от Радостин Марчев
Езиците никога не са ми се отдавали лесно. В най-добрият за мен те са съвременна необходимост, през която (слава Богу) вече съм преминал и която сега просто използвам, а в най-лошия – истинско мъчение. Имах късмета да попадна в една от последните паралелки с високо ниво на преподаване на руски където – ща не ща – научих езика. Личната ми битка с английския беше доста по-дълга и трудна, но накрая горе-долу се справих, макар че в процеса до голяма степен забравих руския. Немския….е, там сагата беше кратка и безславна, а липсата на време не беше единствената причина. А за старогръцкия и еврейския по-добре изобщо да не отварям дума.
Ученето на чужд език обаче ми се струва доста удачна аналогия за начина, по който християнина усвоява богословието на своята вяра. Разбира се, християнството никога не може да бъде сведено до нивото на информация или система – неговите корени са в личната връзка с Исус Христос и там където тя липсва всичко останало не може да бъде нищо повече от фарс. Това аз с готовност признавам. Оттам нататък обаче, всеки път когато обръщенецът влезе в църква, посегне към Библията или отвори устата си, за да вербализизра своята вяра той неизбежно навлиза в сферата на богословието. За да приема и предава поне донякъде смислени идеи той трябва да усвои един нов богословски език. Живата реалност, която е преживял може да бъде изказана по множество различни начини едни по-добри, други по-лоши, а трети направо неверни и подвеждащи. Какво например има предвид апостол Павел когато заповядва: „умъртвете природните си части, които действат на земята“ (Кол. 3:5)? Това някакъв призив за самоубийство ли е или казва нещо съвсем различно? Или какво означава богословски заредения израз „предопределение?“ С течение на времето християните са се научили да говорят за своята вяра по определен начин, развили са определен богословски език. Той, подобно на другите чужди езици, се подчинява на определени правила, има своя структура и думите, които употребява имат свой семантичен обхват. Когато те са непознати човек често се чуди за какво всъщност иде реч. Това е една от причините хора влезли в църква да изпитва известно затруднение да разберат какво всъщност се случва. В определен смисъл аз напълно подкрепям виждането, че проповядването трябва съзнателно да бъде адаптирано към положението на такива хора и проповедникът трябва да направи усилие да бъде разбираем за тях (Всъщност това се отнася не само за проповядването, но и за всяка дейност, жест, облекло, архитектура, изображения, ритуали и т.н., което се случва в църква – това също е част от богословския език). От друга страна трябва много да внимаваме този стремеж да бъдем разбрани да не ни доведе до повърхностност – нещо, което лесно може да се случи. Богословският език във всичките си форми (езикови, визуални и т.н.) се е развивал векове наред поне отчасти воден от необходимостта и желанието да намери начин да говори за тази преживяна вътрешна реалност на християнската вяра. Думите, които е избирал и точния смисъл вложен в тях е направил възможно да обсъждаме и предаваме не само разбираемо това, в което вярваме, но и се явява начин да избегнем грешки и да предотвратим заблуди и неправилни мнения (Такъв начин например се явяват общоприетите изповеди на вярата, които в определен смисъл действат като езикови правила.).
Но подобно на останалите чужди езици и богословския изисква време и усилие, за да бъде усвоен. Последното е нещо, за което, по мои наблюдения, значителна част от християните нито си дават сметка нито са готови да направят. Когато пристъпваме към Библията с убеждението, че щом я отворим и започнем да четем то ще схванем правилно и изчерпателно това, което се съдържа в нея ние неминуемо се обричаме на провал и погрешно разбиране. Когато смятаме, че изучаването на богословие е в най-добрия случай губене на време, а в най-лошия дори самоубийство на вярата ние на практика започваме да конструираме езика така както ни харесва. Резултатите от подобно отношение са очевидни и няма нужда да говоря за тях.
Съществува обаче още една особеност, която прави въпроса още по-интересен или отчайващ – в зависимост от гледната ни точка. Това е осъзнаването, че богословският език всъщност съвсем не е само един, а „името му е легион.“ Истината е, че различните християнски традиции също говорят на различни богословски езици. Разбира се, те не са напълно различни и, да се изразим така, спадат към едно общо езиково семейство. Допълнително някои от тях са по-близки един до друг (например на различните протестантски деноминации), а други са по-далечни (като този на римокатолицизма и източното православие). При всички случаи обаче трябва да имаме едно наум и да помним, че чувайки познато понятие не е задължително то да означава това, което сме били научени да мислим, че означава на нашия собствен богословски език. Така например чувайки думата „традиция“ някои протестанти могат да я възприемат като негативен богословски термин, който обичайно се свързва с човешко отклонение от Божието откровение. Други протестанти влагат в него по-положително значение на исторически опит на църквата, който не е непременно безгрешен, но може да е от голяма полза за правилно разбиране на вярата. В православието обаче под традиция често се има предвид продължаващото действие на Светия Дух в църквата. Това са три на практика много различни (макар и не изцяло изключващи се начина), по които едно и също понятие се използва в различни християнски общности. Ако сме невежи за тази разлика в значението общуването между тези групи би било силно затруднено. Точно в това положение веднага след промените се оказаха от една страна различните протестантски групи, а от друга православната църква в България. Понеже говореха на различни езици, които често включваха едни и същи понятия, но натоварени с различно значение неразбирането помежду им се оказа голямо, а комуникацията почти невъзможна. Тридесет години по-късно положението започва да се променя отчасти именно поради натрупания опит с чуждия език и способността ако не да го говорим то поне донякъде да го разбираме. Последното е минимума, без който е почти невъзможно да комуникираме смислено.
Личният ми опит потвърждава това наблюдение. Спомням си как преди повече от петнадесет години седях втренчен в книгата „Изтокът и западът за личността и обществото“ (Праксис, 2001) и отчаяно се опитвах да разбера за какво точно иде реч. В момента докато работя върху докторат свързан с отношения между протестантска и православна традиция си давам сметка колко удачно е сравнението с учене на чужд език. Едва когато се потопиш в езика, когато прекараш безброй часове в неразбиране, опити, въпроси и отчаяние, той накрая започва да се отблагодарява и ти дава възможност да надникнеш в един свят, който преди това не си бил в състояние да разбереш и видиш. Това е момента, в който можещ да си позволиш предпазливо да изказваш критика и в същото време да бъдеш обогатен от различни богословски ударения, за които дори не си подозирал. Обикновено това е и момента, в който вече си си дал сметка, че има още много неща, които не знаеш и въпроси, по които вероятно е добре да се изказваш предпазливо, премерено и смирено, понеже, както казват „морето не е до колене.“
Ученето на чужди езици обогатява – включително на богословски. Но не е лесно. Ако без да сте отделили време и положили усилие смятате, че говорите добре вероятно ще се представите като човека, когото на интервю за владеене английски език помолили да състави изречение с думата „allow” и той без да му мигне окото отговорил: „Алоу, кой е на телефона?“
Богословските еквиваленти на този анекдот изобилстват – при това съвсем реални.
Rado's blog 