Думата „доджо“ означава зала за тренировки по японски бойни изкуства. Един от най-интересните библейски видео-ресурси, който ми е попадал напоследък е избрал думата за свое име. Става дума за DiscipleDojo в Youtube. Воден от Джеймс Майкъс Смит със степен по богословие от семинарията Гордън-Конуел каналът съдържа доста богата колекция от записи по най-различни теми – при това представени по забавен начин.
В случай, че сте го пропуснали си заслужава да отделите време да проверите дали ви харесва.
По-долу давам връзка към двете части на клипа „Как да изградим добра богословска библиотека,“ който лично на мен ми допада много.
За да приеме поука за мъдро постъпване, В правда, съдба и справедливост,За да се даде остроумие на простите, Знание и разсъждение на младежа (Притчи 1:3-4)
Може би има читатели, които са чели предишната ни подобна книга наречена Песните на Исус (The Songs of Jesus). Ако е така то много полезно е да обясним разликата между Псалмите и Притчиате. Псалмите са пълни с изразени емоции, болка, радост и хвала. Те ни показват как да дойдем с емоциите си пред Бога. Притчи е много различна книга. Тя ни приканва да изучаваме, да мислим, да научим практическата дисциплина да формираме всички наши мисли и действия около Бога. Всъщност едно от основните послания на Притчи е – никога не сте мислили достатъчно за нищо. Псалмите ни показват как да се хвърлим изцяло към Бога с вяра. Причтите ни учат как, след като сме се доверили на Бога, да живеем тази вяра. Ако Библията беше медицински кабинет Псалмите биха били мехлемът положен върху възпалената кожа, който я успокоява и изцелява. Притчите биха приличали повече на соли за вдишване, които изострят сетивата ви. Ето някои насоки как полезно да изучавате книгата Притчи.
И синовете ви и дъщерите ви ще пророкуват, Юношите ви ще виждат видения, И старците ви ще сънуват сънища;Още и на слугите Си и на слугините Си ще изливам от Духа Си. В ония дни ще пророкуват. (Деяния 2:18-18)
Идването на Светия Дух на Петдесетница е едно от най-великите събития случвавали се някога. Без Светия Дух не би имало църква. Без Светия Дух благата вест никога не би се разпространявала ефективно. Без Светия Дух никой не би могъл да живее христриянски живот….
Готови сме за следващата стъпка. Синът и Духът не просто съставят или конфигурират икономията на спасението, те практически го осъществяват посредством самото си явление. Те осъществяват историята на спасението чрез присъствието си понеже то не би съществувало ако те не присъстват. Планът за спасението е преди всичко план Синът и Духът да се явят сред нас в пълнотата на времето и именно чрез самото си присъствие те формират икономията. Понеже Отец ги изпраща на съвместната им мисия Синът и Духът са начина, по който Бог е с нас, за да промени историята ни на грях и невежество в Неговата история на спасение и откровение.
Яков Херманцзун е роден на 10 октомври 1560 г. в Оудеватер, селце разположено близо до Утрехт, по това време част от Испанска Нидерландия. Баща му е производител на оръжие. Умира, докато Яков е много малък. През 1575 г. майка му е убита по време на испанското клане в Оудеватер и той остава кръгъл сирак.
В отношенията между църква и държава съществува още един проблем, който пропуснах в предишната си статия, но който според мен е не по-малко важен. Той е свързан с логиката за намеса на държавата в защита на християнската вяра и морал каквито значителен брой християни предполагат и желаят да има.
