Митът за протестантската капиталистическа етика – 1


от Родни Старк

index

„Един поглед върху работните статистики за всяка страна с нееднородна религия разкрива забележително често….факта, че бизне водачите и собствениците на капитал както и най-висшите ешалони на наемни работници и дори по-висшия технически и търговски обучен персонал са преобладаващо протестанти.”

С това изречение Макс Вебер (1864-1920) започва най-известната социологическа творба.

Die Protestantische Ethik und der Geist des Kapitalismus  е публикувана за първи път на немски език като две есета през 1904-5 и е преведена и публикувана на английски през 1930 като цяла книга: The Protestant Ethic and the Spirit of Capitalism. Както подсказва заглавието Вебер възнамерява да обясни защо индустриалният капитализъм възниква и е склонен да процъвтява единствено в протестантските области или народи. Неговият отговор: понеже протестантизма кара хората да работят здраво и да живеят пестеливо. Вебер определя това като „протестантска етика.”

Вебер  твърди, че индустриалния капитализъм изисква повече от алчност и желание да се увеличи собственото богатство – това са стремежи  универсални за всички хора. Особеността свързана с индустриалния капитализъм е, че той изисква хората да обединят своите усилия, за да постигнат по-голямо богатство. Вебер нарича това „духът на капитализма.” След това той пита: Как са свързани протестантската етика и духът на капитализма?

Първата стъпка според Вебер е прогласяването на работата като божествен призив от Лутер: като „една задача дадена от Бога…Единствения начин човек да бъде приет от Бога не е да надскочи светския морал чрез монашески аскетизъм, а единствено чрез изпълнение на задълженията наложени върху личността от неговата позиция в света[1].” Вебер продължава като отбелязва, че „това морално оправдание на светската дейност е един от най-важните резултати от Реформацията, особено от лутеровата.” Освен това, тази работна концепция не съществува сред „католическите народи нито сред тези от класическата античност.. докато (тя се намира сред) всички преобладаващо протестантски народи[2].”

Обаче отношението към работата като към божествено призвание само по себе си не е в състояние да създаде капитализъм. В добавка е необходимо хората да следват своето призвание полагайки големи усилия. За да обясни това ниво на мотивация Вебер се обръща към калвинизма и идеята за божествен избор. Докато лутераните и католиците се различавали относно това как човек постига спасение  – чрез вяра или чрез вяра и дела – Калвин смятал, че човек не може да направи абсолютно нищо, за да получи спасение. Според калвиновото учение за предопределението Бог е определил някои хора да бъдат избрани (спасени) и повечето да бъдат осъдени по причина известна единствено на Бога. Нищо, което човек може да направи в този живот не може да промени тази съдба.

Вебер твърди, че „големия проблем е: Как може да бъде понесено това учение?” Как могат хората да живеят с подобна несигурност относно непроменимата си съдба? По неговите собствени думи: „Въпросът: Аз от избраните ли съм? трябва рано или късно да изникне в ума на всеки вярващ и да изтика на заден план всички останали интереси[3].” На това Калвин предлага два отговора. Първо, „трявба да се смята за абсолютно задължение човек да вижда себе си като избран и да се бори с всички съмнения като с изкушения на дявола тъй като липсата на себеувереност е резултат от недостатъчна вяра[4].” Но именно втория отговор Вебер счита за основа на капитализма: „да достигне до увереност в своето избиране и оправдание в ежедневните житейски борби[5] постигайки успех в света. Т.е. „вярата трябва да бъде доказана чрез своите обективни резултати[6].” Така „Богът на калвинизма изисквал от вярващия в него не просто едно добро дело, а живот на добри дела[7].” Следователно: „сега всеки християнин трябва да бъде монах през целия си живот (но да направи това) в светските си занимания. Но…калвинизма добавя към това нещо положително, идеята за необходимостта да се докаже нечия вяра в светските дейности[8].”

Така нуждата човек да бъде уверен, че е спасен и да покаже този факт на останалите изисква усилие да се постигне максимален светски успех. Човек прави това като отхвърля „безделието и изкушенията на плътта…не мързел и забавления, а единствено служи активно, за да увеличи Божията слава[9].” От тази перспектива „губенето на време е първият и по принцип най-смъртния грях[10].” Вебер идентифицира това като напълно развита протестантска етика. И, според него, тази етика след това се проявява в духа на капитализма, който ограничава консумеризма за сметка на реинвестирането на богатството, за да се увеличи средствата за производство. Както той се изразява: „религиозната оценка на непрестанната, продължителна, систематична работа за едно светско призвание като висше средство за аскетизъм и в същото време като най-сигурното и очевидно доказателство за новорождение и истинска вяра трябва да е било най-силното въобразимо средство за обяснение на това отношение към живота, което тук е наречено духът на капитализма[11].”

Така, твърди Вебер, възходът на индустриалния капитализъм е резултат от  Реформацията, и особено на калвинизма.

