Защо да четем реформаторите

Текстът представлява първата глава от книгата на др. Тимъти Джордж „Reading Scripture with the Reformers“

„Вероятно преди всичко ние се нуждаем от добро познаване на миналото. Не че в миналото се съдържа някаква магия, но понеже не можем да изследваме бъдещето, а понякога трябва да се противопоставим на настоящето, нужно е да си напомняме, че дори най-основните приемания може да са съвсем различни в различни периоди…Човек, който е живял на много места е по-трудно да бъде излъган от  конкретните грешки в собственото му село. По подобен начин и ученият, който е живял в много времена е до известна степен имунизиран от големите поражения на глупостите, с които пресата и радиото ни заливат в нашето собствено време.” (К. С. Луис)

Писанието като тайнство

от Радостин Марчев

Добре известно е, че реформаторите през 16 век поставят под съмнение по-голямата част от тайнствата приемани от Католическата църква за такива. Правейки това те не променят дефиницията за тайнство и запазват популярното определение на Августин – тайнството е външен знак, зад който стои вътрешна благодат. Лутер модифицира това определение като външен знак свързан с божествено обещание, но резултата не е особено различен.

Какво е библицизъм

от Майкъл Бърд

Преди известно време един приятел ме попита за моята дефиниция за „библицизъм”. Това ме накара още веднъж наново да премисля нещата свързани с Писанието, херменевтиката, източниците на богословие и авторитета.

Моята дефиниция за библицизма е следната:

Библицизмът е подход, който вижда Библията като единствен източник за формулиране на християнската вяра и практика специално отхвърлящ нуждата от историческа перспектива, черпене на мъдрост от по-широката традиция, разбиране на влиянието на културата, в която той живее и приемане на прозрения от перспективи извън групата, към която той се числи дори когато тя съзнателно замества историческата перспектива с почитани фигури, рецитира собствената си традиция, издига определени културни ценности и установява определени вътрешни за групата граници.

Принципът Sola Scriptura и църковната приемственост

доклад изнесен на конференцията „500 години протестантска Реформация:
богословски, исторически и социални перспективи“

Софийски Университет

13-14.11.2017

от Радостин Марчев

I. Въведение: Често може да се чуе, че в своя протест срещу Римокатолическата църква Реформацията издига принципа Sola Scriptura (единствено Писанието) – т.е. Библията като единствен източник за вярата и практиката на християните. Твърди се, че по този начин тя въвежда две изключително негативни тенденции – от една страна скъсва с християнската традиция и на практика изгражда християнството наново, а от друга отваря пътя за краен индивидуализъм в сферата на вярата – всеки чете и разбира Библията по свой собствен начин без да съществува обективен критерий той да бъде коригиран[1].

Тезата на този доклад е, че за поне 3 от 4-те течения в Реформацията – лутеранското, реформираното и англиканското[2] – това не е вярно и то поне в три направления. Поради ограниченото време аз ще ги щрихирам съвсем накратко привеждайки примери от различни течения в Реформацията.

Библията като откровение – някои херменевтични насоки

от Радостин Марчев

Християните единодушно виждат Библията като Божие откровение към хората. Стивън Фоул чудесно изразява това когато казва:

„Писанието трябва да бъде разбирано в светлината на учението за откровението, което на свой ред произтича от християнската убеденост за Божият триединен живот. Писанието е един дар от триединния Бог, който едновременно отразява и съответства на Божието желание да ни води към все по-дълбоко общение с Бога и с другите[1].“

Малцина обаче отиват по-далеч от това задавайки си сериозно въпроса как на практика работи това откровение.

Моля ви, не така

от Радостин Марчев

Вчера православният сайт dveri.bg публикува кратка статия от прот. Андрей Дудечко наречена „Кой е нарекъл Библията-Библия?” Най-просто тя казва две неща:

1. Протестантската Реформация отхвърля Преданието на църквата и признава за авторитет единствено Писанието.
2. На практика обаче думата Библия, която е названието на Писанието не се среща в самото него, а идва от традицията. Така „Това означава, че названието на нашата главна книга е взето не от самата нея, а от Преданието на Църквата. А това илюстрира факта, че без Преданието не може да се живее. Не се получава дори и при тези, които провъзгласяват отказа си от него.”

