Ако сме очаквали да намерим сурово и дървено учение за Писанието, което да подчертава чистия авторитет и да пренебрегва животворната сила на Писанието като благодатно средство със сигурност не сме го намерили в романтичния Сафир. Но може би той е лош представител на евангелската традиция. Със сигурност бихме открили по-строг, по-малко основан на общението подход към Писанието на друго място сред евангелските християни. Например, завоят към фундаментализма трябва да е стеснил този подход, нали?
„Фундаментите“ е много важен набор от книги. Както вече споменахме, те били публикувани последователно, деветдесет глави в дванадесет тома в продължение на няколко години. Най-дългата глава от поредицата е от Филип Мауро и е озаглавена „Живот в Словото“.[1] Мауро (1859-1952) бил успешен адвокат, който приел християнството чрез проповядването на А. Б. Симпсън. Той имал таланта да привлича вниманието на вестникарските заглавия: бил на кораба „Карпатия“, когато сасявали оцелелите от „Титаник“, подготвял юридическите документи за процеса Скоупс и през 1922 г. написал книгата „Еволюцията в адвокатската колегия“ и бил свидетел на Томас Едисон.
Сред станалите осемдесет и девет глави на „Фундаментите“ могат да се намерят изложения за вдъхновението и непогрешимостта и множество глави посветени на конкретни историко-критични въпроси. Но учението за Писанието е изложено най-подробно в главата на Мауро. Какво е учението за Писанието във „Фундаментите“? То е обобщено и организирано около думата живот. Мауро казва: „Следователно ясно е, че когато четем: „Словото Божие е живо“, трябва да разбираме, че то живее с един духовен, неизчерпаем, неугасим, с една дума, божествен живот. Ако Словото Божие наистина е живо в този смисъл, тогава имаме факт с най-голямо значение.“[2] Мауро обяснява това значение, като прави списък с характеристиките на това да бъдеш жив. „Тогава ние се обръщаме към писаното Божие Слово, за да видим дали то проявява характеристики, които се срещат само при живите същества, и дали то притежава нетрайния и тленен живот, който познаваме добре от собствен опит и който е във всеки от нас, а не живот от различен порядък, нетленен и вечен.“[3] Мауро твърди, че Писанието притежава следните характеристики на живот:
- Притежава неувяхваща свежест.
- Не остарява и е винаги актуално.
- То е неразрушимо.
- То познава и „критикува“ сърцата и умовете (Евр. 4:2).
- То е забележително преводимо.
- То се настанява в сърцата и расте.
- Преобразява другия живот.
Но Мауро се спира особено на това как Библията дава живот: „Всъщност голямата цел на писаното Слово е да даде живот – дори вечен (тоест божествен) живот – на онези, които са мъртви поради престъпления и грехове.“[4] Мауро прави разлика между живата, животворна истина, тоест истината, която превръща Библията в Божие Слово, и всеки друг вид истина:
„Никога досега човек не е свидетелствал, че е бил жалък и безнадежден роб на греха и е продължавал да живее в духовна тъмнина, здраво сграбчен от мизерия и порок, докато очите му не се отворили от великата истина, че две и две правят четири или че три ъгъла на триъгълника са равни на два прави ъгъла; и че по този начин животът му се е преобразил, душата му се е освободила от робството, а сърцето му се е изпълнило с радост и мир във вярата“.[5]
Какви са, накрая, последиците от живота на Библията? „Така Словото на истината по някакъв непостижим начин се превръща в средство за предаване на онзи живот, чийто единствен източник е възкръсналият Христос, Въплътеното Слово.“
Позволете ми да уточня как учението на Мауро за Писанието е тринитарно. Бих искал да избегна използването на думата „тринитарен“ в твърде широк смисъл. Примерът на Мауро за евангелско четене на Библията е тринитарен, тъй като чрез категорията „живот“ той обяснява божествеността на Писанието, като се позовава на участието на Сина и Духа в спасението. Мауро не е Сафир и не успява да обедини толкова тясно христологичната и пневматологичната нишка в своя аргумент. Екзегетиката го е насочила в тази посока, но тя е косвена:
„Другите Писания свидетелстват с еднаква яснота за великата и славна истина, че онези, които са родени от Духа, чрез нетленното семе на Словото, получават природа от същия вид като тази на Божествения източник на техния живот. В осма глава на Посланието до Римляните има раздел, посветен на Божиите синове, в които живее Духът (стихове 9-16). За тях се казва, че Бог ги е предопределил „да се уподобят на образа на Неговия Син, за да бъде Той първороден между много братя“ (стих 30)[6]
Ако Сафир граничи с мистичното, Мауро говори по-директно за обръщението. Със сигурност тринитарианството на Сафир е по-развито и по-задълбочено от това на Мауро. Но макар че конкретните тринитарни контури при Мауро са по-слабо изразени, също толкова очевидно е, че Писанията притежават висок авторитет именно поради своята сила да дават живот.
[1] Philip Mauro, “Life in the Word,” in The Fundamentals: A Testimony to the Truth (Los Angeles: Bible Institute of Los Angeles, 1917), 144–208.
[2] Пак там., 148.
[3] Пак там., 151.
[4] Пак там., 188.
[5] Пак там., 189.
[6] Пак там., 191.
Rado's blog 