За молитвата в общественото пространство


от Радостин Марчев

През последните няколко седмици станахме свидетели не на една, а на две странни (да се изразим меко) публични молитви свързани с новото управление на САЩ.

Първата, произнесена от конгресмена Имануел Клийвър, пастир в продължение на 27 години в Обединена матодистка църква, съдържа следните думи:

„We ask it in the name of the monotheistic God, Brahma, and ‘god’ known by many names by many different faiths” (Молим това в името на монотеистичния Бог, Брахма и „богът” познат под много имена в множество различни вери”) и завършва с озадачаващото „Amen and awomen”.

Втората, на Силвестър Биймън от Африканската Методистка Епископална църква в Делауеър завършва „В силното име на нашата колективна вяра – амин!“

От казаното аз не съм убеден, че хората произнесли тези молитви са синкретисти, които смятат, че всички религии се покланят на един и същ бог наричан с много имена. Това, което ми се струва по-вероятно е те да се опитват да изразят уважение към хората изповядващи вяра различна от тяхната собствена като ги включат в молитвата. В този случай те просто казват, че някои хора се молят на монотеистичен бог, други на Брахма и различните религии наричат бога с множество други имена, но сега всички те, които присъстват, се молят заедно – всеки по своя начин и призовавайки своя бог и заявяват една „колективна вяра”. Това е най-добрият прочит, който ми се иска да вярвам, че съм разчел правилно – макар да не съм сигурен в това.

Дори и в този случай обаче това не е християнска молитва. Тя може да е добронамерена, обединяваща (поне като намерение), политкоректна до откат („амен и ауомън” – израз, който е лингвистично безумие), но не е молитва към християнския Бог, Който не търпи съперници и остава „ревнив Бог” (Разликата между божията ревност и човешката ревност или „зеленоокото чудовище” както го нарича Д. Пакър е цяла отделна тема, която си заслужава самостоятелно изследване от всеки.)

Не че християните не могат да уважават другите религии и хората, които ги изповядват. Те със сигурност са призовани да се молят за тях. Понякога вероятно могат да се помолят и заедно с тях – макар и без всякакви претенции и преструвки, че се молим на един и същ Бог. И със сигурност най-голямата заповед на християните е да обичат ближния като себе си – нещо, което за съжаление те твърде лесно забравят в разгара на несъгласията. Но именно тази вяра, която изисква от тях да обичат всички хора в същото време и ги отделя от техните религии и изисква от тях да бъдат свидетели за Този, Когото приемат за единствения истински Бог. И, разбира се, когато се молят да го правят в името на Исус Христос.

Всичко това за мен за пореден път поставя въпроса за публичните религиозни демонстрации. Аз със сигурност не съм привърженик на мнението, че религията трябва да бъде сведена до личното пространство на човека, но е неудачна за публична проява. Ако вярата формира светогледа на даден човек не е възможно това да не намери проявление в начина, по който живее и позициите, които защитава в общественото пространство. Но начините, по които тя се проявява в това обществено пространство са нещо съвсем различно.

От едната страна виждаме горните два примера, в които молитвата е превърната в някакво политическо средство за обединение, което се стреми да включи всички вери и полове (awomen?). Разбира се, тя може да действа и по обратния начин – като демонстрация на някакъв патриотичен национализъм, който не може да се примири с никакъв плурализъм. Аз все още живо си спомням случая, в който един православен свещеник напълно убедено ми каза, че понеже не съм православен християнин аз не съм патриот. Двата случая са две страни на една и съща монета, в които вярата се е свързала с политиката по един уродлив начин.

В определен смисъл това е проблем колкото на политиката толкова и на църквата. Когато последната бъде използвана по подобен начин задължение на съответната вярваща общност е да потърси отговорност на хората, които са позволили тя да бъде похитена. И, разбира се, изкушението пред църквата или пред отделни нейни представители никога не е малко и тя трябва ясно да си дава сметка за това всеки път когато обмисля да излезе на обществената арена (или „голото обществено пространство” както се изразява Нюхаус).