Тезата на Вебер сега е на повече от 100 години и почти всички въвеждащи курсове по социология (но не и моите) приемат за доказан факт, че възходът на индустриалния капитализъм се е случил най-вече в протестантските страни и че в страни, в които има както католици така и протестанти протестантите доминират капиталистическата икономика. Освен това, някои социолози са се опитвали да обяснят модернизацията на някои незападни страни чрез „откриване” на някакъв еквивалент на протестантската етика в техните местни религии[12]. Робърт Бала например твърди, че една такава етика съществувала в японските форми на будизма, конфуцианство и шинтоизъм през ерата на Токугава[13].

Всичко това обаче е просто един мит!

Твърдението на Вебер изразено в първото му изречение, че съществува силна връзка между протестантизма и капитализма, е погрешно. Следователно, не остава нищо, което по-нататък да бъде обяснявано.

Доказателства за противното

В настоящия  момент съществува такава планина от публикувани изследвания (предполагаемо) основаващи се на веберовата теза за протестантска етика, че би отнело седмици просто да открием повечето, да не говорим да ги прочетем. За щастие по-голямата част от тях нямат никаква или много малка връзка с действителната теза на Вебер и са толкова глупави (сравнение на оценките на децата протестанти и католици в средното училище) и/или тенденциозни (прави ли протестантската етика учениците от средните училища нечувствителни към страданията на бедните?) че не е необходимо да бъдат четени. Освен това в този куп публикации има много малко доказателства, които са дори бегло свързани с действителната теза на Вебер. Нито пък самият Вебер предлага такива задоволявайки се да цитира Бенджамин Франклин за примери на духа на капитализма и да разчита на анекдоти.

Все пак от самото начало са съществували опустошителни критики на тезата на Вебер основани на удачни доказателства. Вероятно първото от тези емпирични оборвания принадлежи на друг германец, Феликс Рахфал (1867-1925), публикувано 5 години след като оригиналните есета на Вебер се появяват на немски език. Рахфал отбелязва, че тезата за протестантската етика е в противоречие с греографския възход на индустриалния капитализъм. Например Амстердам и Антверп развиват индустриален капитализъм много рано по времето когато и двата центъра все още са католически градове докато протестантските скандинавкси градове са развили такъв много късно. Разбира се, Рахфал отслабва своята теза срещу Вебер съгласявайки се, че протестантизма далеч превъзхожда католицизма по отношение на по-високия стандарт и морал. След него идва друг немски икономист, Луджо Брантано (1844-19310), който правилно отбелязва, че индустриалния капитализъм се заражда в южна Европа дълго преди германската реформация и че е донесен на север основно от католическите банкерски фирми.

Следва британският историк на икономиката Р. Т. Тауни (1880-1962), чиято чудесна книга Religion and the Rise of Capitalism (1926) показва в далеч по-големи детайли, че индустриалния капитализъм започва в католическите градове на южна Европа и че дори когато капитализма се появява на север отначало е контролиран от католическите банкери от юга. Тауни освен това настоява, че „зараждащия се капитализъм.. (формира) калвинисткото отношение към предприемачеството и акумулиране на богатство, а не обратното[14].”

През 1933 друг британски историк, Х. М. Робъртсън (1905-84), отново показва, че ръста на капитализма дълго предшества Реформацията и е католически по своя произход. Що се отнася до протестантската етика тя е била създадена от вече съществуващата капиталистически настроена средна класа.

Има още повече оборвания на Вебер  през 40-те и 50-те години  когато идва основното изследване на Курт Самуелсън (1921-2005) публикувано като Religion and Economic Action: The Protestant Ethic, the Rise of Capitalism, and the Abuses of Scholarship в Швеция през 1957 и преведено на английски през 1961. В своето ревю на книгата големият харвардски социолог Джордж С. Хоманс (1910-89) казва следното: Самуелсън не „засяга тезата на Вебер, а я оставя в руини[15].” Самуелсън отново повтаря множество доказателство, че възхода на капитализма предшества Реформацията.

Но тезата на Вебер продължава да живее в учебниците  и в един непрестанен поток от тривиални т. нар. приложения. Така през 1969 известният британски историк Хю Тревър-Ропър (1914-2003) отделя време, за да отбележи, че „идеята, че мащабен индустриален капитализъм e бил идеологически невъзможен преди Реформацията е оборена от самият факт, че такъв е съществувал[16].” Десет години по-късно известният френски историк Фернанд Браудел (1902-85) се оплаква, че: „всички историци се противопоставят на тази слаба теория (за протестантската етика), макар че не са успели да се отърват от нея веднъж завинаги. Все пак тя е очевидно невярна. Северните страни заемат мястото, което по-рано толкова дълго и брилянтно е било заемано от старите капиталистически центрове в Средиземноморието. Те не измислят нищо, нито в технологично отношение нито в управлението на бизнеса[17].”