Как протестантите нарушават собствените си принципи? Ами…

Днес сайта dveri.bg публикува интересна нова статия наречена Едното само Писание или как протестантите нарушават собствените си принципи от Константин А. Матаков. Полемика в подобен доста агресивен тон държан от подчертано менторска позиция не е нещо нито ново нито изненадващо – при това и от двете страни. За мен много по-притеснителна е сериозната некомпетентност на автора точно по въпросите, за които пише. Един бегъл прочит дори на „уики”-то би му показал, че протестантският принцип Sola scriptura просто не е това, което той твърди. Наистина ли той сериозно твърди, че Лутер, Калвин или останалите класически реформатори твърдят, че спасява библията, но не знаят или отричат, че „за спасението е необходим и Сам Бог?” Откъде достига до заключението, че богообщението за протестантите се свежда единствено до четене на библията и молитви (които обаче задължително трябва да повтарят или преразказват написаното в библията!) – и толкова? Наясно ли е, че един преглед на официалните протестантски църковни документи ще покаже нещо коренно различно? Сериозно ли настоява, че протестантския стремеж да дадат библията на всеки човек с вярата, че той може да я разбира означава, че индивидуалното мнение при тях се поставя като окончателен авторитет, който никой не може да оспори, или че идеята за необходимостта от съобрност никога не им е идвала наум? Разбира ли отношението на класическият протестантизъм към църковната история и традиция – вкл. това, че в доста църкви (напр. англикански и рефорирани) традиционните символи на вярата се казват от събранието на всяко богослужение? Наясно ли е, че разбирането му за протестантския принцип за „яснотата на писанието” (и съответно полемиката, която развива на тази основа) е сериозно погрешен – което може лесно да се провери чрез всеки читав учебник по херменевтика? И т.н. – списъкът може да продължи – някъде повече другаде по-малко защитим, но в никакъв случай толкова просто, ясно и еднозначно колкото авторът се изказва. Достатъчно е да кажа, че като протестант аз просто не се разпознавам в картината, в която К. Матаков се опитва да ме нарисува.

Всъщност подобна реторика доста наподобява една друга, преди време често използвана статия на Йоан Уайтфорд. След разхвърляните бележки, които писах преди време в момента нямам нито време нито желание да добавям нещо. Но аз все още вярвам в това, което написах тогава: „Дълбокото ми убеждение е, че ние би трябвало да приемаме за морален императив отговорността си да бъдем доколкото е възможно  добре запознати с и честни към позицията на другата страна – особено когато правим публични изказвания. Всяко отклонение от това правило справедливо би могло да бъде наречено нехристиянско.“

Буквално не четем библията буквално

БУКВАЛНО НЕ ЧЕТЕМ БИБЛИЯТА БУКВАЛНО

от Пит Енс

„Когато казвам една дума,” каза Хъмпти Дъмпти с доста укорителен тон, „тя означава точно това, което аз избирам тя да означава – нито повече нито по-малко.” „Въпросът е,” каза Алиса, „дали можеш да накараш думите да означават толкова много различни неща.” (Луис Карол, Алиса в огледалния свят)

Може ли да ви помоля за услуга? Бихте ли престанали да използвате думата „буквално” когато говорим за нашите религиозни навици на четене?

Това се отнася както до тези, които казват, че четат библията буквално така и за тези, които казват, че не я четат по този начин. По думите на известният лингвист Иниго Монтоия: „Вие продължавате да използвате тази дума. Аз не мисля, че тя означава това, което вие мислите, че означава.”

Това е объркващо.

Всъщност аз мисля, че е безопасно да кажем, че всеки, който познавам чете по-голямата част от библията буквално. И никой не чете цялата библия буквално. Така че когато казваме, че ние „четем библията буквално” или че „не четем, библията буквално” в най-добрият случай не казваме нищо важно, а в най-лошия напълно грешим. Ако искаме да говорим смислено за библията би било от полза да избягваме политически заредени фрази и да започнем да говорим по-точно за това какво имаме предвид.

Когато псалмиста казва: „Бог е моя канара” ние не „приемаме това буквално.” Т.е. ние не смятаме, че Бога, на Когото се покланяме е буквална канара. Това би било странно. Вместо това ние (правилно) приемаме думите образно. Същото се отнася и за притчите на Исус. Никой не смята, че Исус говори за конкретен, действително съществуващ син, който е избягал от един действителен баща в притчата за блудния син. Никой историк не прекарва време опитвайки се да намери парите, които неверният слуга е заровил в земята. Ние (правилно) четем тези истории като притчи или алегории. Освен това ако те наистина са алегории или притчи тогава ние бихме грешели ако ги четем буквално. От друга страна когато четем: „Тогава Давид стана цар на Израел” ние разбираме това буквално. Ние не смятаме, че това е метафора или нещо подобно. Приемаме, че историята се опитва да ни каже, че един човек на име Давид е станал цар над един народ наречен Израел.

