от Радостин Марчев
Докато четях коментарите под статията Сексуалното образование и християнския реализъм си дадох сметка за нещо, за което до този момент самият аз не се бях замислял.
В последно време постоянно чуваме, че най-доброто място децата да получават информация за тази толкова чувствителна област е семейството. Казано простичко родителите трябва да образоват децата си.
Общо взето аз съм напълно съгласен с това. Мисля, че семейството е най-доброто място децата да получат не само сексуално образование, но и възпитание и мрални ценности. Нещо повече, аз съм твърдо убеден, че това е начинът то да има най-голям ефект върху тях – въпреки, че в трудните години на пубертета родителите могат да мислят, че губят битката.
За съжаление има сериозна разлика между така трябва да бъде и така става. Това, че родителите трябва да образоват и възпитават децата не означава, че те могат да правят това или че реално го правят.
Статистиките в това отношение са показателни. Има още
„Ние го обичаме понеже Той пръв ни е обикнал” (1 Йоан 4:19). Тази истина е освежаващото напомняне на това, което описвам: моделът на човешките същества като обичащи и видението за ученичество, което произлиза от него. Божествената инициатива на любовта към нас – дори ако сме врагове (Римл. 5:8-10) – е първата благодат, която едновременно прави възможна и възбужда нашата любов. И обърнете внимание, че забележителното, красиво твърдение на Йоан не е просто, че ние обичаме Бога понеже Той първи ни е обикнал, а че ние обичаме понеже Той първи ни е обикнал. Дори дезориентираните ни любови свидетелстват за факта, че сме създадени по Божия образ. 
Андрю Марин, ръководител на фондацията „Марин” е направил много интересно изследване сред американската LGBT общност и нейното отношение към вярата. То е проведено през 2015 и включва над 1700 интервюирани от различни части на страната, което го превръща в едно от най-мащабните до момента. В общественото пространство се е изградила представата, че LGBT общността мрази религията и се стреми да я унищожи по всякакъв възможен начин. Такива са и представите на голяма част от консервативните вярващи от различни общности (християнство, ислям, юдаизъм и т.н.), които възприемат LGBT общността и нейните обществени прояви като заплаха – лично за тях и за обществото като цяло. Това се е превърнало в значима част от една културна война, в която всяка от двете групи смята другата за свой враг.
Макар днес Полша да е известна като един от католическите бастиони в Европа, исторически през нея преминават важни пътища на Реформацията. Протестантските идеи проникват рано в страната, внесени от движението на хуситите от Моравия. Малко по-късно те са последвани от унитариани и анабаптисти. Лутеранството навлиза в полските области където се усеща немско влияние като Силезия, Померания, Прусия. Кьонигсберг се утвърждава като протестантски център, а евангелизацията обхваща и Литва. Реформираните (калвинистки) църкви от своя страна намират добър прием сред висшето полско съсловие. Въпреки опитите на католическата църква да препятства със сила разпространението на протестантските идеи между 1520 и 1543, в повечето случаи държавните укази и заповедите не са прилагани стриктно, а реформаторските идеи, идващи от различни посоки, продължават да набират сила. През втората част на XVI в. 41% от енориите в кралска Прусия са лутерански, като броят им продължава да расте, и през XVI век са убедително доминиращи. Около 1570 г. в Полско-литовското кралство има около 700 протестантски общности, около 420 от които са калвинистки с много силни позиции сред управляващата класа и благородниците. През 1573 протестантите, които имат мнозинство в полския Сейм, утвърждават законово религиозна толерантност почти непозната по това време в Европа. 
На 8 декември 1854 с документа Ineffabilis Deus папа Пий IX публично обявява непорочното зачатие на дева Мария за доктрина. Това означава, че отсега нататък то трябва да бъде „здраво и неизменно…вярвано от всички верни.” Подобно едностранно заявление от страна на папата става легитимно след Първия Ватикански събор (1869-1870), който постановява, че когато говори ex cathedra, т.е. официално, той е непогрешим в своите твърдения за вярата и морала поради апостолския си авторитет и водителството на Светия Дух. Това е първият от двата единствени случая в историята на Католическата църква, когато някой папа е постъпвал така (Интересно, вторият случай отново е свързан с дева Мария – през 1950 папа Пий XII постановява нейното възнесение с документа Munificentissimus Deus.). 
