Митът за протестантската капиталистическа етика – 2


от Родни Старк

index

Монашеството и капитализма

Библията често осъжда алчността и богатството – „Понеже любовта към парите е корен на всяко зло[1]” – но не осъжда пряко търговията или търговците. Все пак мнозина от най-ранните църковни отци споделяли преобладаващото за гръко-римския свят виждане, че търговията е принизяваща дейност и, в най-добрия случай, включва голям морален риск – т.е. много е трудно да се избегне греха в процеса на продаване и купуване[2]. Скоро след обръщението на Константин (312) обаче църквата престанала да бъде доминирана от аскети и отношението към търговията започнало да се топи. Августин учел, че нечестието не е свойствено на самата търговия, а че, като при всяка професия, отделния човек има отговорност да живее праведно.

Августин също така заключил, че цената не е просто една функция на разходите на продавача, а също така и на желанието на купувача да получи продаваната стока. По този начин той легитимирал не просто търговията, но и последващото дълбоко въвличане на църквата в раждането на капитализма когато неговите ранни форми започнали да се появяват около 9 век в големите имения принадлежащи на монашеските ордени. Поради огромното нарастване на земеделската продукция през предишните няколко века в резултат на такива значими изобретения като преминаването от волове към коне, тежкото рало и системата на полевата третина монашеските имения вече не били ограничени единствено до самозадоволяващо се земеделие. Вместо това те започнали да специализират в специфични култури или продукти и да ги продават за печалба, което им позволило да покриват останалите си нужди, което пък довело до развитието на паричната икономика. Те също така започнали да реинвестират печалбите си, за да увеличават своята продуктивност и капацитет  и, докато дохотите им продължавали да растат, това накарало много манастири да се превърнат в банки, заемащи на благородниците – както и направили за голям брой кръстоносци. Като отбелязва Ричард Колинс това не било просто един вид „прото” капитализъм включващ единствено „институционалните предварителни условия неоходими за капитализма., а една версия на развитите характеристики на самият капитализъм[3].”  Колинс говори за това като за „религиозен капитализъм[4],” добавяйки, че „динамиката на средновековната икономика била най-вече тази на църквата[5].”

През средновековието църквата била най-големият до този момент поземлен собственик в Европа и нейните ликвидни активи и годишен доход не само далеч надвишавал този на най-богатите крале, но вероятно и на благородниците от цяла Европа взети заедно[6]. Една значителна част от това богатство отивала в ковчежетата на религиозните ордени, по-голямата част под формата на плащания и дарения в замяна на религиозни служби – Хенри VII от Англия платил за душата му да бъдат казани 10 000 меси[7]. В добавка към множеството дарове под формата на земя повечето ордени реинвестирали своето богатство като купували или присвоявали още повече земя поставяйки по този начин една епоха на бърз растеж, който често водел до състояние на големи притежания простиращи се на обширни площи. Макар и незабележими сравнени с огромния монашески център на Клюни, който имал 1000 може  би манастирски клона до 11 век много монашески ордени притежавали 50 или повече клонове[8]. През 12 век под водачеството на св. Бернар от Клерво цистерисканците протестирали срещу клюнийската екстравагантност, но бивайки добре организирани и скромни те бързо се превърнали в собственици на някои от най-големите имения в Европа – много от цистерисканските домове обработвали 100 000 акра и едно в Унгария имало полета възлизащи на 250 000 акра[9]. В добавка към даренията голяма част  от този разтеж бил постигнат чрез прибавяне на преди това неизползвани територии както и чрез разчистване на гори и отводняване на блатисти области. Наприемр монасите от манастира Les Dunes  взели около 25 000 акра плодородна почва от блатата около брега на Фландрия[10].