Удоволствието, което чувства в сърцето си когато се залавя с нещо трудно и успява да го свърши добре тайно му казва: „Ти си светец”. В същото време другите хора разпознават, че той е различен от тях. Те му се възхищават, или го избягват – каква сладка почит от страна на грешниците! Удоволствието се разгаря в изгарящ огън. Толината от този огън много прилича на Божията любов. Тя се подхранва от същите добродетели, които хранят огънят на любовта. Той избухва в себевъзхвала и мисли: „Това е огънят на Божията любов”. Счита собствената си гордост за Светия Дух. Следката топлина на удоволствието се превръща в критерий за всичко, което прави. Насладата, която получава от действия, които го правят почитан в собствените му очи го кара да пости, да се моли, да се крие в самота, да пише много книги, да изгражда църкви или болници, или да основава множество организации. И когато получи това, което иска той мисли, че усещането му за задоволство е помазанието на Светия Дух. Тихия глас на доволството шепне в сърцето му: „Now sum sicut caeteri homines” (Не съм като другите човеци). Веднъж тръгнал по този път ням граници за залото, което себедоволството му може да го накара да направи в името на Бога, на Неговата любов и за Негова слава. Той е толква доволен от себе си, че повече не може да търпи ничий съвет – ил дори нареждането на своя началник. Когато някой се противопостави на желанието му той смирено свива ръце и изглежда, че приема това за момента, но в сърцето си казва: „Светските човеци ме преследват. Те не могат да разберат този, който е воден от Божия Дух. Винаги е било така със светиите.” Ставайки мъченик той е десет пъти по-упорит отколкото преди. Ужасно е когато такъв човек си въобрази, че е пророк, Божий посланик или човек с мисия да преобрази света… Той е способен да унищожи религията и да направи Божието име омразно на хората.”
Един класически начин да гледаме на двете ръце на Бога в спасението е взаимовръзката между това как Троицата осъществява изкуплението и как тя го прилага спрямо нас. Тази идея за изкуплението осъществено и приложено е удобен начин да мислим за спасението едновременно в неговия обективен и субективен аспект дори когато двата етапа на Божието спасително дело не пряко свързани със Сина и Духа.[1]
В началото на тази година Турция беше ударена от силно земетресение с епицентър близо до нейната граница със Сирия. Ако се пренесете точно до обратния край на страната и погледнете картата ще намерите един град на име Бергама, който в древността е бил известен като Пергам и към който Исус изпраща чрез Йоан третото Си писмо.
Днешният ден ни поднесе поредната черна хроника за побой над 17 годишно дете в София. Пръстите му са начупени защото приличало на гей от група младежи, които „прочиствали парка от гейове“ (виж ТУК). Казвам поредната понеже това далеч не е изолиран случай (За по-стари подобни прояви виж ТУК). За мен няма съмнение, че изострения дебат по темата за правата на хората с различна сексуална ориентация (и въпросът за „джендъра“ както е известен у нас) и особено начина, по който той се води имат съществен принос за това. Новината обаче ме накара да се замисля по един по-различен начин за нашата християнска отговорност.
Моята позиция по тези въпроси не е тайна. Като християнин аз вярвам, че хомосексуалните практики са грях и че християните трябва да се противопоставят на всеки опит за налагане на църковно бракосъчетание на еднополови двойки. Те може също така да протестират срещу тяхното легализиране при положение, че не забравят, че България е светска, а не християнска държава и че държавата не може и не трябва да бъде допускана да формулира църковното понятие брак. (Начинът, по който някои хора говорят изглежда показва не само, че те не правят тази разлика, а и че са започнали прекалено много да разчитат на държавата да дефинира тяхната християнска вяра).
Добре известно е, че традиционото разбиране за отношенията между църква и държава в Православната църква е т. нар. „симфония”. В миналото (основателно или не) то често е било обвинявано в „цезаропапизъм,” при което държавата има власт над църквата. В съвременната ситуация обаче проблемите са от донякъде по-различно естество.
Римляни 5:6-10 Понеже, когато ние бяхме още немощни, на надлежното време Христос умря за нечестивите. Защото едва ли ще се намери някой да умре даже за праведен човек; (при все че е възможно да дръзне някой да умре за благия); Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че, когато още бяхме грешници, Христос умря за нас. Много повече, прочее, сега като се оправдахме чрез кръвта Му, ще се избавим от Божия гняв чрез Него. Защото, ако бидохме примирени с Бога чрез смъртта на Сина Му, когато бяхме неприятели, колко повече сега, като сме примирени, ще се избавим чрез Неговия живот!
