Литургия, традиция и тайнства, о ужас!

от Фред Сандърс

Един аргумент популярен сред мнозина теолози е, че тринитарното богословие е толкова широко, че единствено един сложен подход основаващ се на скрита увереност е способен да ни доведе до разбирането му. Можем да видим логиката на подобна позиция както и обещанията й да обнови тринитарното богословие. Въпреки това в този момент ние ще погледнем от един различен ъгъл въпроса за инкултурирането на учението за Троицата в евангелската култура. Правейки това ние ще се разделим с отговорите, които обичайно се дават на въпроса: „Къде поставяме скритата увереност за тринитаринството, която може да доведе от явно разбиране на учението?” Въпросът е добър, но стандартните отговори не са толкова удачни за нашите цели. Стандартният отговор е следният: скритото измерение на тринитарната мисъл, нетематичната увереност за тринитарната реалност, която прави възможно нейното разбиране, се намира в богатството на християнската литургия, в цялата опитност на свързаната традиция и в реалното присъствие на самият Христос в тайнството на Господната вечеря. Така източниците са литургията, традицията и тайнствата. Нека да изследваме накратко всеки един от тях.

Невидимото измерение на тринитаринаството – 2

от Фрес Сандърс

Анализът на Майкъл Полани (1891-1976), който пише подробно за подобни епистемологични преходи се оказва полезен за разбиране на учението за Троицата. Полани започва научната си кариера като химик-изследовател, но след това малко по малко насочва интереса си към философията на науката и оттам към епистемологията. Неговата работа е част от една по-голяма, продължила цял век тенденция на детрониране на науката от ролята й на абсолютен арбитър за истинни твърдения. Работата на Полани се намира някъде между критиката на „историческия преход” на Томас Кун във философията на науката[1] и критиката на абстракцията на Стивън Тулмън въведена в теориите на познанието от Просвещението[2]. 

Ужасени от молитва

от Мартин Лутер

„А вие се молиете така: „Отче наш, Който си на небесата. Да се свети Твоето име““ (Матей 6:9).

Не можем да се хвалим

от Мартин Лутер

„Защото, кой те прави да се отличаваш от другиго? И що имаш, което да не си получил? Но ако си го получил, защо се хвалиш, като че не си го получил?“ (1 Коринтяни 4:7)

Да отговорим на културата на чистотата

от Радостин Марчев

Едно от най-интересните развития в младежките християнски служения през последните няколко години е сериозната критика на т.нар. „култура на чистотата“. Моето поколение младежи израсна до голяма степен в нейната сянка и тя беше приемана за даденост в повечето евангелски църкви. Най-общо културата на чистотата поставя силен акцент върху необходимостта младите хора да запазят своята сексуалност за брака. Това, разбира се, е стандартна християнска позиция, която аз изцяло подкрепям. Проблемът възниква, когато тя е придружавана с редица други характеристики и ударения, които не са нито библейски нито полезни. Всъщност, макар да се представят за такива те много лесно могат да причинят сериозна вреда. Част от тях аз описах в ревюто на една друга книга „Тъмната страна на „културата на чистотата,““ с която смятах, че съм приключил темата. Книгата на Рейчъл Уелчер „Да отговорим на културата на чистотата“  обаче е толкова разумна, балансирана, критична и в същото време утвърждаваща здрави библейски ценности, че си заслужава да бъде прочетена внимателно от всеки. Всъщност авторката има няколко толкова добри попадения, че когато се натъкнах на тях ми идеше да се ощипя от яд как съм ги пропуснал до този момент.

Пренебрегваната реалност на безплодието

от Рейчъл Уелчер

„Дори не ми беше минавало през ума,” ми каза Жаклим. „Мислех си: разбира се, че ще имам деца. Но това не се случи.” Познавам Жаклин през по-голямата част от живота си. Тя и съпругът й са двама от най-милите хора, които ще срещнете – хора, с които бихте искали да се молите заедно, или да гледате филм – каквото и да е. Тя прави най-вкусния ябълков пай и обича да води хвалението в църква. Те са забавни и топли и със сигурност биха били прекрасни родители. Вместо това те извървяха дългия път на безплодието съпътстван от изненади, операции и загуба  – толкова много загуба. Сълзите на Жаклин са били и мои сълзи и често съм се молела Бог да им даде деца.