Тъй като използването на израза ”четем библията буквално” не е особено точно какво може да означава то? Според моят опит има три неща, които хората обикновено имат предвид когато казват „чета библията буквално” (макар че може да има и повече, което просто би направило идеята ми още по-силна).

(1) Съгласен съм, че това действително се е случило

(2) Това все още е валидно днес.

(3) Правилното тълкуване е очевидно.

Но това не е смисъла на израза „чета библията буквално.” Така че вместо да казваме, че не сме съгласни с някой относно „буквалното четене на библията” по добре да опитаме някоя от следните алтернативи:

(1) Аз/те смятаме, че историческите описания в библията са се случили по начина, по който тя казва, че са се случили.

(2) Аз/те вярват, че определени закони в библията са все още валидни и трябва да бъдат наложени в днешния свят.

(3) Аз/те вярват, че библията е лесна за разбиране, така че опитите да се отрече #1 или #2 обикновено означават, че аз/те вероятно нямат достатъчно вяра или се чувстват неудобно от изискванията на християнството.

Лично аз колкото повече изучавам библията толкова по-малко смятам, че тя е лесна за разбиране, но ако вие смятате така имате това право. Просто кажете това. Защото когато казвате „Аз чета библията буквално” вие не казвате това, а нещо напълно различно. Колкото по-скоро се отървем от етикетите и някои ключови изрази толкова по-скоро ще започнем да водим смислен диалог за това какво е библията, какво можем да очакваме от нея и как трябва да я четем.

Как да четем отците на църквата

 МЯСТОТО НА ЦЪРКОВНИТЕ ОТЦИ В ТЪЛКУВАНЕТО НА БИБЛИЯТА

от д-р Крейг Кийнър

Някои автори изказват мнение, че всяко легитимно тълкуване на даден библейски пасаж трябва вече да е било отразено от отците на църквата и поставят под съмнение всяко тълкуване, което не отговаря на това изкисване. На практика този подход превръща отците на църквата в един втори канон. Поради използването им от множество църковни отци някои автори също така желаят да легитимират методи на тълкуване като алегорията, които съвременните тълкуватели са склонни да гледат с подозрение.

Аз не съм съгласен с това, но имам голямо уважение към отците на църквата и поради тази причина подчертавам това, което казвам. (Наистина, в някои случаи някои писатели излагат своята тези твърде ентусиазирано и всъщност имат в предвид нещо, което аз не критикувам.)

Богословски метод – завършен

от Оливър Крипс

1. Светото Писание

2. Изповедите на вярата

3. Християнските богослови

4. Разум и опит

Оливър Крипс е британски боголсов, който в момента е професор по систематично богословие в   Fuller Theological Seminary Пасадена, Калифорния. До 2011 Крипс чете богословие в Bristol University Англия. Специализирал в аналитичното богословие, философското богословие и историческото богословие. Историческите му съчинения се фокусират основно върху американските реформирани боголсови от 18 и 19 век, включително Джонатан Едуардс и Уилям Шед. Освен това пише в областта на христологията и харматологията.

Оливър Крипс има бакалавърска и магистърска степен по богословие от University of Aberdeen.  Пез 2003 защитава докторат от University of London върху философското богословие на Джонатан Едуардс като негов научен ръководите в Пол Хелм.

Съчиненията на д-р Крипс включват:

• Revisioning Christology : Theology in the Reformed Tradition by Oliver Crisp; Farnham: Ashgate, 2011. ISBN 978-1-4094-3005-6
• Retrieving Doctrine : Essays in Reformed Theology by Oliver Crisp; Downers Grove, Ill: IVP Academic, 2010. ISBN 978-0-8308-3928-5
• God Incarnate : Explorations in Christology by Oliver Crisp; New York: T & T Clark, 2009. ISBN 978-0-567-03348-2
• A Reader in Contemporary Philosophical Theology edited by Oliver Crisp; New York: T & T Clark, 2009. ISBN 978-0-567-03146-4
• Analytic Theology : New Essays in the Philosophy of Theology, edited by Oliver Crisp and Michael Rea; New York: Oxford University Press, 2009. ISBN 978-0-19-960042-7
• Divinity and Humanity : The Incarnation Reconsidered by Oliver Crisp. Cambridge: Cambridge University Press, 2007. ISBN 978-0-521-69535-0
• An American Augustinian : Sin and Salvation in the Dogmatic Theology of William G. T. Shedd by Oliver Crisp; Eugene, OR: Wipf & Stock, 2007. ISBN 978-1-84227-526-9
• Jonathan Edwards and the metaphysics of sin by Oliver Crisp; Burlington, VT: Ashgate Pub, 2005. ISBN 978-0-7546-3896-4