Въпреки това през 1998 членовете на Международната социологическа асоциация гласуват книгата на Вебер The Protestant Ethic and the Spirit of Capitalism като четвъртата най-важна социологическа книга на 20 век. Мнозина от нас бяха изумени от номинацията и принудени да се чудят кога и дали социологията някога ще стане емпирична наука. Това също така накара Жак Делакроа и Франсоа Нелсън, двама американски социолози родени в Европа, да предприемат едно изследване, което демонстрира чрез исторически статистики, че тезата за протестантската етика е, както те се изразяват, просто „обичан академичен мит[18].”

Първата задача, с която тези социолози се заемат е да съберат данни за развитието на индустриалния капитализъм в европейските народи за колкото е възможен по-ранен период. В края на краищата те получават данни от Австрия, Белгия, Дания, Финландия, Португалия, Франция, Германия, Великобритания, Ирландия, Италия, Холандия, Норвегия, Испания, Швеция и Швейцария. За всяка нация те изчисляват процента протестанти в населението в средата на 19 век. След това те правят известен брой измервания на индустриалното развитие като процент мъжка работна сила използвана в индустрията и дължината на жп линиите. Те също така извършват финансови измервания като богатство на глава от населението, спестявания на глава от населението и година на основаване на основната стокова борса. След това те изчисляват отношението между протестантизма и тези изчисления на индустриалния капитализъм. Резултатът е нула: католическите и протестантските народи не се различават!

По-късно едно изследване публикувано през 2011 използва БВТ на глава от населението както и ръста на БВП на глава чак от 1500 за 15 важни Европейски страни без да открие значима връзка между протестантизма и ръста на индустриалния капитализъм[19]. Накрая Давиде Кантони от университета в Харвард успява да събере данни за растежа от 1300 до 1900 за 272 германски града. След като анализира данните той заявява, че протестантизма не оказва влияние върху икономическото развитие[20]. Толкова за четвъртата най-добра социологическа книга на 20 век.

Все пак Вебер не греши изцяло. Религията играе голяма роля в развитието на капитализма. Само, че вместо да се основава на протестантската етика капитализма е изцяло католическо изобретение. Той се появява най-напред в огромните стопанства на манастирите още през 9 век.

КЪМ ЧАСТ 2

[1] Weber, [1904–5] 1992:39–40.

[2] Weber, [1904–5] 1992:39.

[3] Weber, [1904–5] 1992:65.

[4] Weber, [1904–5] 1992:66.

[5] Weber, [1904–5] 1992:67.

[6] Weber, [1904–5] 1992:68.

[7] Weber, [1904–5] 1992:71.

[8] Weber, [1904–5] 1992:74.

[9] Weber, [1904–5] 1992:104.

[10]Weber, [1904–5] 1992:104.

[11] Weber, [1904–5] 1992:116.

[12] Ali, 1988; Eisenstadt, 1968; McClelland, 1961; Morishima, 1990; So, 1990.

[13] Bellah, [1958] 2008.

[14] Samuelsson, [1961] 1993:15.

[15] Quoted in Delacroix, 1995:126.

[16] Trevor-Roper, [1969] 2001:20–1.

[17] Braudel, 1977:66–7.

[18] Delacroix and Nielsen, 2001:545.

[19] Sanderson, Abrutyn and Proctor, 2011.

[20] Cantoni, 2015.

1 thought on “Митът за протестантската капиталистическа етика – 1

  1. Описаното от Вебер в тази негова книга има съвсем друго идеологическо значение поради което разпространението на теорията му е толкова устойчиво.
    Протестантството снема етичната забрана (която по това време разбира се е религиозна) върху алчността, печалбарството и трупането на богатство. Аскетизма, професионализма и „трудолюбието“ идват само като компенсация и изкупление за допуснатия грях – алчността. Сиреч, виждате ли колко сме праведни, нищо че трупаме пари.
    Самата теза на Вебер, че предприемачеството било професионализъм и носело удоволетворение от самия труд и неговата полезност е крайно погрешна. Ако беше така частната собственост върху средствата за производство щеше да е без значение. Практически обаче, тя е основен въпрос в марксизма, вече съществуваш по времето на Вебер, и определил облика на целия XX-ти век. Ако вебер беше прав, при образуването на СССР от целия капиталистически свят трябваше да се стекат „предприемачи“ привлечени от възможността да изградят не просто ново предприятие, а цяла нова икономическа система. Вместо това развития свят прати помагачи на Бялата гвардия.
    Тъй като предприемачеството и трупането на богатство по капиталистически начин все още е осъдително в голяма част от света, включително в развитите страни, то има необходимост от такива, макар и неверни, теории, които оневиняват предприемача.
    А ония, които ще изтъкнат благините донесени от „капитализма“ мога да посоча, че същата книга нарича съпротивата срещу капитализма „традиционализъм“, а традиционните потребности на хората не били достатъчни за развитието на капитализма … т.е. самите хора не са имали нужда от капитализма и от неговите нововъведения. Разбира се, след като ги има ги ползват, но на каква цена! Прирастът на населението в развитите страни систематично е отрицателен и те се пълнят с мигранти със съвсем друг манталитет, образование и трудови навици. Защо в крайна сметка умните образованите и способните не оцеляват!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.