Пренебрегваната реалност на безбрачието

от Рейчъл Уелчер

Целта ми след завършването на неделеното богослужение е проста: да прегърна колкото мога повече вдовици. Може би 80 годините жени не са първите хора, които ви идват наум когато говорим за неженени в църквата, но точно те са тези, за които няма библейски изучавания в колежа или срещи на сляпо. Те са били двама, които сега са станали един, с неотворени кутии на тавана и внуци заети със спорт след училище, опитващи се да се научат как да спят сами след като десетилетия наред са усещали до себе си топлината на друг човек. Прегръщам ги понеже помня какво е чувството да усещам до себе си своя съпруг.

Невидимото измерение на тринитарианството – 1

от Фред Сандърс

Както показват тези примери когато изгубим своята способност да виждаме ясно Троицата както пряко свързана с благовестието ние сме склони да я свеждаме до един въпрос на авторитет и умствено покорство. Не е чудно тогава, че учението за Троицата е било третирано като нещо обременяващо за мнозина евангелски християни. Но тази дисфункция на учението е само едната му страна за евангелското тринитарианство. Другата страна на историята е, че живота на всяка здрава църква и на всеки искрен християнин е една изява на делото на Троицата. Евангелското християнство, дори когато третира учението за Троицата като някакъв чужд артефакт, с който му е трудно да работи, въпреки това винаги е вече потопено в тази богата тринитарна реалност на благовестието. Често ние се намираме в странната позиция да бъдем тринитарни без да осъзнаваме това или да живеем в една връзка с Отца, Сина и Светия Дух, за която можем да дадем единствено слабо и неадекватно обяснение. Ние притежаваме самото нещо, но действаме сякаш не знаем, че го имаме.

Никога няма да се ожениш за правилния човек

от Тимъти Келър

Миналите поколения не говорели толкова за „съвместимост“ и намиране на идеалната сродна душа. Днес ние търсим някой, който ни приема такива каквито сме и осъществява мечтите ни като по този начин създаваме един нереалистичен набор от очаквания, който разочарова както търсещите така и този, когото те търсят.

In Memoriam: Рене Падиля

от Радостин Марчев

На 27.04.2021 на 88 годишна възраст почина Карлос Рене Падиля – богослов, пастир и дългогодишен служител на Международната общност на евангелските студенти (IFES).

Сто години от раждането на Джон Стот

от Радостин Марчев

На 27 април 1921 – точно преди 100 години – се ражда Джон Робърт Уолмсли Стот – син на Арнолд и Лейди Стот. Баща му е водещ лондонски лекар, което дава добра материална осигуреност на семейството и на осем годишна възраст Джон е изпратен в пансион, а през 1935 в елитното частно училище Ръгби. Три години по-късно, на 13 февруари 1938, докато слуша лекция на Робърт Неш, ексцентричен проповедник поканен да изнесе беседа на християнска тема в училището, Стот е силно докоснат от чутото. Той моли за лична среща с Неш и след разговора взема решение да предаде живота си на Христос. Самият Стот описва случката по следния начин:

Защо „миряните“ трябва да се занимават с богословие

от Радостин Марчев

През последните няколко десетилетия в определени християнски среди се забелязваят обнадеждаващи развития. Едно от тях, за което съм писал по-рано, е по-сериозното ангажиране на пастирите с богословие. Исторически фрагментацията между академичното богословие и пастирската грижа може да е неизбежна, но в същото време е и в много отношения негативна. През първите няколко века големите християнски богослови почти неизменно са били и пастири – ангажирани с проблемите на църквите като цяло и на отделните хора в тях. Тази перспектива им е давала един уникален поглед върху богословските проблеми, който със сигурно е намерил отражение в тяхната теология. Разбира се, богословското невежество сред известна част от пастирите е не по-малък, макар и съвсем различен, проблем. Но той неминуемо следва от не чак толкова рядко срещаната (макар и рядко признавана) нагласа, че доктриналната подготовка е една досадна необходимост, през която трябва да се премине, свеждайки я по възможност до санитарния минимум, преди да се захване с „истинското“ служение в църква.