Богословски метод – 3

ХРИСТИЯНСКИТЕ БОГОСЛОВИ

от Оливър Крипс

Това ни довежда до ученията на докторите и богословите на Църквата. Без съмнение има богослови, чийто учения имат непреходна значимост и които са оставили на християнството едно дело, което предлага важни средства, чрез които да разглеждаме, поправяме и променяме съвременното богословско късогледство. Разбира се, богословите от миналото имат своите собствени грешки. Все пак ние често можем да видим в тяхното богословие прашинките много по-ясно от гредите в нашето собствено. Поради тази причина ние трябва да слушаме мислителите от миналото. Богословските предшественици често ни помагат да коригираме грешки, които не сме в състояние да открием без тях.

Богословски метод – 2

ИЗПОВЕДИТЕ

от Оливър Крипс

Второ, изповедите на вселенските събори на църквата имат специално място в християнското мислене. Те действат като един вид херменевтичен мост между Писанието и църквата[1]. Под това аз имам в предвид, че изповедите на вселенските събори ни помагат да разберем какво Писанието казва или не казва за някое определено учение. Ако използваме друга метафора те предлагат една догматична рамка за последващо богословско разсъждение по въпросите, с които се занимават. Джон Уебстър наскоро писа за изповедите и изповедалните формули както за действия на изповядване на благовестието, чрез които „църквата се обвързва с благовестието[2].” Със сигурност има какво да се каже за това наблюдение, макар че трябва да сме внимателни когато използваме богословски заредени думи като „обвързване[3].”

Богословски метод – 1

БОГОСЛОВСКИ МЕТОД

от Оливър Крипс

“Аз не търся да разбера за да мога да вярвам, а вярвам, за да мога да разбера. Защото вярвам, че “ако не повярвам няма да разбера.” (Исая 7:9)

св. Анселм от Кентърбъри, Прослогион 1

Всяко богословие включва диалог. То е един разговор, в който съвременните богослови влизат в диалог един с друг, с техните интелектуални предшественици, изповедите на християнството и светото Писание. Как човек претегля тези различни източници на авторитет и дали изобщо смята всичките за източници на авторитет е въпроса на дебат. Това е един въпрос свързан с богословският метод, за който обикновено се смята, че спада към въведението в систематичното богословие…Така ние трябва да започнем с претеглянето на различните източници на авторитет и тяхното влияние за формиране на ортодоксално богословие….

Богословски метод – 4

РАЗУМ И ОПИТ

от Оливър Крипс

Някои богослови, особено от уеслианската традиция, говорят за четворен авторитет на Писанието, традицията, разумът и опита. Това със сигурност е полезен начин да се мисли за природата на богословският авторитет стига да имаме в предвид някои уговорки за върховенството на Писанието и за производната и херменевтическа роля на традицията[1]. Но разумът също играе роля в богословието дори в мисленето на тези богослови, които, подобно на Лутер, твърдят, че имат твърде ниско мнение за ролята на разума (казват, че Лутер наричал разума „блудницата на дявола”). Дори Лутер изразява своето богословие под формата на твърдения и аргументи представени по определен логически начин опитвайки се да избегне заблудите и останалите опасности в своите разсъждения докато прави това. На мен ми се струва, че това е начинът, по който философията може да играе една полезна роля в богословието.

Писанието: преводи, текст и традиция – завършен

от Алистър МакГрат

1. Част 1

2. Част 2

3. Част 3

4. Част 4

Писанието: преводи, текст и традиция – 4

Концепцията за традиция

Един от най-устойчивите стериотипи за връзката между реформацията и късния средновековен период е, че последният гледа едновременно към Писанието и традицията като богословски източници докато първият признава единствено Писанието (Sola scriptura). Съборът в Трент в своя декрет за Писанието и традицията като цяло е смятан за представящ средновековното виждане признавайки тези два различни богословски източника. Следователно реформацията може да бъде виждана като скъсване със средновековния период в този важен аспект, така че Уиклиф и Хус могат да бъдат смятани за „предшественици на реформацията[1].” Колкото и влиятелен да е бил този стериотип при формирането както на научните така и на популярните виждания за късния средновековен период и за реформацията в началото на 20 век става все по-ясно, че той просто не е в състояние да издържи критическото изследване. Като цяло средновековието се е характеризирало с едно цялостно убеждение, че Писанието е единствената материална основа за християнското богословие, принуждавайки ни по този начин да преосмислим какво, ако изобщо има нещо, е било характерно за реформаториския принцип sola scriptura[2].

