ако не да го говорим то поне донякъде да го разбираме. Последното е минимума, без който е почти невъзможно да комуникираме смислено.

Личният ми опит потвърждава това наблюдение. Спомням си как преди повече от петнадесет години седях втренчен в книгата „Изтокът и западът за личността и обществото“ (Праксис, 2001) и отчаяно се опитвах да разбера за какво точно иде реч. В момента докато работя върху докторат свързан с отношения между протестантска и православна традиция си давам сметка колко удачно е сравнението с учене на чужд език. Едва когато се потопиш в езика, когато прекараш безброй часове в неразбиране, опити, въпроси и отчаяние, той накрая започва да се отблагодарява и ти дава възможност да надникнеш в един свят, който преди това не си бил в състояние да разбереш и видиш. Това е момента, в който можещ да си позволиш предпазливо да изказваш критика и в същото време да бъдеш обогатен от различни богословски ударения, за които дори не си подозирал. Обикновено това е и момента, в който вече си си дал сметка, че има още много неща, които не знаеш и въпроси, по които вероятно е добре да се изказваш предпазливо, премерено и смирено, понеже, както казват „морето не е до колене.“

Ученето на чужди езици обогатява – включително на богословски. Но не е лесно. Ако без да сте отделили време и положили усилие смятате, че говорите добре вероятно ще се представите като човека, когото на интервю за владеене английски език помолили да състави изречение с думата „allow” и той без да му мигне окото отговорил: „Алоу, кой е на телефона?“

Богословските еквиваленти на този анекдот изобилстват – при това съвсем реални.  

Тим Келър за хомосексуалзма и християнската реакция към него


Докато гледах кадри от вчерашния „Поход за семейството“ за пореден път си дадох сметка, че съм хванат натясно в отношението си към него. От една страна моите християнски убеждения са консервативни и аз не смятам, че хомосексуализма е подходящо сексуално себеизразяване. От друга страна аз съм също толкова твърдо убеден, че начина, по който голяма част от християните изразяват своите убеждения е крайно неудачна поза в българското общественото пространство и на практика носи многократно повече вреда отколкото полза.

Защо мисля така може би ще стане ясно от следващия текст. Той представлява транскрипт на разговор между известния евангелски пастир и автор Тим Келър (на български са издадени няколко негови книги) и също толкова известния историк и експерт по медии и политика Дейвид Айзенбах от университета Колумбия.
За владеещите английски прилагам и самото видео, но за хората, които не се справят с езика текста може да е полезен.  

Има още

Ползите и вредите от пастирското съветване


от Радостин Марчев

Казано накратко моята позиция по темата е сравнително ясна – в обичайния случай пастирското съветване е много полезно, а вредна е именно неговата липса. Библейските критерии за избиране на пастир включват едновременно лична и духовна зрялост – две задължителни изисквания, за да може човек да съветва смислено и за да бъде съвета му именно християнски. Освен това самата дума пастир съдържа в себе си ясен намек за функциите, които той е избран да изпълнява – намек, който със сигурност включва съветване. Част от това съветване се изразява в публичното проповядване, което трябва да включва наставление във вярата практически обвързано с предизвикателствата, които живота поставя пред слушателите.

Има още

Предимствата на малката църква


от Радостин Марчев

Днес в църквата, която посещавам завърши учебната година в неделното училище и децата (от няколко различни групи) получиха своите дипломи. Докато гледах учениците и техните неделни учители излезли напред за обща снимка си помислих, че доста добре познавам всички. Мога без затруднение да изредя имената им, да кажа къде живеят и да имам поне бегла представа дали преминават през някаква трудност. Причината за това е проста – аз съм част от сравнително малка църква, която в неделя сутрин събира обичайно около 40 души – включително децата.

Има още

Пътят към ада е постлан с добри намерения


Алексей Хомяков (1804-1860)

от Радостин Марчев

В края на 17 и началото на 18 век животът в Русия е доминиран от забележителната фигура на Петър I. Един от основните стремежи, които той си поставя е да модернизира страната използвайки за модел западноевропейските страни. Резултатите от реформите му са спорни. В Русия до голяма степен се налага западна култура и философия – особено сред аристокрацията и интелигенцията. Църквата е реформирана по западен образец, което означава, че фигурата на патриарха е премахната и управлението става синодално, но на практика доминирано от назначен от държавата представител и по този начин подчинено на царя. В богословието се утвърждава западното влияние – католическо или протестантско в зависимост от времето. В същото време икономическото развитие на страната продължава да изостава от образците, към които гледат Петър и неговите наследници, управлението е автократично, а живота на обикновените хора и крепостните селяни е мизерен.     

Има още

Възнесение: празникът в сянка


от Радостин Марчев

Възнесение не е особено популярен празник сред евангелските християни. Вероятно повечето от нас виждат в него просто един исторически детайл, част от разказа за живота на Христос, останал в паметта на учениците и намерил своето място в Новия Завет, но без особено богословско или практическо значение. Ние сме склонни да прескачаме от Възкресение направо към Петдесетница – един много по-значим за нас празник, чийто смисъл  ясно осъзнаваме.