Бенджамин Уорфийлд и либералният разлом в САЩ

от Радостин Марчев

(Текстът е убликуван във в. „Зорница“ Февруари 2021)

В края на XIX и началото на XX век либералното богословие започва да обхваща Европа, а малко по-късно и Америка. Поставяйки човешкия разум като краен арбитър за познанието и отричайки Божието откровение, дадено чрез Библията, и възможността за чудеса, то в крайна сметка поставя под съмнение почти всяка традиционна християнска доктрина. По думите на Ричард Нийбур: „Един Бог, Който не познава гняв, води хора без грях в едно царство без съд чрез служението на един Христос без кръст.“ Макар че тези процеси протичат по-спокойно в Европа, отвъд океана те разпалват същинска война, която на моменти заплашва да раздели няколко от най-големите протестантски деноминации.

Скритата христология в книгата Рут: как Новия завет развива нейните богословски теми и образност

от Радостин Марчев

Въведение

Книгата Рут е едновременно много приятна за четене и привидно съвсем проста за разбиране. Това първо впечатление обаче може да се окаже подвеждащо. Под повърхността се крие богата богословска мина пълна с важни библейски теми, които чакат да бъдат изровени. Когато добавим новозаветния контекст към старозаветното й обкръжение тяхното значение нараства значително.

 Целта на това есе е, първо, да идентифицира и накратко да развие някои от тези теми. Второ, аз ще проследя начинът, по който Новия завет развива някои от тези теми, идеи и образност в христологична посока придавайки по този начин допълнително богословско значение на книгата Рут.

Духовния и физическия живот

от Мартин Лутер

„Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух.“ (Йоан 3:6)

Да обичаме ближния

от Мартин Лутер

„Защото целият закон се изпълнява в една дума, сиреч, в тая „Да обичаш ближния си както себе си„“ (Галатяни 5:14)

Апостол Павел и интропективната западна съвест – 4

от Кристър Стендел

Въпреки това съществува един павлов текст, който читателят може би се чуди защо не сме споменали, особено когато това е текста, който споменахме в началото като доказателство за дълбоките прозрения на Павел към човешката слабост: „Не върша доброто, което желая, но злото, което не желая, него върша” (Римл. 7:19). Какво може да е по-силно свидетелство за една дълбока и силно интроспективна съвест?

Апостол Павел и интроспективната западна съвест – 3

от Кристър Стендал

По този начин радикалната разлика между един Павел и един Лутер в това отношение има значителни следствия относно прочита на действителния текст. Линията на Лутер изглежда очевидна. Това е вярно не само за тези, които са повече или по-малко догматично обвързани с реформаторските изповеди. То е в еднаква степен вярно и за средностатистическия ученик на „всички велики книги” в един колеж или за западния агностик като цяло. Вярно е и за сериозната новозаветна екзегетика.

Апостол Павел и интроспективната западна съвест – 2

от Кристър Стендал

В това отношение Лутер бил истински августиански монах, тъй като Августин може би бил един от първите които изразили дилемата на интроспективната съвест. Фактът, че Павел е ползван сравнително малко през първите 350 години от съществуването на църквата винаги е бил озадачаващ. Той със сигурност бил почитан и цитиран, но от богословската перспектива на запад изглежда, че великото му прозрение за оправданието чрез вяра било забравено[1]. Едва при Августин ние откриваме едно тълкуване на Павел, което за нас представлява по-дълбокия слой в мисленето на великия апостол.

Апостол Павел и интроспективната западна съвест – 1

oт Кристър Стендaл

В историята на западното християнство – и оттам, по-широко, в историята на западната култура – апостол Павел е възпяван като герой на интроспективната съвест. Ето един човек, който се е борел с проблема „Не върша доброто, което желая, а злото, което не желая него върша” (Римл. 7:19). Неговите прозрения за решението на тази дилема в по-скорошно време са били повече или по-малко идентифицирани, например, с това, което Юнг нарича процес на индивидуализация[1], но това  само едно съвременна форма на традиционния начин, по който запада чете писмата на Павел като документи на човешката съвест.