Марк 15:33-37: А на шестия час, настана тъмнина по цялата земя, трая до деветия час. И на деветия час Исус извика със силен глас: „Елои, Елои Лама Савахтани“? което значи: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? И някои от стоящите там, като чуха казаха: Ето вика Илия. И един се завтече, натопи гъба в оцет, надяна я на тръст, и Му даде да пие, като казваше: Оставете! да видим дали ще дойде Илия да Го снеме. А Исус като издаде силен глас, издъхна.
Йоан 11:51-52 Това не каза от себе си, но бидейки първосвещеник през оная година, предсказа, че Исус ще умре за народа, и не само за народа, но и за да събере в едно разпръснатите Божии чада.
Контекст: Завършека на планът на религозните водачи да убият Исус.
Марк 14:32-37 – Дохождат на едно място наречено Гетсимания; и Той каза на учениците Си: Седете тука докле се помоля. И взе със Себе Си Петра, Якова и Иоана, и захвана да се ужасява и да тъгува. И казва им: Душата Ми е прескръбна до смърт; постойте тука и бдете. И като отиде малко напред, падна на земята; и молеше се ако е възможно, да Го отмине тоя час, казвайки: Авва, Отче, за Тебе всичко е възможно; отмини Ме с тая чаша; не, обаче, както Аз искам, но както Ти искаш. И идва, намира ги заспали; и казва на Петра: Симоне, спиш ли? не можа ли един час да постоиш буден?
Контекст: След последната вечеря Исус се моли в Гетсимания.
Да си призная, това е един от най-лошите празници, които съм имал. Не че се е случило нещо особено, съвсем не. Вероятно просто напрежението и умората са ми дошли в повече и резултатът е емоционално дъно.
Обикновено, на силни интроверти като мен това не им лични. Обикновено по лицата им трудно можеш да познаеш дали са радостни или тъжни. Съпругата ми често споменава това, когато ме пита как е минал денят ми и аз отговоря с „Добре” или „Нормално”. Тази седмица обаче тя вместо това ми предложи да се опитвам да не се разминавам често с хора понеже може да изям някого. Достатъчно честно….
Марк 14:22-26 – И когато ядяха, Исус взе хляб и като благослови, разчупи, даде им, и рече: Вземете, [яжте]; това е Моето тяло. Взе и чашата, благослови, и даде им; и те всички пиха от нея. И рече им: Това е Моята кръв на [новия] завет, която се пролива за мнозина. Истина ви казвам, че няма вече да пия от плода на лозата до оня ден, когато ще го пия нов в Божието царство. И като изпяха химн, излязоха на Елеонския хълм.
Контекст: Последното ядене, което Исус споделя с учениците Си – Пасхалното ядене възпоменаващо Божието освобождение на евреите от Египетското робство.
Матей 8:18-22: И като видя Исус около Себе Си много народ, заповяда да минат отвъд езерото.И дойде един книжник и Му рече: Учителю, ще вървя след Тебе където и да идеш.Исус му каза: Лисиците си имат леговища, и небесните птици гнезда; а Човешкият Син няма где глава да подслони.А друг от учениците Му рече: Господи, позволи ми първо да отида и погреба баща си.Но Исус му рече: Върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.
Контекст: Първата от много (осемнадесет на брой) покана на Исус: „Следвай ме“.
Йоан 12:25: Който обича живота си, ще го изгуби; и който мрази живота си на този свят, ще го запази за вечен живот.
Контекст: По време на еврейската Пасха Исус обяснява на любопитните гърци необходимостта да умреш, за да получиш по-добър живот.