Периода на голямо разширение бил мотивиран отчасти от ръста на населението[11] и в дори още по-голяма степен от нарастването на продуктивността. До тази епоха именията били до голяма степен самозадовляващи се – те произвеждали свои собствени храна, напитки и гориво, правели собствени дрехи и сами обработвали кожа, поддържали ковачници и дори грънчарство. Но с голямото наставане на продуктивността дошли и специализацията и търговията. Някои имения произвеждали единствено вино, други засаждали само няколко вида култури, някои единствено отглеждали крави или овце – цистерцианците от Фасанова специализирали в отглеждането на чудесни коне[12]. Междувременно бързият разтеж на земеделските излишъци насърчил основаването и растежа на градове – всъщност много от монашеските центрове сами се превърнали в градове. Пишейки за големия манастир на св. Гал в Швейцария  през 820 Кристофър Доусън (1889-1970) отбелязва, че той  „вече не бил просто религиозна общност управлявана от старите монашески правила, а огромен комплекс от сгради, църкви, работилници, складове, офиси, училища и подслони приютяващи една цяла популация от подчинени, работници и слуги подобно на древните храмови градове[13].”

Когато именията прераснали в малки градове и поддържали множество разпръснати предни постове и когато станали специализирани и зависими от търговията се случили три много важни развития. Първо, те развили един сложен и предвиждащ в перспектива мениджмънт. Това било осъществено в монашеските имения поради факта, че, за разлика от благородниците, тяхната дейност не била спъвана от капризите на едно наследствено водачество. Свойствената за ордените меритокрация осигурявала наследяване от талантливи и посветени администратори способни да преследват своите цели в дългосрочен план. Както се изразява Джордж Дъби новата епоха принудила монашеските „администратори да обърнат своето внимание към вътрешната икономика, да се съобразяват, да боравят с цифри, да изчисляват печалби и загуби, да мислят за начини и средства за увеличаване на продукцията[14].”

Свързано със специализацията било второто развитие, едно преминаване от бартерна към парична икономика. Просто било прекалено сложно и неудобно за едно, да кажем, произвеждащо вино стопанство да използва бартерна размяна, за да покрие всичките си нужди превозвайки стоките от близо и далеч. Оказало се много по-ефикасно да продава своето вино за пари и след това да купува това, от което се нуждае от най-удачните икономически източници. Започвайки в края на 9 век употребата на пари се разпространила бързо. Вероятно монасите в Лука (близо до Флоренция) били първите, които възприели паричната икономика, но тя била широко разпространена в Европа когато през 1247 г. един францискански хроникьор писал за своя орден в Бургундия, че монасите: „не сеят нито жънат, нито пък складират нещо в хамбари, а изпращат виното в Париж понеже имат удобна река, която води до Париж и го продават на добра цена, от което си набавят всичката храна и всички дрехи дрехи, които носят[15].”

В контраст на това макар от именията в гръко-римско време (и навсякъде по света) да се очаквало да генерират рента под формата на селскостопански излишъци за своите богати поземлени собственици те били изцяло или основно себезадовляващи се стопанства. Освен това те били толкова непродуктивни, че едно богато семейство имало нужда от огромно имение, за да поддържа охолен стил на живот. Но даже в началните си стадии, капитализма донесъл огромно богатство на ордените, които притежавали дори скромни земи или стада.

Третото развитие бил кредита. Бартерите сами по себе си не предполагали кредит – да затвориш една търговска сделка с договорката, че в бъдеще ще ти бъде платено с 200 пилета можело лесно да бъде оспорено по отношение на цената на домашните птици: дали това са стари кокошки, петли или ярки? Но точният смисъл, че дължиш на някого 2 унции злато не пораждал никакво съмнение. Не само че големите църковни имения започнали да дават едно на друго парични кредити, докато растяло богатството им те също така започнали да заемат пари срещу лихва  както започнали да правят и някои епископи. През 11 и 12 век Клюни заемали големи парични средства срещу лихва на различни бургунсдски благородници[16], а през 1071 г. епископът на Лиеж отпуснал невероятната сума от 100 паунда злато и 175 мерки сребро  на контесата на Фландрия и след това заел 1300 марки сребро  и 3 марки злато на дука на долен Лорейн. През 1044 епископът на Вормс заел 20 паунда злато и голямо (неопределено) количество сребро на император Хенри III. Имало множество подобни случаи – според оцелелите записи през тази епоха епископите и манастирите били обичайните източници на заеми за благородниците[17]. До 13 век манастирските заеми често започнали да приемат формата на ипотеки (буквално смъртен залог), при което заемащият обещавал да даде земята като осигуровка и заемодателя събирал приходите от тази земя по време на срока на заема и не намалявал с този приход дължимата сума на заема. Тази практика често завършвала с добавки към манастирските земи понеже монасите не се колебаели да предявят претенциите си към ипотеките[18].

