Предизвикателството на Реформацията


от Радостин Марчев

(текстът е публикуван във в. „Зорница“, Октомври, 2017)

22491482_983649741777158_5531577703168682789_n

На 31 Октомври 1517 г. августинският монах Мартин Лутер закача на вратите на Витенбергската църква своите 95 тезиса и, без да съзнава това, поставя началото на движение, което историята ще запомни като протестантската Реформация. Този месец ние честваме нейната 500 годишнина.

Всеки юбилей може да бъде разглеждан, описан и анализиран по множество различни начини и от различни ъгли – от безкритичното идеализиране до свеждането му до нивото на чисто исторически и културен артефакт. Но за християните, които носят името на Реформацията тя трябва, освен всичко останало, да бъде и едно постоянно предизвикателство.

Първо, Реформацията трябва да бъде предизвикателство постоянно да се връщаме към основните истини, на които тя е наблягала. Християните трябва да се държат за Писанието като върховен авторитет за своята вяра и практика черпейки от него мъдрост и водителство как да живеят в един често объркващ свят (Sola Scriptura). Ние никога не можем и не трябва да си позволяваме да забравим, обезличим или маргинализираме неговото основно послание – че сме спасени по благодат (Sola gratia), чрез вяра (Sola fide) от Исус Христос, Който умря и възкръсна за нас (Solus Christus) и постоянно да отдаваме благодарност и слава на Бога за това (Soli Deo Gloria). Това трябва да бъде основното послание на всяка църква, която свързва себе си с наследството на Реформацията.

Второ, ние сме предизвиквани да виждаме Реформацията не като нещо приключило в миналото, а като процес продължаващ и в настоящето и тясно касаещ нашите собствени общности и животи. Много от проблемите, опасностите и нередностите – както богословски така и чисто практически – срещу които са се борели Лутер, Калвин и останалите реформатори продължават да са с нас. Те изискват нашият отговор, нашето действие, понякога дори наша собствена реформа(ция). Както добре се изразява датчанинът К. Е. Скидсгаард: “Всичко, което е проблематично за Църквата произлиза от тази двойственост: това е божията Църква, където работи и действа възкръсналият Господ и това е човешката църква, която постоянно трябва да бъде освобождавана от отстъплението и суеверието, от своята себеправедност и упорство. Отново и отново Църквата е изкушавана да стане една твърде религиозна и ревностна институция за пропагандиране на праведност, в която свободата на благовестието е заменено за робството на закона под една или друга форма. Църква, която става край за самата себе си и постановява своя собствен закон или охладнява чрез външни формалности е в опасност да стане отстъпила църква. Поради тази причина Бог постоянно повдига вражда срещу Църквата заради Църквата. Така Църквата трябва да бъде реформирана и винаги реформираща се (Ecclesia simper reformanda est).”

Трето, ние трябва да се учим от духа, а не просто от буквата на Реформацията. От една страна това означава да позволим Писанието да бъде съдия стоящ над нашите собствени практики и традиции – дори над тези на самите реформатори. Това, което „те“ (които и да са тези „те“) са казвали или правили не може да бъде достатъчно и окончателно основание просто да го копираме безкритично или третираме като недосегаемо. И макар да са били искрено убедени, че това, което вярват и правят е правилно реформаторите вероятно биха били ужасени ако разберат, че са третирани от своите наследници като непогрешими.

От друга страна съвременните християни неминуемо ще се изправят пред ситуации и проблеми, които нямат аналог от времето на Реформацията (или от кое да е друго време). В тези случаи ние отново ще трябва да вземаме решения водени от нейния дух, а не от буквата. Отново и отново ще трябва да си задаваме въпросите дали това, което правим е вярно на Писанията, отразява централното евангелско послание, прославя Бога, показва любов и съдържа практическа мъдрост – понякога без да сме съвсем сигурни за верния отговор, а понякога страхувайки се, че ни липсва силата да постъпим така както знаем, че е редно. Отново и отново ще трябва да правим избор дали да поставим верността пред прагматизма и успеха. Тези избори – като лични така и за целите ни общности – в края на краищата ще са нашите лични изпити, които ще покажат дали ние сме останали верни на Реформацията, с чието име се наричаме и която днес честваме.

Реформацията е много неща, но тя със сигурност е едно предизвикателство за тези, които се наричат с нейното име. Всъщност това е нещо естествено и е единственият начин тя да престане да бъде просто едно отминало историческо събитие и да се превърне в наша реформация. Тя е ценно наследство, но и голяма отговорност, благословение, но и изпит, който трябва да бъде положен в реалния живот на нашето съвремие в началото на 21 век.

Честита Реформация!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.