Но съвсем конкретно аз все по-сериозно си задавам въпроса: Какъв е смисълът на подобни публични демонстрации – от чисто християнска гледна точка? Да призовеш божите име пред едно ново правителство, което търси водителство от Него е нещо чудесно за един служител на Христос. Да присъства на изреждане на молитви от различни вери (Брахма, монотеистичния бог и богът познат под много имена в много религии) вероятно трябва да го накара да повдигне вежда – макар аз все още да мога да видя някаква полза от това в едно разнородно общество – поне в някои случаи. Да се моли пред хора, които нито вярват нито търсят подобно божие водителство, но са решили, че трябва да изпълнят някаква традиция и предписание е още една крачка встрани от идеала.

Разбира се, нещата рядко са единствено черно бели. Дори в една църковна общност има хора, които искрено търсят да следват Бога и такива, които не правят това. Това не означава, че трябва да прекратим службите и съответно молитвите в тях. Но когато иде реч за изява на вярата в публичното пространство християните трябва постоянно да си задават въпросите: Какво правим? Защо го правим? Носи ли това слава на Христос (нещо различно от въпроса: Полезно ли е на църквата)? Има ли опасност нашата вяра да бъде впрегната за политически цели? И т.н.

Както често се случва аз нямам отговорите на тези въпроси и вероятно ще продължа да мисля върху тях още дълго време. Но нямам съмнение, че ако някой християнин се моли той трябва безрезервно да го направи в името на Исус Христос.      

Първородния грях и грехопадението – 7


от Олиър Крисп

Един втори проблем е дали умереното реформирано виждане изисква съществуването на исторически Адам и Ева. По-горе аз вече казах, че такова изкисване не съществува. Всъщност учението се въздържа от твърдения за това дали хората са произлезли от една праисторическа двойка (моногенизъм) или от някаква по-голяма популация. То е в съгласие с виждането, че е съществувала една единствена историческа двойка, Адам и Ева, чието потомство сме ние, но това не е задължително за учението. Възможно е ние да сме произлезли от една общност наброяваща около 10 000 древни хуманоиди, от които да са се развили ранните хора както смятат учените работещи в тази област. Това виждане също е в съгласие с това учение. Моите споменавания на Адам и Ева не включват изискване за историческа първа двойка в праисторическа градина, макар че това виждане е в съгласие тези твърдения. В Хрониките на Нарния децата от нашия свят, които преминават в приказната реалност често са наричани от Аслан „синове адамови“ или „евини дъщери“, макар че изразът е очевидно метафоричен. Те не са буквално деца на Адам и Ева, а по-скоро принадлежат към расата на тази митична двойка. По подобен начин някой днес може да бъде наречен дете на Албион или да бъде свързан с добрия стар чичо Сам. Ние обаче не смятаме, че това трябва да се приема буквално. Това са метафорични изрази. По подобен начин използването на „Адам“ и „Ева“ в контекста на умереното реформирано учение за първородния грях не показва задължително вяра в една историческа двойка, от която е произлязла човешката раса (макар че и не изключва тази възможност).

Има още

Първородния грях и грехопадението – 6


от Оливър Крисп

Някои възражения срещу умереното реформирано учение за първородния грях

С това приключва нашето обяснение на догматичните твърдения съставляващи умереното реформирано виждане за първородния грях. Сега сме в състояние да обърнем внимание на някои възражения срещу това учение.

Първото притеснение е свързано с това как споменатото учение се явява подобрение на традиционното реформирано учение, което включва първородната вина.

Има още

Накъде е тръгнал този блог


от Радостин Марчев

Мили читатели,

Платформата WordPress, която използва блога ми показва (невероятно!), че той е поддържан вече повече от 10 години. Когато, сякаш преди векове, набирах първите му редове всичко ми изглеждаше като шега и интересно забавление, но никога не ми идвало наум, че това ще продължи толкова дълго. Всъщност когато се връщам назад си давам сметка, че в много отношения съм бил съвсем различен човек. Със сигурност и блогът ми отразява бавните промени в мен (дано поне някои да са към по-добре), оформянето или промяната на някои виждания и мнения и, надявам се, едно по-голямо разбиране на нещата, за които пиша.