Но монасите правели повече от това просто да инвестират в земя или да дават назаем своите растящи богатства. Те започнали да оставят своите полета, лозови насаждения и хамбари и да се връщат към литургичната „работа” извършвайки безкрайни платени меси за душите в чистилището  и за живи благодетели, които желаели да подобрят своята съдба в следващия живот. Сега монасите се наслаждавали на свободно време и удобство. Монасите в Клюни „имали изобилен и разнообразен избор на храна. Гардеробите им се подновявали ежегодно. Физическата работа предписвана от правилото (на св. Бенедикт) била сведена до чисто символичните задължения в кухнята. Монасите живеели като господари[19].” Същото се случвало и в другите значими ордени. Всичко това било възможно понеже големите манастири започнали да използват наемна работна ръка, която не само било по-продуктивно от самите тях[20], но и по-продуктивна от наемателите, които трябвало да работят определени периоди. Всъщност тези наематели отдавна били покрили своите работни задължения чрез парични плащания[21]. Така докато „религиозният капитализъм” се развивал и монасите все още вярно изпълнявали своите задължения, но освен тези участващи в литургиите, останалите сега „работели” като трудови ръководители и надзорници. По този начин средновековните манастири започнали поразително да наподобяват съвременни фирми – добре администрирани и бързо възприемащи последните технологични нововъведения[22].

Добродетелта на труда и пестеливостта

Традиционните общества приветствали консуматорството и гледали с презрение на работата. Това било вярно не само за привилигировните елити, но дори за тези, чийто дни преминавали в изнурителен труд. Идеи за „достойнството” на труда или за работата като добродетел били немислими за древния Рим или за което и да е друго предкапиталистическо общество. Вместо това харченето било целта на богатството, предпочитания подход към труда бил да се намери някой друг, който да го свърши и ако това не е възможно да се работи колкото е възможно по-малко. В Китай мандарините оставяли ноктите си да пораснат толкова дълги колкото можели (като дори носели сребърни калъфчета, за да ги предпазят от счупване), за да направят очевидно, че те не работят. Следователно капитализма изглежда изкисвал и насърчавал едно забележително различно отношение към работата – да я вижда като свойствено добродетелна както и да осъзнава добродетелта в ограничаването на нечия консумация. Разбира се, Макс Вебер идентифицира това като протестантска етика наричайки я така понеже вярвал, че тя липсва в католическите култури. Но Вебер грешал.

Вярата в добродетелността на труда и в простия живот придружавала възхода на капитализма, но това се случвало векове преди да се роди Мартин Лутер. Независимо от факта, че мнозина, вероятно дори повечето, монаси и монахини произхождали от благороднически и богати семейства[23] те почитали труда не само с богословски термини, но и като действително го вършели. По думите на Рандъл Колинс те „притежавали протестантската етика без протестантизма[24].”

Добродетелта на труда станала очевидна през 6 век когато св. Бенедикт, който написал в своето знаменито Правило: „Безделието е враг на душата. Следователно братята трябва да имат определено време за ръчен труд както и за молитвено четене…Когато те живеят от труда на ръцете си, както правели нашите отци и апостолите, тогава те са истински монаси[25].” Или, като казва Уолтър Хилтън, английският августианец, през 14 век: „Чрез дисциплината на физическия живот ние сме направени способни за духовни усилия[26].” Именно това посвещение на ръчния труд толкова отличавало християнския аскетизъм от този на другите големи религиозни култури където благочестието се свързва с отхвърлянето на света и неговите дейности. За разлика от източните светци например, които специализирани в медитация и живеели от благодеяния, средновековните християнски монаси живеели от собствения си труд управлявайки много продуктивни стопанства. Това не само пречело на „аскетичната ревност напълно да се отдели от света[27],” но и поддържало една здравословна връзка с икономическите дела. Макар тезата за протестантската етика да е погрешна напълно легитимно е да свържем капитализма с една „християнска етика.”

