от Фред Сандърс
Първият ни свидетел е Адолф Сафир (1831-1891). Той е до голяма степен забравен, така че името му не носи голям авторитет. Но думите му са най-тежки от всичките ни трима свидетели. Сафир бил високо ценен проповедник и библейски коментатор от 19 век. Цялото му семейство се обърнало от юдаизма към християнството когато Шотландската свободна църква изпратуила мисонери в Унгария през 1843 г. Сафир учил в Берлин, Гласгоу, Абърдийн и Единбург. Той влязъл в служение през 1854 и след като за известно време бил мисионер сред евреите в Хамбург от 1861 до 1888 г. пастирувал в църкви в Гласгоу и Лондон. Допакто служел в тези енории той се мутвърдил като влиятелен автор.
Подходът на Сафир към Писанието може да бъде извлечен от всяка от неговите книги, но аз ще се съсредоточа върху шедьовърът му: „Скритият живот: мисли за единението с Бога” (The Hidden Life: Thoughts on Communion with God).[1] За тази книга Р. А. Тори казва: „Това е една от най-полезните книги в английската литература написани по темата за молитвтата и по-дълбокия християнски живот. Тя е смятана от мнозина за несравнима.” Тя представлява серия от разсъждения върху Яков 4:8: „Приближавайте си при Бога, за да се приближава и Той към вас.” Сафир искал да доведе христините до директна връзка с Бога чрез Писанието. Забележете напрежението съдържащо се в този израз: срещата с Бога е директна, но е чрез Писанието.
Сафир учи и се радва на здравата доктрина, но постоянно предупреждава своите читатели да не бъркат здравата доктрина с опитността на Бога, Който се приближава. Той казва: „Най-финият идолопоклоннически култ и поклонение на образи се случват, когато душата почива в доктрината, колкото и истинна да е тя. Когато се наслаждава на дълбоката и обширна схема на истината от Писанието, тя забравя, че това е само абстракция, теория, сянка на велики и живи реалности.“[2] За разлика от това, Сафир казва:
„Приближете се до Бога, и Той ще се приближи до вас – Самият Той, въпреки че може да използва различни канали и инструменти; може да бъде Павел, или Кифа, или Аполос, чрез скръб или благоденствие, чрез гласа на природата или на провидението, чрез думата или примера на някой християнин. Все пак, това е Самият Бог.”[3]
Може да почувствате объркани от този списък с инструменти, които Бог използва, за да се приближи. Не се притеснявайте. Когато говори за „директна среща с Бога” Сафир няма намерение да постави всички инструменти като равнозначни, понижавайки Писанието до същото ниво като природата или провидението. Той продължава:
„От всички инструменти и канали писаното Слово е най-важно. То стои над всичко. Бог се приближава до душата най-вече чрез Писанието. Но нека никога да не бъркаме четенето на Писанието с това истинското приближаване до живия Бог, за което то е от голямата помощ и велик свидетел. Писанието не е заместител на Божието приближаване до нас, то е само каналът. Писаното слово от миналото трябва да стане живо Слово в настоящето.”[4]
„Бог говори в и чрез Словото. Не че Бог е говорил отдавна и записът на Неговите дела и думи, Неговото откровение, е бил въплътен по един съвършен начин и запазен за нас в Свещеното Писание. Това е вярно. Но Бог ни е дал Библията, не за да мълчи сега, да остави Библията да говори вместо Него и да бъде Негов гарант, а за да може Той Сам чрез Своето Слово да говори, утешава и утвърждава душата, изпълвайки я със Своята светлина и любов.”[5]
За да подчертае своята идея за директната комуникация, че Бог говори в Свещеното Писание, Сафир използва метафората на превода:
„Бог се приближава в Словото. Знаем ли какво означава да четем Библията в оригинал? Това не означава да я четем на еврейски или гръцки. Бог не говори нито на еврейски, нито на гръцки. Това е оригиналният език на Писанието – любовта на Бог към душата: „Възлюбих те с вечна любов; затова с милосърдие те привлякох.” Целият Божи речник е събран в Исус – Алфа и Омега, Той е Словото. Когато Бог връща писаното Слово от хартията в Своите уста, тогава четем оригинала, тогава то отново става боговдъхновено, и словото, което излиза от устата Му, няма да се върне празно.”[6]
Доктриналното съдържание на Писанието е реално и непроменено, но Сафир подчертава неговото въздействие върху слушателите и ги води към среща със Самия Бог. Както в своя произход, Писанието е Троично и в своето въздействие: „И така то става за нас едно присадено, засадено Слово, неразделно свързано с Отца, с живия Спасител и с обитаващия Дух. Бог непрестаннмо ни се открива Словото – Бог в Христос и чрез Светия Дух.“[7]