Има още

Първородния грях и грехопаденеито – 5


от Оливър Крисп

Шестото ни твърдение е, че падналите хора са отговорни за действителните грехове и осъдени за тях при липса на изкупление. По-рано, разглеждайки второто догматично твърдение на умерената реформирана учение за греха, ние направихме разлика между първородния грях и действителните грехове. Първородния грях е условието, което сме наследили от своите предшественици, действителните грехове са тези, които ние извършваме като грешници. Т.е. намирайки се в състояние на първороден грях ние извършваме действителни грехове – тези прегрешения, които са наши собствени, а не просто моралното състояние, в което сме били родени. Когато един човек е морален агент и извърши действителен грях, този човек е морално укорим за този грях (при положение, че го е извършил свободно, без принуда, бил е с ума си и т.н.).

Има още

Първородния грях и грехопадението – 4


от Оливър Крисп

След като сме направили това относително ясно можем да продължим с петото богословско твърдение на умереното реформирано виждане, според което това морално паднало състояние обичайно води до действителни грехове. Т.е., един човек роден с този дефект в нормални условия неизбежно ще извърши действителен грях в поне един случай при положение, че той живее достатъчно дълго, за да бъде в състояние да съгреши. (Уточнението нормално   сочи към ограничени случаи, които са изключение от това правило, като малки деца починали преди да достигнат зрялост и силно увредени умствено хора.)

Има още

Първородния грях и грехопадението – 3


от Оливър Крисп

Достигаме до нашето трето твърдение, че падналите хора не са виновни за това, че са родени в това морално порочно състояние. С това наум нека да се върнем към по-ранните ни примери на майката-наркоманка и предшественика роб. Ясно е, че детето на един пристрастен човек не е морално отговорно за това, че се е родило в такова състояние. По подобен начин детето на една двойка роби не е отговорно за това, че се е родило роб. В нито един от тези случаи детето не може да бъде държано отговорно за нещастното състояние, в което сe е родилo. Как биха могли? Вината предполага някакъв вид действие от страна на агента, на който то е приписвано и детето родено с първородния грях не може да е действало по начин, който предполага виновност.

Има още

Първородния грях и грехопадението – 2


от Оливър Крисп

Това ни води към второто догматично твърдение, което казва, че първородния грях е наследствена поквара на природата, едно състояние, което всяко човешко същество притежава от началото на своето съществуване. Както е известно реформираните християни имат доста мрачно мнение за падналите хора. T от популярния акроним TULIP обобщаващ петте точки на калвинизма произлизащ от мненията на Синода в Дорт обозначава „пълната поквара“. Идеята не е, че падналите човешки същества са толкова паднали колкото е възможно да бъдат, а по-скоро, че те са в плен на греха, който засяга всяка област от човешкия живот. Можем да изразим това по следния начин: реформираното богословие традиционно учи, че падналите човешки същества са морално покварени и че самият първороден грях е една морална поквара, с която сме родени и чийто резултати ни засягат цялостно. Съществува и едно разделение между първородния грях (морално поквареното състояние, в което сме родени) и действителния грях. Действителния грях се отнася до греховете, които ние извършваме като морални агенти. Аз греша понеже съм грешник, роден с първородния грях. Но греховете, които аз върша като грешник са действителни грехове, за които нося морална отговорност.

Има още

Първородния грях и грехопадението – 1


от Оливър Крисп

На следващите страници аз ще представя това, което считам за умерено реформирано учение за първородния грях. То съдържа следните богословски твърдения:

1. Всички хора, с изключение на Христос, притежават първородния грях.

2. Първородния грях е наследствена поквара на природата, едно състояние, в което всеки паднал човек се намира още от първия миг на своето съществуване.

3. Падналите хора не са отговорни за това, че са родени в това морално порочно състояние.

4.  Падналите хора също така не са виновни за първия, или първородния, грях. Това означава, че те не носят първородната вина (т.е. вината за греха на някаква предполагаема първа човешка двойка или човешка общност не е положена върху тях заедно с първородния грях).

5. Това морално порочно състояние в обичайния случай неизбежно води до действителни грехове. Т.е. един човек роден с подобен дефект в нормалния случай неизбежно извършва действителни грехове в поне един случай при положение, че живее достатъчно дълго, за да бъде в състояние да извърши подобни грехове. (Условието нормално говори за частни случаи, които са изключение от правилото, като например малки деца, които са починали преди да достигнат определена възраст както и сериозно увредени умствено хора.)