Размишление: Чудя се дали любовта ми към собствения ми живот не е твърде малка. Ами ако и двете неща – любовта и живота ми – всъщност се смаляват с всеки изминал миг.
Наскоро имах много интересен разговор с мой познат. Говорихме за английския израз “plant a church” (буквално “засаждане на църква”) и за това как смисълът донякъде се променя с „основаване на църква”. Да си призная това не ме впечатли особено, но след малко разговорът се пренесе върху нещо, което грабна вниманието ми: В България ние „засаждаме” или основаваме църкви по много особен начин – като разцепим някоя вече съществуваща църква.[1] Това се случва толкова често и е придобило такива размери, че прилича на епидемия.
Ето, идат дни, казва Господ Иеова, Когато ще изпратя глад на земята, – Не глад за хляб, нито жажда за вода, Но за слушане думите Господни (Амос 8:11)
Винаги съм бил затруднен да отговоря на въпроса дали съм „харизматик”. Ако въпросът е дали приемам учението за „втора опитност” със Светия Дух, белегът на която е говоренето на езици аз не съм. Но ако става дума за убеждение в действието на дарбите на Светия Дух в настоящето аз със сигурност съм. Третото лице на Бога е неизменно свързано с всяка област на християнския ни живот – от Неговото участие при обръщението, през освещението, до даване сила и дарове за служение проявяваща се в различни направления – от пророчества и изцеления до ежеседмичното проповядване в църква, в което очакваме да чуем „слово на мъдрост и знание” (1 Кор. 12:8).
Дотук ние раглеждахме икономията на спасението от една съзнателно христоцентрична гледна точка. Започнахме оттук съзнателно понеже най-добрият начин да разберем Троицата е като започнем с яснотата и конкретността на Синът – Исус, изпратен от Отца със силата на Духа.[1] Но щом веднъж сме се научили да виждаме работата на Троицата в живота на Христос има още един, допълнителен начин да виждаме икономията, който може да разшири нашето виждане дори още повече. Това е като обърнем нашето внимание от Исус като център на спасението към Отца, Който е неговият източник. Отец е изпратил Исус на Неговата спасителна мисия така както Той изпраща и Духа, за да завъри делото. Виждана от този ъгъл икномията на спасението е нещо, което е било формирано от самият Отец, чрез личните Му емисари, Синът и Духът.
Нека да започна с едно лично признание. Аз не съм специалист по апологетика. Не твърдя, че познавам добре всички въпроси свързани с нея или всичките й клонове в подробности. Затова, ако живо ви интересуват въпроси дали презумптивната апологетика на Ван Тил е по-добра от тази на Гордън Кларк (или нещо подобно), по-добре питайте някой друг.
Въпреки това аз съм следил голяма част от апологетичната литература издадена в България след падането на комунизма и начина, по който хора или организации са се опитвали да правят апологетика у нас. И трябва да призная, че при това чувствата ми винаги са били силно раздвоени. От една страна аз съм виждал как хора започват да се замислят по-сериозно за християнската вяра когато чуват разумни аргументи или получават отговори на въпросите, които си задават. Моята собствена вяра също е била насърчавана и укрепвана по този начин – и продължава да бъде. От друга страна съм чувал и виждал апологетика да се прави по един повече или по-малко, според мен, неадекватен начин, който може да донесе повече вреда отколкото полза.
Може би разделителните линии между егалитари и комплиментари са поставени на погрешно място
от Ръсел Мур
(текстът е публикуван в Christianity Today)
Миналата година попаднах на хапливи укорителни думи за служението на Бет Мур. Нейното проповядване и поучение било „наркотик водещ към краен феминизъм,” казваше младият консерватор. Намирам подобна реторика за отблъскваща, но не мога да кажа това за авторът на тези думи понеже той вече не съществува. Той беше Ръсел Мур през 2004 г.
:max_bytes(150000):strip_icc()/CalvinArminius1500x1000-56a146905f9b58b7d0bdba19.jpg)
Rado's blog 