През 19 век евагелските християни с високо виждане за Писанието били все по-често критикувани като поклонници на книгата, или библиолатри. Сафир можел да направи нещо по-добро от това да приеме насериозно това обвинение на либералните богослови:
„Обвинението в библиолатрия (поклонение на Библията) в последно време често се повдига срещу тези, които утвърждават върховенството на Писанието. Когато това обвинение се повдига от тези, които не признават изцяло и ясно божествения авторитет и вдъхновение на Писанието то лесно може да бъде оборено. Въпреки това ние трябва да се замислим дали нашите противници не изразяват истина, която те сами не виждат напълно, и не ни предупреждават за опасност, която често пренебрегваме. С други думи, без значение откъде и с каква цел се изтъква обвинението в библиолатрия – важно е самото нещо; има ли такава тенденция, такова зло, такава опасност? Зная, че мнозина християни ще побързат да отговорят: „Не е възможно достатъчно да ценим, почитаме и обичаме Библията.“ И това е напълно вярно. Опасността не е в твърде дълбоката почит, а в една неправилна и нереална почит.”[8]
След това Сафир представя едно правило за правилното оценяване на Писанието, което се обръща към скритото тринитарианство при чувстването на Божия глас в Писанието:
„Не можем да говорим, мислим и чувстваме твърде високо за Писанието в неговата жизнена връзка с Христос и Духа. Но може да съществува начин да гледаме на Писанието само по себе си извън Христос и Светия Дух и да поставим върху тази мъртва книга нашата вяра, почит и привързаност. Това определено би попаднало в категорията на идолопоклонство – да поставим нещо, колкото и добро и велико да е то само по себе си, или по-скоро в неговата връзка с Бога, на мястото на живия Бог.”[9]
Отново, Сафир черпи от своите христологични и пневматологични предпоставки:
„Под библиолатрия аз разбирам тенденцията за разделяне, първо, на Книгата от Лицето на Исус Христос, и второ, от Светия Дух, и по този начин заместването на Книгата с Този, Който Сам е светлина и Водител на Църквата.”[10]
Сафир предупреждава, че е напълно възможно да се отклоним от благочестието и да се превърнем в „пренебрегващи Бога поклонници на текста“. Като пример за такъв резултат от библиолатрията той цитира равинските думи от собственото си еврейско наследство: „Сега, когато Бог е дал Закона, Той вече няма нужда и право да се намесва чрез допълнителни откровения.“ Сафир предупреждава, че „под претекста на почит към Библията те практически третират Бог като някой, който е престанал да живее и управлява сред тях.“[11] Той идентифицира неизбежния резултат от това падение като бързо деградиране на религията в мъртъв рационализъм:
„Сега започва владичеството на човека. Защото ако вместо Бог имаме Библията, задачата е на коментаторите, тълкувателите, казуистите. Защото текстът е неясен, а коментарът е ясен; текстът е строг, а казуистът може да го приспособи; текстът е дълбок и многопластов, а тълкувателят е повърхностен и едностранен; текстът желае вътрешна истина и радикално изцеление, традицията лекува повърхностно и лъжливо раните на дъщерята на моя народ. С течение на времето традицията бива призната за по-ценна, по-необходима, по-практична от Библията. Естествено. Без жив Бог, когато гледаме на Библията като на заместител на Бога, ясното и подробно тълкуване на кода наистина е по-важно от самия код.”[12]
За Сафир въпросът е всичко или нищо: или Писанието е Божието слово в пълния и пряк смисъл на този зареден богословски израз, или то е принизено до нивото на подпомагане на една религия на книгата, в която коментаторите и законовите разисквания са превърнати във функционален авторитет. Християнството, от друга страна, е общение с Бога. И единственият начин да се приближим до Бог е с увереността, че Бог се приближава до нас във вдъхновеното Слово на Писанието, където Го срещаме истински.
[1] Adolph Saphir, The Hidden Life: Thoughts on Our Communion with God (New York: Carter, 1877).
[2] Пак там., 92.
[3] Пак там., 93.
[4] Пак там.
[5] Пак там.
[6] Пак там., 97.
[7] Пак там., 123.
[8] Adolph Saphir, Christ and the Scriptures (London: Morgan and Scott, 1884), 124.
[9] Пак там., 124–25.
[10] Пак там., 125.
[11] Пак там., 128.
[12] Пак там.
Rado's blog 