Писанието: преводи, текст и традиция – 3

Критика на Вулгата   

от Алистър МакГрат

Новият интерес към гръцкия текст на Новия Завет, очевиден в късния Quattrocento, който довел до нарастващо неудобство свързано с точноста на превода Вулгата имал потенциално богословско значение единствено за латински говорещата (т.е. западната) църква. Гръкоговорящата (т.е. източната) църква винаги разчитала директно на гръцкия текст на Новия Завет вместо на посредничащи преводи. От това, че ранната западна църква имала склонност да разчита на източната за своето богословие (като например христологията и тринитарианството), но се развила относително независимо след богословският ренесанс през 12 век[1] можело да се очаква, че най-сериозните трудности ще възникнат във връзка с доктрините развили се специфично в латински говорещата църква по време на периода 1150-1450. За реформаторите, като Меланхтон, този период съвпадал с периода на богословки упадък или доктринална поквара. Следователно било ясно, че новата загриженост за и оценяването на богословското значение ще бъде във връзка с областите в учението, в които развитието се е случило в самата западна църква по време на периода на схоластиката – области като мариологията и богословието на тайнствата.

Писанието: преводи, текст и традиция – 2

ХУМАНИСТИЧНОТО ЗАВРЪЩАНЕ AD FONTES

oт Алистър МакГрат

Става ясно, че в своето търсене на писмено и устно красноречие хуманистите от времето на ренесанса се обърнали към признатите древни майстори, за да се научат от тях. Високата почит, на която се радвали Orationes на Цицерон довело до интензивно изслеване на неговите произведения – за което речите на Бартоломео дела Фонте дават красноречиво свидетелство[1]. Този интерес към литературата от класическата античност не бил виждан като цел сам по себе си, а като средство за постигане на eloquentia[2]. Taкa Йероним, Авгутин, Амброзий, Киприан и особено Лактанций не били нищо по-малко от eloquentia vera theologiae[3]. Следвателно за хуманистите било наложително да се обърнат (или по-скоро да се завърнат) към античните източници, били те езически или християнски, за да се учат от тях. Възобновеният интерес към класическата филология бил тясно свързан с нуждата за пряко изучаване на древната античност – както гръцка така и латинска. Лозунгът ad fontes започнал да вълъщава култураната и образователна програма на ренесанса: директното завръщане към писанията от класическия период – без значение дали светски или църковни – за да могат да се възползват от тяхното красноречие.

Писанието: преводи, текст и традиция – 1

ПИСАНИЕТО:ПРЕВОДИ, ТЕКСТ И ТРАДИЦИЯ

от Алистър МакГрат

Реформацията често е описвана като завръщане към или преоткриване на Библията, изцеляваща векове на богословско пренебрегване на този фундаментален за християнското богословие ресурс или на съзнатено избягвано взаимодействие с Писанието. Реалността е по-сложна и безкрайно по-интересна. Както изследване след изследване ясно  показват богословските училища от средните векове смятали Писанието за притежаващо върховно значение по отношение на доктрината. Същността на дебата била свързана иманно с това какво трябва да се разбира под текста на Писанието и с начина, по който то трябва да се тълкува.

Ударението на хуманистите върху връщането към ed fontes носело със себе си един императив, че тези източници трябва да бъдат четени на своите оригинални езици. Това изискване, което може да изглежда богословски безобидно, съдържало в себе си много от водещите теми на Реформацията. Доказано било, че не може да се разчина на преводът Вулгата смятан за акуратен и следователно за притежаващ богословски авторитет директно еквивалентен на този на „Писанието,”. Степента на достоверност и нейните боголсовски последици били поредмет на значитеен дебат. Основите за едно по-нататъшно развитие били поставени в  края на 15 век когато стремежът за увереност в достовернсотта на текста довел до появата на техники за оценка на достоверността на приетите текстове – включително на текстуалната традиция на Вулгата[1]. Едно от основните приемания, на които се градяло средновековното богословие сега било виждано като недостоверно. Повече не било възможно „Писанието” да се приравнява директно на „традиционният латински текст на Вулгата[2].” Необходило било хората да се изправят пред цяла една серия от критически преводи и текстуални въпроси. Все пак хуманизмът направил повече от това да постави ударение върху важността от изследването на Писанието на неговите оригинални езици; той осигурил достъпа до нови средства за тълкуване на библейксия текст – средства, които подкопавали както традиционните схоластични херменевтични средства и потенциално някои от богословските учения, които били извленчени на тяхната основа. По този начин възхода на ренесансовия хуманизъм поставил едно двойно предизвикателство пред приетата традиция в западното богословие и правейки това отворил път за богословска критика и експериметиране, които променили лицето на западното християнство.