6. Падналите човешки същества са отговорни за собствените си грехове и биха били осъдени заради тях ако не съществуваше изкупление.

7. Наличието на първороден грях води до смърт и отделяне от Бога дори и без извършване на действителни грехове.

Има още

Атеистичните делюзии


от Радостин Марчев

В края на миналата година на българския пазар излезе книгата на Дейвид Бентли Харт Атеистичните делюзии: християнската революция и нейните модерни врагове (изд. Омофор).

Има още

Кога политиката се превръща в идолопоклонство


от Радостин Марчев

На 7.01.2021 Националната асоциация на евангелските християни – американска организация включваща около 40 деноминации и представляваща повече от 40 000 местни църкви – направи забележително обръщение свързано с атаката на Капитолия. По-конкретно забележителна е една част от него която казва:

„Тълпата при Капитолия беше провокирана от водачи, включително президента Доналд Тръмп, които използваха лъжи и консиративни теории за политически облаги. Еванеглските християни са хора посветени на истината и трябва да отхвърлят неистините“.  

(Виж още изявлението на колежа „Уитън“ ТУК – подкрепено в личен пост по фейсбук от Тони Пек – Главен секретар на Европейската баптистка федерация)

В същото време все още има една значителна група хора, които или не са в състояние да приемат, че Тръмп не е добродетелна личност или казват, че той трябва да бъде подкрепян въпреки неговите морални дефицити понеже алтернативата е много по-лоша. Аз съм писал вече няколко пъти за това (виж ТУК и ТУК), но ще се опитам да обясня за последен път защо подобно мислене ми се струва идолопоклонство – от чисто християнска перспектива.

Има още

Характерът има последствия


от Радостин Марчев

Едва ли е останал някой, който да не е чул как отвъд океана Тръмп със заплахи притиска губернаторът на Джорджия да му „намери” едни 12 000 гласа и как негови симпатизанти щурмуват Капитолия, за да спрат утвърждаването на Байдън за президент. Последният епизод, разбира се, е съвсем естествено следствие от месеци наред заливане с конспиративни теории за откраднати избори и отказа на Тръмп да каже ще предаде ли президентския пост без насилие в случай, че загуби изборите. Всъщност неговият туит на фона на случващото е достатъчно красноречив.

Има още

Обучение на въображението


от Джеймс К. А. Смит

Част от тези идеи могат да се използват и в класните стаи, особено в християнски училищен контекст или при домашно образование. Ако литургиите формират това означава, че те са скрити педагогии или стратегии за обучение, които могат да бъдат използвани и в учебна обстановка извън стените на църквата[1]. Това променя целта и задачата на християнското образование, така че то не е свързано с обучението на децата за вярата, нито пък означава просто да ги учим да гледат на света от една „християнска перспектива”. Едно холистично християнско обучение прави тези две неща, но също така има за цел и да въведе децата във вярата, виждайки училищата като допълнителни възможности за създаване на учебна обстановка, която не просто информира, а и формира. Една холистична християнска учебна обстановка не храни единствено интелекта, тя подхранва и въображението.

Има още

Победа чрез смърт


от Мартин Лутер

И тъй, понеже децата са същества от общата плът и кръв то и Той, подобно на тях, взе участие в същото, за да унищожи чрез смъртта този, който има властта, сиреч, дявола,” (Евреи 2:14)

Има още

Разчитайте Бог да снабди


от Мартин Лутер

Очите на всичките гледат към Тебе; И Ти им даваш храна на време Отваряш ръката Си И удовлетворяваш желанието на всичко живо.” (Псалм 145:15-16)

Има още

Какво (не) означава въплъщението?


от Радостин Марчев

Рождество е времето когато християните празнуват въплъщението на Бога. Второто лице на Троицата „стана плът и живя между нас“ (Йоан 1:14).  Какво обаче означава това? Това просто заявление векове наред е озадачавало църквата и я е карало да се опитва да осмисли същността на това събитие.

Днес все още продължавам често да чувам, че на Рождество Христос прие човешко тяло. Макар това в никакъв случай да не означава, че човекът, който използва израза мисли погрешно фразата със сигурност не е особено удачна. Взета буквално тя означава, че Бог просто е облякъл човешко тяло, подобно на човек, който облича дреха.