Така започвайки от 9 век растящите монашески стопанства започнали да наподобяват добре организирани и стабилни фирми извършващи сложни икономически дейности на един относително свободен пазар инвестирайки в продуктивни дейности включващи наемна работна сила, водени от очаквана и действителна възвращаемост. Ако това не е капитализъм в целият му блясък то със сигурност е нещо много близко до него. Освен това тези икономически дейности на големите религиозни ордени накарали християнските богослови отново да премислят своите учения свързани с печалбата и лихвата. Наистина още Августин признавал печалбата. Но съществували ли морални ограничения на печалбата? Що се отнася до лихварството Библията го осъждала. Но ако лихвата била забранена как било възможно човек да вземе кредит или да намери необходимото му финансиране?

Капитализма и богословския прогрес

Християнското богословие никога не е в пълен застой. Ако Бог желае Писанието да бъде разбирано по-добре докато хората растат в своето познание и опит това осигурява една постоянно преосмисляне на ученията и тълкуванията. Така и ставало.

Първоначалната християнска опозиция на лихвата и печалбата

През 12 и 13 век католическите богослови, вкл. Тома Аквински, заявили, че печалбата е морално легитимна и, макар да устно да се придържали към традицията противопоставяща се на „лихварството” същите богослови оправдавали лихвите. По този начин католическата църква се примирила с ранния капитализъм много векове преди появата на който и да е протестант.

Християните наследили своята опозиция на лихвите (лихварството) от евреите. Второзаконие 23:19-20 казва: Да не заемаш на брата си с лихва, било пари с лихва, храна с лихва, или какво да е друго нещо, което се заема с лихва.На чужденец бива да заемаш с лихва, а на брата си да не заемаш с лихва; за да те благославя Господ твоят Бог във всичките ти предприятия на земята, в която отиваш да я притежаваш.Това, че чужденците можели да се облагат с лихви обяснява ролята на евреите като заемодавци в християнските общества, роля понякога дори налагана им от християните, които се нуждаели от парични фондове. (В следствие на това, макар че често е пренебрегвано от историците, средновековните християни, които давали пари назаем, често се маскирали като евреи.)[28].

Разбира се, забраната във Второзаконие не означавала автоматично забрана за християните да дават назаем с лихва тъй като те не били евреи. Но думите на Исус в Лука 6:34-35 били приемани като забрана на лихвите: „И ако заемате само на тия, от които се надявате да вземете, каква благодарност ви се пада? защото и грешни на грешни заемат, за да вземат назад равното.Но вие обичайте неприятелите си, правете добро, и заемайте, без да очаквате да приемете назад; и наградата ви ще бъде голяма, и ще бъдете чада на Всевишния; защото Той е благ към неблагодарните и злите.

Натоварването на заема с лихви по този начин било определяно като „греха на лихварството” и широко осъждано п принцип докато в действителната практика било до голяма степен пренебрегвано. Всъщност, като вече отбелязахме, до края на 9 век някои от най-големите религиозни ордени  се впуснали в банковото дело, а епископите отстъпвали единствено на благородниците разчитайки на заети пари. В добавка към вземане на заеми от монашески ордени много епископи вземали заеми и от частни италиански банки, които имали пълното одобрение на Ватикана. Така през 1229 когато епископът на Лимерик не успял напълно да изплати своя дълг към една Римска бака той бил анатемосан от папата докато успее да договори нов заем, при който той платил 50% лихва в следващите 8 години[29].  Нуждата от заеми често била толкова голяма и толкова широко разпространена, че италианските банки откривали офиси по целия континент. Макар че много монаси, монашески ордени и дори римската йерархия пренебрегвали забраната за лихварство, позицията срещу него не изчезнала. Чак до времето на втория Латерански събор  през 1139 църквата „обявявала непокаялите се лихвари за проклети според Стария и Новия Завет и следователно незаслужаващи църковна утеха и християнско погребение[30].”  Все пак документа показва „че през 1215 г. имало лихвари в двора на папата, от които нуждаещите се прелати можели да получат заем[31].”