Sola scriptura и реформацията – 2

SOLA SCRIPTURA И РЕФОРМАЦИЯТА – 2

от Кийт Матисън

Жан Калвин

Жан Калвин е роден на 10 Юли, 1508 г. в Ноайон, Франция. Той започнал своето обучение за свщенство в Парижкия университет, но когато баща му решил, че трябва да стане юрист бил изпратен в Орлеанс. Поради липса на ясно писмено свидетелство съществува значим научен спор за точната дата на обръщението на Калвин към протестантизма. Но когато и да станало това ние знаем, че се е случило и понеже ситуацията във Франция била твърде несигурна за протестантите Калвин заминал за Швейцариуя. Скоро след това мнозина френски протестанти, влючително един близък негов приятел били затворени, измъчвани и осъдени на смърт. Заедно с друг свой приятел, Луис де Тилет, той се добрал до Метц, Страстбург и накрая до Базел. Докато се намирал там той чул за страданията на протестантите във Франция и решил да напише книга защитаваща тяхната вяра. През 1536 първото издание на Институтите на християнската религия било публикувано в Базел[1].

Sola Scriptura и реформацията – 1

SOLA SCRIPTURA И РЕФОРМАЦИЯТА – 1

от Кийт Матисън

Въведение

Протестантската реформация е един елемент от сложните събития, които разтърсили из корен средновековната църковна система[1]. На практика всеки аспект от живота в западна Европа през 16 век преживял катаклизъм какъвто не е имало от времето на падането на Рим. Ренесансът променил начинът, по който хората мислели за себе си и за света. Политическите структури на Европа болезнено се размествали под тежестта на надигащият се национализъм. Икономиката бавно се трансформирала от старата система на гилдии в зараждащия се капитализъм. Откриването и изследването на новия свят разширявало географския хоризонт на човека. Използването на печатната преса разширявало интелектуалният му хоризонт. Сред всичко това се чували силни гласове за реформа на църквата, викове, които не можело и нямало да бъдат пренебрегнати[2].

Sola Scriptura и ранната църква

 SOLA SCRIPTURA И РАННАТА ЦЪРКВА

от Кийт Матисън

За да разберем настоящото състояние на дебата за авторитета на Писанието е необходимо да придобием някаква историческа перспектива. Голяма част от объркването заобикалящо дискусията е поради пропуска на християните честно да изследват историческото учение на вярващите, живели преди нас във вярата. Често историческите записи са използвани с единствената цел да се извлекат от тях текстове-доказателства в подкрепа на една предварително приета теза. Макар очевидно да е невъзможно да представим пълно изследване на патристическото разбиране за авторитета в една единствена статия едно общо представяне на писанията на самите отци и на заключенията на специалистите по патристика хвърлят полезна светлина върху историческия въпрос за духовния авторитет.

Голяма част от проблема около историческия дебат за авторитета на Писанието е свързан с неяснотата заобикаляща значението на думата „традиция.” В настоящата й употреба терминът като цяло означава неписаните учения предадени устно на църквата. Поради тази причина тя често е противопоставяна на Писанието. Все пак съществува забележителен научен консенсус, че в ранната църква Писанието и традицията не са били по никакъв начин взаимно изключващи се концепции понеже напълно са съвпадали една с друга[1]. Това означава, че през историята на църквата, включително протестантската реформация, това, което откриваме е една битка, която не може удачно да се характеризира с термините на Писанието срещу традицията. Вместо това ние откриваме съревноваващи се концепции за връзката между Писанието и традицията[2]. Това ще стане ясно по-нататък.

Авторитета на библията

АВТОРИТЕТА НА БИБЛИЯТА

от Доналд Блох

(1928-2010)

Текста, който следва е част от книгата на д-р Доналд Блош The future of evangelical Christianity: A call for unity amid diversity. Пълният текст на английски може да се изтегли от посочената връзка

Въпросът за авторитета на библията е от решаващо значение. Ясно е, че днес битката за благовестието ще бъде също така и битка за библията. Ерозирането на библейския авторитет сериозно е подкопало проповедническото служение както в протестантските така и в католическите (и православните – б. п.)  църкви. То също така е оказало вредно влияние в областта на личната и социалната етика. Лесното приемане от църковни както и от светски водачи на абортите и на алтернативни форми на сексуалност показват, че в много кръгове библейските норми са отпаднали и социалните науки все повече заемат мястото, което по-рано е принадлежало на писанието за определяне на това което може да се смята за нормативно в областите на сексуалния и семейния живот.