Има още

Месианските идоли на християните


През последните дни чета няколко есета на Александър Шмеман за Солженицин и неговото творчество. В светлината на настоящата война в Украйна и позицията на Руската църква (а може би и на голяма част от обикновените руснаци) някои от нещата, които казва звучат почти пророчески. Ето един откъс:

Има още

Библия и археология: основаване на църквата в Коринт


Чудили ли сте се някога как е изглеждал Коринт по времето на апостол Павел? Как е изглеждала една работилница с прикачен към нея магазин, в която вероятно са работили и живели Павел, Присила и Акила? Какъв е историко-културният контекст на двете му послания към Коринтяните?

Изучаването Божието слово с помощта на археологията, е доста добър начин да се потопим във времето на Новозаветните писания, като така често придобиваме по-добра представа за ситуацията в Библейския текст.

Има още

Трябва да има повече


от Фред Сандърс

Първата стъпка по пътя от дезинтеграция към  интеграция е да изясним лъжливите надежди, които в момента ни се предлагат като истинския център на християнския живот. Ако сме се научили от Ефесяни и от по-старата евангелска традиция да мислим големи мисли за спасението тогaва можем най-после да се окажем на позиция, от която сме в състояние да избегнем някои капани. Когато християните се опитват да обяснят централната реалност на своето преживяване като християни какво обичайно ни идва наум? Трите най-сериозни кандидата обикновено сa едни и същи: доктрина, поведение и емоции.

Има още

Вяра означава вярност


от Радостин Марчев

проповядвана в Евангелска баптистка църква

Аксаково, 1.05.2022

Миналата седмица ние празнувахме Възкресение. С това още веднъж си напомнихме, че вярваме не в мъртъв, а в жив Бог, Бог, Който е победил смъртта, излязъл е от гроба и Който продължава да говори и действа и днес. Този възкръснал Христос в края на 1 век изпраща писма към 7 църкви в мала Азия.  

Преди няколко седмици ние говорихме за първата от тези църква в град Ефес. Днес ще продължим нататък и ще продължим с втората – църквата в град Смирна.

Има още

Възкресенското предизвикателство


от Радостин Марчев

(текста е публикуван във в. „Зорница“ – м. април)

Мнозина християни виждат възкресението на Христос като един вид завършек на изкупителното Му дело на кръста – като доказателство, че жертвата е приета, силите на злото са победени и ние можем да сме уверени в своето спасение. Това е вярно и дори да спрем дотук, Възкресение все още щеше да бъде велик празник и повод за славна радост. Новия завет обаче продължава по-нататък, добавяйки нови и нови щрихи към значението на празния гроб.

Има още

„Христос” не е друг начин да кажем „Исус” 


от Матю Бейтс

В евангелските проповеди за днешния ден Христос често е свеждан до просто едно име, личен идентификатор или друг начин да говорим за Исус. „Само в Христос” и други подобни изрази са езикът, който откриваме в нашите песни и богословски книги. За повечето християни Христос е равнозначно на Исус

Има още

Упадъчното пренебрегване на великото спасение


от Фред Сандърс

В началото на книгата Евреи авторът задава притеснителният въпрос: „Как ще избегнем ние ако пренебрегнем едно толкова велико спасение?” (Евреи 2:3). Стария завет бил велик: утвърден от ангели, сияещ в слава, даващ познание за истинския Бог. Но Новия завет, благовестието, е несравнимо по-велик. Той не е прогласен от ангели (ст. 2), а от Бог-Отец лично чрез Господ Исус (ст. 3, ехо на 1:1, където Бог говори чрез Сина Си), и потвърден от Светия Дух (ст.4). Неговото „пренебрегване” би означавало омаловажване или пропуск да се признае колко велик е той. Какво е това „велико спасение”, за което трябва да внимаваме? Колко велико е то? Както пита Спърджън: „Докъде достига спасението”?

Има още

На земята както и на небето – 2


от Н Т Райт

Възкресение поставя началото на новия свят   

Предизвикателството е предзивикателство на новото творение. Да се изразим най-общо: възкресението на Исус се предлага на историка и учения не по-малко отколкото на християнина или богослова, не както някакво странно събитие в света, а като напълно характеризиращо, прототипно и основополагащо събитие в света такъв, какъвто той е започнал да бъде. То не е абсурдно събитие в стария свят, а символ и начална точка на новия. Твърднеието на християнството е от такъв магнинут: Исус от Назарет е поставил началото на не просто нова религозна възможнст, не просто нова етика или нов път за спасение, а ново творение. 

Surprised by Hope 67

Има още

На земята както и на небето – 1


от Н Т Райт

Сега е времето

Цялата тази книга се опитва да отрази Господната молитва когато казва: „Да дойде Тоето царство както на небето така и на земята”. Това остава едно от най-силните и революциони изречения, които някога можем да изречем.

Има още

Развода с насилник не е грях


от Ръсел Мур

През последните няколко седмици получих много въпроси за развод в случай на насилие. Поне някои от тях най-вероятно идваха от съобщения за жени дисциплинирани от своите църкви по причина, че са напуснали своя съпруг-насилник. В случай, че вие или човек, когото обичате, се намира в такава ситуация нека да започна със заключението: Не сте извършили грях ако сте се развели с насилник или ако след това сте сключили брак с друг човек.

Има още