Докато голяма част от монашеските ордени продължавали да максимизират печалбите и да заемат пари с всяка лихва, която пазарът им позволявал, те все повече си навличали осъждението на по-традиционните свещеници, които ги обвинявали в алчност. Какво можело да се направи?

Богословието на „справедливата цена” и на легитимната лихва

Очевидно хората не можели да очакват просто да се отказват от продуктите на своя труд. Но нямало ли ограничение на цената, която те можели да поискат за тях? Как можем да бъдем сигурни, че исканата цена не е греховно висока?

Пишейки през 13 век св. Алберт велики предложил, че „справедливата цена” е просто тази, която продуктите струват според оценките на пазара по време на продажбата[32].” Т.е. една цена е справедлива ако тя отразява това, което непринудени купувачи са готови да платят. Адам Смит не би намерил недостатък в това определение. Повтаряйки своят учител, но използвайки повече думи, св. Тома Аквински започва своят анализ на справедливата цена поставяйки въпроса: „Дали един човек може справедливо да продаде нещо на цена по-висока от тази, която то струва?[33]” Той отговаря като първо цитира Августин, че е естествено и законно за „вас да желаете да купувате евтино и да продавате скъпо.” След това Аквински изключва измамата от легитимните транзакции. Накрая той признава, че цената всъщност не е обективна стойност – „справедливата цена не е абсолютно дефинирана” – но е функция на желанието на купувача да закупи нещото и на готовността или колебанието на продавача да го продаде дотогава докато купувача не е измамен или насилен. За да бъде справедлива една цена трябва да бъде еднаква за всички потенциални купувачи в даден момент изключвайки по този начин ценовата дискриминация. Уважението на Аквински към силите на пазара се вижда най-добре от неговата история за един търговец, който доставял жито в страна страдаща от глад и който знаел, че други търговци скоро ще доставят още много зърно в областта. Грешно ли е за него да продава на настоящите, високи пазарни цени или трябва да каже на купувачите, че скоро ще пристигне още жито причинявайки по този начин намаление на цената? Аквински заключава, че търговецът може с чиста съвест да си мълчи и да продава на настоящите високи цени.

Що се отнася до лихвите по заемите Аквински е необичайно объркващ. В някои свои съчинения той осъжда всички лихви като греха на лихварство. В други пасажи той признава, че заемодателите заслужават компенсация макар да е неясен колко и защо[34]. Все пак подтикнати от реалностите на бързо развиващата се търговска икономика мнозина от съвременните на Аквински, особено специалистите по църковно право, не били толкова внимателни и започнали да „откриват” много изключения, при които лихвата всъщност не представлявала лихварство[35]. Например ако едно производствено предприятие като имение е дадено като осигуровка за заем заемащия може да вземе цялата продукция по време на срока на заема без да намалява дължимата сума[36]. Много други изключения включвали „разходите” на заемащия поради това, че не притежава парите за други търговски начинания като купуване на стоки, които след това може да препродаде или придобиване на нови земи. Тъй като тези алтернативни възможности за печалба са напълно позволени позволено е заемодателя да бъде компенсиран за това, че бива лишен от тях[37]. В същия дух се смятало за удачно да се взема лихва за стоки закупени на кредит[38].  Що се отнася до банките освен споменатите по-горе изключения те не предоставяли заеми с точна фиксирана лихва тъй като това можело да се счита за лихварство на основата на това, че няма „преимущество за принципала.” Идеята била, че лихвата е легитимна единствено ако дължимата сумата не е ясна от самото начало, а е предмет на „късмет.” Но от банките се изисквало твърде малко умение, за да покрият тази идея чрез търговски книжа, облигации или дори валутни курсове по начин, който изглеждал свързан с късмет, но всъщност бил изцяло предсказуем и по този начин да направят заемите и продуктите еквивалентни на лихвата[39]. Така докато „греха на лихварството” си оставал в книгите „лихварство” се превърнало в изцяло празна дума.