Днес често се прави опит да се вбие клин между историческия израз на вярата даден в библията и обекта на вярата, който е Исус Христос. Все пак трябва да признаем, че не е възможно да имаме Божието съдържание разделено от културната и историческата форма, в които това съдържание е дошло до нас. Ние трябва да бъдем достатъчно честни да признаем определено историческо и културно съдържание в библейското свидетелство за Бога в Христос; в същото време трябва да настояваме, че съществува и непроменима истина.

Източници на авторитет в православната и протестантските църкви

ИЗТОЧНИЦИ НА АВТОРИТЕТ В ПРАВОСЛАВНАТА И ПРОТЕСТАНТСКИТЕ ЦЪРКВИ

опит за диалог между две традиции в български контекст

от Радостин марчев

(Януари 2011)

В продължение на много векове църквата е имала обща история и тази обща история е основата на всички съществуващи деноминации. Истинският въпрос все пак е как и защо пътищата на развитие са се разделили? Кога и защо различията са започнали да разделят?

а) Има ли обща традиция, която може да бъде описана във всички съществуващи общности, които наричат себе си християнски?

б) Кога и как “добавките към” и “отклоненията от” древната и първоначална традиция са променили характера и смисъла на вярата и реда?

в) В състояние ли сме да проследим еволюцията и различията на ученията, политиката и литургията по един не-полемичен и икуменически начин?

г) Доколко можем да видим най-важната същност на kerygma и paradosis в християнските общности, които са различни от нашата?

Алберт Отлер – методист

Георги Флоровски – православен

Въведение

Конкретния повод за написването на този материал (дълго бавен поради липса на време) е статията на свещеник Йоан Уайтфорд, Sola Scriptura[1], която през последните години ми беше препращана няколко пъти от приятели или на която се натъквах на различни места в интернет. Най-общо тя представлява атака срещу един от водещите протестантски принципи – поставянето на писанието като върховен авторитет по всички въпроси свързани с християнската вяра и практика. Личният опит ме е убедил, че тя е доста често използвана в православната полемика срещу евангелските общности в България. Вероятно това е достатъчна провокация за отговор. Статията на Уайтфорд е невъздържана, силно пристрастна и на места явно подвеждаща. Голяма част от теорията и практиката, които той приписва на протестантите наистина могат да се намерят в техните среди, но на едно “ниско” ниво, което нито е представително нито отговаря на по-добрите форми на евангелска мисъл, които според мен би следвало да послужат като база за анализ. Ако реша да отговоря със същото с лекота бих могъл да изредя редица негативни тенденции в богословието и практиката на православната общност на едно масово ниво. Това също не би отдало дължимото на по-добрите форми на осмисляне и изразяване на православната вяра. Дълбокото ми убеждение е, че ние би трябвало да приемаме за морален императив отговорността си да бъдем доколкото е възможно  добре запознати с и честни към позицията на другата страна – особено когато правим публични изказвания. Всяко отклонение от това правило справедливо би могло да бъде наречено нехристиянско.

Достигнали до това мисля, че за никого не е трудно да види проблема – почти пълната липса на сериозен диалог между евангелската и православната общности е България. В огромната си част досегът между тях се свежда до агресивна полемика и взаимни нападки, често придружавани с “удари под пояса” и от двете страни. Нерядко всеки обвинява своя “противник” за нещо, което той всъщност нито изповядва нито практикува като по този начин (волно или неволно) издига сламено чучело, което след това победоносно сразява. На този фон липсата на желание за влизане в богословски диалог, който позволява най-малкото неагресивно изследване на различните възгледи е повече от притеснително защото ни вкарва в един омагьосан кръг. Ние се обвиняваме взаимно без истински да знаем в какво действително вярваме и не знаем в какво вярваме понеже нямаме желание да седнем на масата и слушайки се по-внимателно един друг да си изясним нещата. Безспорно една важна причина за това положение (което в никакъв случай не е аналогично на други места по света) е трагичната липса на добре подготвени богословски кадри и от двете страни – признание, което обаче по никакъв начин не променя нещата към по-добро.

На следващите страници ще се опитам да направя едно кратко изложение и сравнение между източниците на авторитет в православната и протестантските църкви с подчертан акцент върху втората част. Желанието ми е да бъда максимално честен представяйки различните позиции и то в по-добрите им форми. На второ място аз ще  говоря като протестант и по-конкретно като представител на неговото консервативно евангелско течение и ще използвам двете понятия като синоними[2]. Нямам претенции, че изразявам мнението на всички евангелски християни по въпроса – всъщност убеден съм, че ще има такива, които няма да са съгласни с мен. Това, в което също съм убеден и което ще се опитам да покажа е, че евангелското християнство съдържа в себе си достатъчно ресурси, за да отговори на предизвикателствата хвърлени от свещеник Уайтфорд. Накрая, в хода на анализа, бих желал да прехвърля разговора в един по-конкретно български контекст посочвайки някои черти на двете общности характерни за нашата страна.

