от Радостин Марчев
Може би някои ще се изненадат, но аз смятам, че църквата в България притежава забележителни водачи. Те са много различни по стил и излъчване, индивидуалист и подход, но със сигурност са личности, които умеят да завладяват и водят хората.
Да бъдеш водач и да бъдеш добър водач – в библейския смисъл на думата – обаче са две много различни неща. Това е причината всеки, който е живял поне известно време в българската протестантска субкултура да е ставал свидетел на забележителни духовни провали.
За това има различни причини, някои от тях много специфични и индивидуални, други даващи възможност за обобщение в групи с повече или по-малко сходни случаи. Изчерпателен анализ нито съм способен нито се наемам да правя.
Въпреки това съществува нещо, което вярвам, че спъва доста голям брой хора – някои от тях добри и верни – което обаче ми отне доста години, за да успея да осмисля и формулирам достатъчно ясно. В основата на това „нещо“ стои ангажирането с повече неща, отколкото човек е способен да свърши ефективно.
Трябва да кажа, че причините за едно такова поемане на неразумно голям брой отговорности може да са много различни. В един случай това може е просто его – желание името ти да се чува, ти да бъдеш канен на повече и повече събития, да бъдеш в светлината на прожекторите, да развиваш все по-мащабно „служение“ (национално, дори международно)… В друг това може да е желанието за власт и влияние. Участието в различни комисии, бордове, организации и връзките с определени хора се превръщат в лостове за постигне на различни цели, далеч не винаги отрицателни, но често опияняващи. В трети случай това е нежеланието да бъде пропусната някаква облага. В четвърти това е просто трудността да казваш „Не“ когато те помолят за нещо.
Независимо от причината обаче идва един момент, когато ангажиментите стават прекалено много. Когато това се случи работата на дадения човек става все по-некачествена, необходимата подготовка за едно или друго задължение по-слаба, времето, което отделя, за да го свърши прекалено малко, предварителното обмисляне и планиране – недостатъчно.
Когато това се случи обикновено навлизаме в един омагьосан и порочен кръг. Човекът, който е поел прекалено много задачи не ги пуска поради някоя от изброените причини. Въпреки това моите наблюдения показват, че много рядко от него е искано да се оттегли. Причината е, че тези водачи всъщност са способни хора, които често съвсем заслужено са получили връзките и влиянието, заради които са ги поканили да станат част от този борд или служение. Те са желани в тях заради името и авторитета, който притежават. Нещо повече, че често имат реални способности да допринесат много, но просто са поели прекалено голям брой ангажименти, за да могат да направят тези свои способности ефективни за хората, които в случая ги търсят. Така те продължават да носят един нереалистичен брой ангажименти, които не могат да свършват и не отстъпват мястото на хора, които могат в действителност да ги свършат. Самите те обаче много често не съзнават това. В едно такова положение е много лесно да достигнеш до убеждението, че всъщност служиш много и даваш всичко от себе си за Божието дело. Така лошата преценка започва да бъде виждана като добродетел. Резултатът наистина може да бъде порочен кръг, който често гълта значителни финансови и други християнски ресурси без да генерира достатъчно производителност.
Отново обръщам внимание – водачите поели повече отколкото могат да носят в повечето случаи не са нито самозабравили се нито глупави хора. Точно обратното, някои от тях са добри и посветени. Всъщност често съвсем не е лесно човек да реши дали в дадените обстоятелства е по-добре да каже да или не на дадена възможност и задача.
Въпреки това моето убеждение е, че българската християнска общност често се нуждае нейните водачи да поемат не повече, а по-малко отговорности, но за сметка на това да влагат повече труд, обмисляне и време в това, с което са решили да се заемат. Това не означава да работят по-малко, а да работят по-концентрирано в основното, за което вярват, че Бог ги е призовал.
Това се отнася с особена сила за местните църкви. Отказът на един способен водач (не непременно пастир) да обикаля конференции, да записва предавания и да участва в редица комисии и бордове на парацърковни организации може да се отразят върху неговия имидж. Името му няма да бъде толкова известно, влиянието му ще е по-малко, някои полезни връзки няма да бъдат осъществени и е твърде вероятно той да се лиши от някои облаги, които иначе би получил (международни посещения на християнски разноски, финансови дарения и т.н.). Това със сигурност е жертва. Но ако това решение доведе до невидимо, бавно, трудно и скъпо струващо изграждане на местната християнска общност след време резултатите за Царството е твърде вероятно да бъдат по-големи. Това, от което днешните вярващи в България имат нужда (макар че доста от тях вероятно не биха го дефинирали по този начин) не е пастири-звезди, на които се възхищават, но познават сравнително бегло, а обикновени хора, които са готови да научат имената им, да се интересуват от техния живот с радостите и трудностите, през които преминават и на свой ред да им дадат достъп до своя собствен живот. Този автентичен пример и приятелство практически не може да бъде заменен с нищо друго и той стои в основата на автентичното ученичество.
Същото се отнася и за други видове служения – от младежки водачи, до съветници, преподаватели по богословие, водачи на хваление, неделни учители и преводачи на християнска литература. За всички тях основният принцип, на който се опитвам да обърна внимание е простичък – уверете се, че това, което вършите е вършено качествено и по най-добрият възможен за съответните обстоятелства начин. Ако опитвайки се да направите това откриете, че прекалената заетост с други християнски ангажименти ви пречи да го постигнете, обмислете сериозно дали не е по-добре да се откажете от някои от тях. И ако откриете, че не ви се иска да го направите (както със сигурност ще стане) се върнете още веднъж към причините за поемане на прекалено много ангажименти, които изброих по-горе и се опитайте да бъдете честни със себе си
Това не е висша математика, а сравнително проста равносметка. Трудни са решенията, които следват от нея.
Rado's blog 
Мотивите са набор от нагласи , вътрешно разположение на душата произлизащо от дълбините на сърцето. Или вършиш нещо , за да прославиш Бога или , за да прославиш себе си. Мотивите не можеш да ги имитираш –или излизат от чисто и добро сърце или от егото. Или си свързан към източника на един безкраен живот и от тебе текат реки от жива вода и се носи аромата на Светия Дух /както казваше един стар пастир/ ,или караш на батерии/ с други думи си самозванец/ и те мотивират нещата ,които съвсем точно описваш. В този случай ,независимо къде в йерархията се намираш, имаш нужда от покаяние предхождано от благовестие. Веднъж в желанието си да кажа нещо мило и да ободря един човек от първата група , който изглеждаше безкрайно уморен , се оказах в положението на Петър т.е послужих за съблазън, като го убеждавах да помисли и за себе си: „махни се зад Мене, Сатано; ти си Ми съблазън; защото не мислиш за Божиите неща, а за човешките.”Та би трябвало старейшините в църквите да са обучили чувствата си към разпознаване на добрите и лошите мотиви и да реагират адекватно възспиращо, или в подкрепа и насърчение , където е нужно. Оптимизирайки човешките неща , да станем по ефективни за Божиите.