Така не по късно от 13 век водещите християни богослови изцяло били премислили основните аспекти на появяващия се капитализъм – печалбите, правата на собственост, кредита, заемите и т.н. Както обобщава Лестър К. Литъл: „Във всеки един случай те достигали до като цяло благоприятни заключения в рязък контраст с отношението, което преобладавало през първите 6 или 7 века до предишното поколение[40].”  Капитализмът бил напълно и изцяло освободен от всички верски спънки[41].

Това бил забележителен поврат. Все пак това били богослови, които се отделяли от света. Голяма част от тях били дали обети за бедност. Повечето от техните предшественици презирали търговците и търговските дейности. Ако аскетизмът напълно доминирал религиозните ордени изглеждало напълно невероятно, че християнското презрение към търговките възможности би се стопило да не говорим да бъде напълно трансформирано. Тази богословска революция била резултат от личен опит със светските императиви. При всички свои искрени дела на благотворителност, манастирските администрации не били готови да дадат всичките си богатства на бедните или да продадат всичките си притежания. Именно активното участие на тези големи ордени в свободния пазар накарало монашеските богослови да преосмислят моралността на търговията, което било подстрекано от явната светщина на църковната йерархия.

За разлика от хората в религиозните ордени малцина заемащи висши църковни позиции били дали обет за бедност и мнозина показвали явен вкус към разкошен живот. Епископите и кардиналите  били сред най-добрите клиенти на „лихварите.” Това не е изненадващо тъй като почти всеки, който заемал висша църковна длъжност я бил закупил  като една инвестиция, очаквайки значителна възвращаемост от църковни постъпления. Всъщност хора често били в състояние да закупят църковни назначения  без да са заемали каквито и да е било предишни позиции в църквата, понякога преди да са ръкоположени или дори кръстени[42]! Този аспект на средновековната църква бил безкраен източник за скандали и конфликти предизвиквайки множество йерархически сектанстски движения и кулминирал в Реформацията. Но тези светски аспекти на църквата плащали сериозни дивиденти в развитието на капитализма. Църквата не стояла на неговия път – всъщност тя едновременно оправдала и взела активна роля в търговската революция през 12 и 13 век[43].

Италианските градове-държави

Макар капитализма да се развил в големите манастирски имения той скоро намерил много добра почва в новите демократични италиански градове държави. През 10 век те започнали бързо да се обособяват като банкови и търговски центрове на Европа изнасяйки големи количества стоки закупени от доставчиците в северна Европа, особено от Фландрия, Холандия и Англия. Техните основни купувачи били Византиум и ислямските държави, особено тези около бреговете на северна Африка. На по-късен етап италианските градове се индустриализирали и скоро те не само произвеждали голямо количество манифактурни стоки за износ по цялото Средиземноморие, но и започнали да пренасят големи количества продукция обратно към северна Европа и Британските острови. Например очилата (не само за късогледство, но и за далекогледство) се произвеждали масово в заводи във Флоренция и Венеция и десетки хиляди бройки не изнасяли ежегодно.

