от Радостин Марчев
През последните няколко седмици станахме свидетели не на една, а на две странни (да се изразим меко) публични молитви свързани с новото управление на САЩ.
Първата, произнесена от конгресмена Имануел Клийвър, пастир в продължение на 27 години в Обединена матодистка църква, съдържа следните думи:
„We ask it in the name of the monotheistic God, Brahma, and ‘god’ known by many names by many different faiths” (Молим това в името на монотеистичния Бог, Брахма и „богът” познат под много имена в множество различни вери”) и завършва с озадачаващото „Amen and awomen”.
Втората, на Силвестър Биймън от Африканската Методистка Епископална църква в Делауеър завършва „В силното име на нашата колективна вяра – амин!“
От казаното аз не съм убеден, че хората произнесли тези молитви са синкретисти, които смятат, че всички религии се покланят на един и същ бог наричан с много имена. Това, което ми се струва по-вероятно е те да се опитват да изразят уважение към хората изповядващи вяра различна от тяхната собствена като ги включат в молитвата. В този случай те просто казват, че някои хора се молят на монотеистичен бог, други на Брахма и различните религии наричат бога с множество други имена, но сега всички те, които присъстват, се молят заедно – всеки по своя начин и призовавайки своя бог и заявяват една „колективна вяра”. Това е най-добрият прочит, който ми се иска да вярвам, че съм разчел правилно – макар да не съм сигурен в това.
Дори и в този случай обаче това не е християнска молитва. Тя може да е добронамерена, обединяваща (поне като намерение), политкоректна до откат („амен и ауомън” – израз, който е лингвистично безумие), но не е молитва към християнския Бог, Който не търпи съперници и остава „ревнив Бог” (Разликата между божията ревност и човешката ревност или „зеленоокото чудовище” както го нарича Д. Пакър е цяла отделна тема, която си заслужава самостоятелно изследване от всеки.)
Не че християните не могат да уважават другите религии и хората, които ги изповядват. Те със сигурност са призовани да се молят за тях. Понякога вероятно могат да се помолят и заедно с тях – макар и без всякакви претенции и преструвки, че се молим на един и същ Бог. И със сигурност най-голямата заповед на християните е да обичат ближния като себе си – нещо, което за съжаление те твърде лесно забравят в разгара на несъгласията. Но именно тази вяра, която изисква от тях да обичат всички хора в същото време и ги отделя от техните религии и изисква от тях да бъдат свидетели за Този, Когото приемат за единствения истински Бог. И, разбира се, когато се молят да го правят в името на Исус Христос.
Всичко това за мен за пореден път поставя въпроса за публичните религиозни демонстрации. Аз със сигурност не съм привърженик на мнението, че религията трябва да бъде сведена до личното пространство на човека, но е неудачна за публична проява. Ако вярата формира светогледа на даден човек не е възможно това да не намери проявление в начина, по който живее и позициите, които защитава в общественото пространство. Но начините, по които тя се проявява в това обществено пространство са нещо съвсем различно.
От едната страна виждаме горните два примера, в които молитвата е превърната в някакво политическо средство за обединение, което се стреми да включи всички вери и полове (awomen?). Разбира се, тя може да действа и по обратния начин – като демонстрация на някакъв патриотичен национализъм, който не може да се примири с никакъв плурализъм. Аз все още живо си спомням случая, в който един православен свещеник напълно убедено ми каза, че понеже не съм православен християнин аз не съм патриот. Двата случая са две страни на една и съща монета, в които вярата се е свързала с политиката по един уродлив начин.
В определен смисъл това е проблем колкото на политиката толкова и на църквата. Когато последната бъде използвана по подобен начин задължение на съответната вярваща общност е да потърси отговорност на хората, които са позволили тя да бъде похитена. И, разбира се, изкушението пред църквата или пред отделни нейни представители никога не е малко и тя трябва ясно да си дава сметка за това всеки път когато обмисля да излезе на обществената арена (или „голото обществено пространство” както се изразява Нюхаус).
Но съвсем конкретно аз все по-сериозно си задавам въпроса: Какъв е смисълът на подобни публични демонстрации – от чисто християнска гледна точка? Да призовеш божите име пред едно ново правителство, което търси водителство от Него е нещо чудесно за един служител на Христос. Да присъства на изреждане на молитви от различни вери (Брахма, монотеистичния бог и богът познат под много имена в много религии) вероятно трябва да го накара да повдигне вежда – макар аз все още да мога да видя някаква полза от това в едно разнородно общество – поне в някои случаи. Да се моли пред хора, които нито вярват нито търсят подобно божие водителство, но са решили, че трябва да изпълнят някаква традиция и предписание е още една крачка встрани от идеала.
Разбира се, нещата рядко са единствено черно бели. Дори в една църковна общност има хора, които искрено търсят да следват Бога и такива, които не правят това. Това не означава, че трябва да прекратим службите и съответно молитвите в тях. Но когато иде реч за изява на вярата в публичното пространство християните трябва постоянно да си задават въпросите: Какво правим? Защо го правим? Носи ли това слава на Христос (нещо различно от въпроса: Полезно ли е на църквата)? Има ли опасност нашата вяра да бъде впрегната за политически цели? И т.н.
Както често се случва аз нямам отговорите на тези въпроси и вероятно ще продължа да мисля върху тях още дълго време. Но нямам съмнение, че ако някой християнин се моли той трябва безрезервно да го направи в името на Исус Христос.
:strip_exif(true):strip_icc(true):no_upscale(true):quality(65)/cloudfront-us-east-1.images.arcpublishing.com/gmg/NWRO35YGQNHNXNCK3BGXXTXCM4.jpg)