Sola Scriptura, реформация и традиция

SOLA SCRIPTURA, РЕФОРМАЦИЯ И ТРАДИЦИЯ

от Радостин Марчев

Като християнин – протестант моят живот като вярващ човек винаги е бил тясно свързан с библията. Всъщност идеята за Sola scriptura – само писанието – поставяща библията над традицията, църквата и всеки друг авторитет е толкова характерна за средата, в която се движа, че отдавна е престанала да ме впечатлява по какъвто и да се начин. Някои наблюдения в българската протестантска общност през последните години обаче провокираха в мен редица тревожни разсъждения. Нека да ги илюстрирам с няколко примера.

На първо място съществува огромен брой различаващи се мнения свързани с това какво именно казва библията. Наличието на подобно противоречие не само на „ниските нива”, но и в академичната общност е ясен индикатор, че принципа Sola scriptura просто не е в състояние да генерира едно докрай „изчистено” правило на вярата.

Ако продължим наблюденията си малко по-нататък на едно практическо ниво ще се натъкнем на нещо интересно. Често при подобно несъгласие всяка от страните изтъква в подкрепа на своето мнение „Така казва библията”. Разбира се, идеята, която стои зад това е, че другата страна не може да се обоснове с авторитета на писанието. Проблемът е, че обикновено когато съм обвиняван в това аз съм достигнал до своята различна идея именно въз основа на библията.

Отвъд непогрешимостта

Списание „Харта“ публикува моята статия „Отвъд непогрешимостта“. В нея се поставя въпроса за възможността в Библията да има грешки, както и различните начини, по които може да се подходи към него. Първата част проследява историческите, философски и богословски предпоставки, свързани с възникването и утвърждаване на учението за непогрешимостта през първата половина на 20-ти век. Втората част излага критическите аргументи станали причина за почти повсеместното му отхвърляне в по-ново време. Статията завършва с някои предложения за това как бихме могли да излезем от настоящото объркване и да развием един по-холистичен подход към Библията и свързаните с него херменевтика и апологетика.

Част I  От Sola scriptura към Sola inerrabilis

Част II В търсене на един по-холистичен подход

Още по темата:

1. What Role Should the Bible Have in Society? -дискусия между Алистър МакГраф, Тим Келър и Брайън МакЛарън-  q ideas (английски)

Защо непогрешимостта не е от значение

ЗАЩО НЕПОГРЕШИМОСТТА НЕ Е ОТ ЗНАЧЕНИЕ

от Роджър Олсен

Хората, които представят семинарията Трует ми казват, че най-честия въпрос, който им задават когато посещават баптистки колежи и университети е свързан с непогрешимостта на библията. Учи ли семинарията, че библията  е непогрешима? Вярват ли преподаващите професори в непогрешимостта? Отговорът е лесен. Като една добра баптистка семинария Трует не определя какво хората трябва да вярват по отношение на второстепенните учения, а професорите се отличават в своите виждания относно акуратността на библията докато твърдо подкрепят нейния авторитет.

Начина, по който уеслианството използва Писанието

НАЧИНА ПО КОЙТО УЕСЛИАНСТВОТО ИЗПОЛЗВА ПИСАНИЕТО

от Доналд Дейтън

Колкото повече се опитвам да схвана естеството на уеслианската традиция и да развия богословски метод вземащ под внимание различните версии на християнството толкова по-трудно ми е да разбера собствената си традиция и самия себе си в границите на това, което повечето хора разбират под евангелизъм[1]. На едно ниво това е много озадачаващо и може би иронично понеже именно то би трябвало да бъде парадигматично на това, което се приема за евангелско. Все пак Уесли е бил основната фигура в това, което по-късно става известно като „Евангелско съживление“ и връхната точка на евангелското преживяване в американския живот често е описвана от църковни историци като „епохата на методизма в Америка.“

Битката за библията

БИТКАТА ЗА БИБЛИЯТА 

възобновяване на дебата за непогрешимостта

от Доналд Дейтън (1976)

В началото на миналото лято евангелските списания обявиха появата на нова книга написана от редактора на Християнството днес, най-влиятелния орган на постфундаменталистката евангелска коалиция. С дебели букви те цитираха автора, че „днес се задава една битка. Все повече и повече евангелски християни приемат виждането, че библията съдържа грешки.“ Издателя на книгата добавя многозначителния призив: „Чети и действай.