Вероятно най-забележителния аспект на италианският капитализъм бил бързото професионализиране на банковото дело. Италианските банки бързо условили двойното счетоводство. За да осъществяват далечна тъговния те възприели облигациите правейки възможен преноса на пари на хартия вместо да предприемат трудната и опасна практика на транспортиране на монети или ценни метали от една италианска банка във Флоренция до тази в Геноа, да не говорим от някоя търговска компания във Венеция до търговците на вълна в Англия. Италианските банкери също така поставили началото на застраховането, за да се обезпечат срещу загуби при дългите пътувания по суша и море. Вероятно най-важното от всички италиански банкови нововъведения било усъвършенстването на модерната аритметика, основана на възприемането на индисйко-арабските цифри както и концепцията за нулата. Дори събирането и изваждането били трудни за римляните поради неудобството на тяхната цифрова система. Новата система била революционна поради своята лекота и точност и математически училища скоро започнали да се появяват във всички водещи северноиталиански градове като впоследствие привличали дори студенти от северна Европа. Лесната и точна аритметика преобразила бизнес практиката[44]. Всичко това придружавало развитието на италианските градове държави. До 13 век имало 38 независими банки във Флоренция, 34 в Пиза, 27 в Геноа, 18 във Венеция – общо 173 във водещите италиански градове[45]. Освен това повечето от тези италиански банки имали клонове в чужбина. През 1231 г. 69 италиански банки били отворили клонове в Англия и почти още толкова в Ирландия. Всъщност до 15 век всяка банка в западна Европа била или в Италия или била клон на италианска банка[46].

Непосредствената причина за развитието на италианския капитализъм била свободата от хищнически управници, които потискали и унищожавали икономическото развитие в по-голямата част на света, вкл. по-голямата част от Европа. Макар политическия им живот често да бил турболентен тези градове държави били истински републики способни да запазят свободата необходима за капитализма. Второ, вековете на технологичен прогрес поставили необходимите основи за възхода на капитализма, особено селскостопанските излишъци необходими за поддържане на градовете и позволяващо специализацията. Освен това християнското богословие насърчавало изключително оптимистични възгледи за бъдещето, което оправдало дългосрочните инвестиционни стратегии и до това време богословието осигурявало и морално оправдание за основополагащите за капитализма бизнес практики.

Така възникнал капитализма в европейската цивилизация.

КЪМ ЧАСТ 1

[1] 1 Тимотей 6.10

[2] Little, 1978:38.

[3] Collins, 1986:47.

[4] Collins, 1986:55.

[5] Collins, 1986:52.

[6] Hayes, 1917; Herlihy, 1957; Ozment, 1975.

[7] Dickens, 1991

[8] Little, 1978:62.

[9] Johnson, 2003:144.

[10] Gimpel, 1976:47.

[11] Gilchrist, 1969; Russell, 1958, 1972.

[12]Little, 1978:93.

[13] Dawson, 1957:63.

[14] Duby, 1974:218.

[15] Little, 1978:65.

[16] Little, 1978:65.

[17] Fryde, 1963:441–3.

[18] de Roover, 1946:9.

[19] Duby, 1974:216.

[20] Duby, 1974:91.

[21] Duby, 1974:91.

[22]Gimpel, 1976:47.

[23] Dawson, 1957; Hickey, 1987; King, 1999; Mayr-Harting, 1993; Stark, 2003b.

[24] Collins, 1986:54.

[25] Chapter 48, The Daily Manual Labor.

[26] Hilton, 1985:3.

[27] Friedrich Prinz, преведено от Kaelber, 1998:66.

[28] в Nelson, 1969:11; също Little, 1978:56–7.

[29] Gilchrist, 1969:107.

[30] Nelson, 1969:9.

[31] Olsen, 1969:53.

[32] в своите Commentary on the Sentences of Peter Lombard, цитирано в de Roover, 1958:422.

[33] Aquinas Summa Theologica provided, Monroe, 1975.

[34] Little, 1978:181.

[35] Gilchrist, 1969; Little, 1978; Raftus, 1958.

[36] Gilchrist, 1969:67.

[37]Hunt and Murray, 1999:73.

[38] Dempsey, 1943:155, 160.

[39] de Roover, 1946:154.

[40] Little, 1978:181.

[41] Southern, 1970b:40.

[42] За обобщение виж Stark 2003a.

[43] Lopez, 1952:289; 1976.

[44] Gies and Gies, 1969.

[45] de Roover, 1963:75–6.

[46] de Roover, 1963; Hunt, 1994; Lloyd, 1982.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.