Продължавайте да вярвате

от Мартин Лутер

„А човеците се уплашиха, загдето ги поведоха в Иосифовия дом, и рекоха: Поради парите, върнати в чувалите ни първия път, ни повеждат, за да намери повод против нас, да ни нападне и да зароби нас и ослите ни.“ (Битие 43:18)

Исус е пътят

от Мартин Лутер

„Тома Му казва: Господи, не знаем къде отиваш; а как знаем пътя? Исус му казва: Аз съм пътят, и истината, и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене.“ (Йоан 14:5-6)

Слизал ли е Христос в ада

от Радостин Марчев

В Апостолската и  Атанасиевата изповеди на вярата има един интересен ред, който казва, че след като е умрял на кръста и е бил погребан Христос е „слязъл в ада“. Традиционно идеята влагана в него най-общо е, че през трите дена между Своята смърт и възкресение душата на Христос е отишла на мястото (разбирано не задължително в материален смисъл), където отиват душите на всички починали хора.

Pistis (вяра) в новозаветните изследвания

от д-р Ниджей Гупта

Марк Твен веднъж казал иронично: „Вярата е вярване в нещо, за което знаеш, че не е така”. Мнозина християни, включително аз самият, биха били твърде несъгласни с дефиницията на Твен, но той е схванал добре поне едно нещо свързано с практически всички съвременни читатели на преводните Библии – те смятат, че „вярата” е свързана с „вярване”. Разбира се, трябва да съществува някаква връзка между „вяра” и „вярване’  – поради тази причина историческите християнски изповеди започват с credo, “Вярвам в”. Но съдържа ли вярата нещо повече от това вярване?

История на църквата 10 – 2

от Евсевий Кесарийски

Глава 2

Възстановяването на църквите

История на църквата 10 – 1

от Евсевий Кесерайски

Глава 1

Мирът, който ни дал Бог

Как едно учение е спряло да работи – 2

от Фред Сандърс

Джон Бънян (1628-1688) посветил само едно дълго разсъждение на това учение наречено „За Троицата и един християнин.” Заглавието загатва за изнесен към нещо практично и дори поучително. Описателното подзагвалие уточнява кое е то: „Как един млад или объркан християнин трябва да се държи по отношение на тежкото учение за Троицата.” Проблемът, който Бънян иска да разреши за „младия или объркан християнин” е, че Троицата е едно трудно учение, привидно противоречащо на разума и  предполагащо, че едно нещо е три и обратното. Този интелектуален конфликт може да доведе вярващия до положение да постави под въпрос това, което е казано в Писанието, нещо равносилно на това да постави под съмнение Самия Бог.

Добри и лоши времена

от Мартин Лутер

„Във време на благоденствие бъди весел, А във време на злополука бъди разсъдлив; Защото Бог постави едното до другото, За да не може човек да открие нищо, което ще бъде подир него.” (Еклесиаст 7:14)

Да се молим от сърце

от Мартин Лутер

„Тия люде [се приближават при Мене с устата си, и] Ме почитат с устните си; Но сърцето им далеч отстои от Мене. Обаче напразно Ми се кланят, Като преподават за поучения човешки заповеди“.” (Матей 15:8-9)

Как едно учение спряло да работи – 1

от Фред Сандърс

Днес е обичайно да отбелязваме колко зле се представя учението за Троицата откакто света е станал модерен. Рационализмът и обърнатостта към един свят доминиран от интелектуалната култура още от края на 17 век не е благосклонен към това християнско учение. Историята, заедно с разказа как учението е било спасени от богослови като Карл Барт и Карл Ранер, често е разказвана от историците[1]. Но съществува и една специфично евангелска версия за латентността и неефективността обхванала тринитарианството от толкова дълго време. В тази общност учението е било хванато между рогата на една дилема: единия рог бил субективния религиозен опит, а на другия то било свеждано до изцяло пропозицонна формула. Изтощителното колебание между пиетизма и рационализма, не особено здравословно за който и да е аспект на християнския живот, е било особено осезаемо при учението за Троицата. От нито една от тези изходни позиции учението не може да бъде правилно артикулирано запазвайки свойствената си връзка с благовестието. Един кратък преглед на начина, по който евангелската традиция е разглеждала учението за Троицата ще покаже, че евангелското тринитарно богословие има една незавършена задача: да опише как Троицата е свързана с благата вест и да избегне крайностите на субективния религиозен опит и обикновения рационализъм.