Има още

Добре дошли в Шеол – туристическа обиколка на живота в рова – завършен


от Тод Билингс

  1. Пътуване из Шеол – животът в Рова
  2. Да се молим от Рова
  3. Живот сред умиращите
  4. Шеол и ограниченият контрол
  5. Шеол, който поглъща
  6. Това що не може да се поправи

Това що не може да се поправи


от Тод Билингс

Някои хора посещават гора или плаж, за да могат да дишат дълбоко. На тези места те преживяват телесно реакция обратна на „бий се или бягай“ – забавяне на дишането, отпускане на мускулите, парасимпатетична нервна система, която помага на тялото и на ума да се успокоят. Аз обичам гората – плажът не чак толкова, особено ако е претъпкан. Но по някакъв начин за мен едно хубаво гробище прави чудеса по отношение на изтормозените ми ум и тяло.

Разбира се, изразът „хубаво гробище“ може да звучи като глупост. Но гробища с дървета и надгробни плочи издигащи се високо над земята, на които са изписани прости посвещения на майки, синове, бащи и дъщери – тези са ми любимите. Те сякаш поставят лекарските прогнози и ежедневната болки умора в някаква перспектива.

Има още

Когато да лъжем в божието име престане да бъде проблем


от Радостин Марчев

На 11 ноември 2020  Крейг Кийнър – един от уважаваните от мен богослови написа статия за списание „Christianity Today” с интересното заглавие „Когато политическите пророчества не се сбъднат“.

Самият Кийнър определя себе си като стоящ в петдесятно-харизматичния лагер и по този начин поставящ силно ударение върху свръхестествените прояви на Светия Дух. Неговата книга Miracles: The Credibility of the New Testament Accounts е масивен 1200 стр. труд, който ерудирано защитава именно тази теза. Друга негова по-скорошна книга Spirit Hermeneutics: Reading Scripture in Light of Pentecost представя основите на една петдесетина херменевтика пречупена през призмата на пневматологията. Пиша това, за да не си направи някой погрешен извод.  

Има още

Шеол, който поглъща


от Тод Билингс

Странно, в Стария завет, Шеол не само здраво държи краката на попадналите в Рова, Шеол също така и поглъща.. Пророк Исая говори за Израел, който отива в плен, в глад и жажда, и отбелязва, че „Затова става преизподнята по-лакома, И отвори чрезмерно устата си“ (Исая 5:14). Пленниците все още слизат „долу“ в Шеол, но сега Шеол активно ги завлича в Рова. Шеол „никога не се насища“ (Пр. 27:20), а поглъща живите.

Има още

Шеол и ограниченият контрол


от Тод Билингс

Живите, които попадат в Рова недоумяват: Как се озовах тук? Мога ли да изляза? Престоят в Шеол означава да се чувстваш в капан. Но можем ли да имаме някакъв контрол в мястото на мъртвите? Вероятно можем да се изкатерим. Или колкото по-силно се опитваме толкова повече затъваме сякаш стоим на плаващи пясъци. Когато паднем в Рова можем ли да се напънем и да се измъкнем? Или това е просто патологичния инстинкт на едно творение?

Има още

Живот сред умиращите


от Тод Билингс

В продължение на много поколения хората по света познавали живота в мрачния ров. Знанието за гледката, миризмата и звуците на рова може да ни даде едно реалистично усещане за това какво означава да живеем като създания, които са смъртни. Въпреки това мнозина, които спадат към средната и висша класа в западния свят са се опитвали да очистят живота си от всяко напомняне за смъртта, избутвайки умирането извън ежедневния си живот по начини, които биха изглеждали странни в предишните епохи.

Например това, което сега наричаме „всекидневна“ е било познато на по-ранните поколения като „залата,“ място, което всички споделят заедно. Това било същото място където децата се грижели за своите родители или баби и дядовци докато последните умирали. По съшия начин членовете на едно семейство живеели и умирали в същата стая, в залата. Днес ние познаваме „залата“ като специално място в погребалните домове. „Погребалната зала“ е неуютно място където виждаме мъртвите „което не изглежда като семейната зала“ с „натрупана покъщнина, дреболии, пелени и мъртъвци[1]“.

Има още