Наука и библейско тълкуване


от Радостин Марчев

index

Верн Поитрес е написал доста добра книга за взаимодействието между науката и тълкуването на Библията[1]. Един от интересните примери, които той дава е свързан с индуктивната логика като метод за научно изследване.

През 17 век англичанинът Франсис Бейкън (1561–1626) формулира процеса на научно изследване посредством следните пет стъпки.

index

  1. Данните са несъмнени факти, които съществуват и не могат да бъдат оспорвани.
  2. Хипотезата се появява от забелязването на модел в данните и извеждане на индуктивно обобщение. Обобщението казва просто, че всеки отделен случай пасва на наблюдавания модел. Откриването на модел е прозрение, което не може да бъде контролирано, но щом веднъж бъде забелязан моделът, обобщенията следват.
  3. Предсказанията от една хипотеза се извличат посредством чиста дедукция от самата хипотеза.
  4. Отхвърлянето или утвърждаването на хипотезата е сравнително просто и зависи изцяло от това дали допълнителните експериментални данни я подкрепят.
  5. Потвърдените хипотези се добавят към съществуващия списък на общи закони. Напредъкът в науката се състои от постоянни добавки към списъка на познатите ни закони.

Индукцията на Бейкън е изключително широко приета и много влиятелна. На практика до средата на 20 век както учените, така и философите смятат, че това е начинът, по който се осъществява научният прогрес.

Тази парадигма в мисленето оказва влияние и върху богословието. Съзнателно или несъзнателно редица християни започват да изграждат своята егзегетика чрез подобен модел и стъпки. Особено характерен пример в това отношение е школата на „стария Принстън“. Чарлз Ходж например описва правилния (според него) богословски метод, търсейки напълно съзнателно аналогия с научния. Отделните текстове от Библията представляват „данните“, които богословът/„учен“ използва индуктивно за да формулира принципите под формата на общи доктринални истини. След това тези истини се проверяват в светлината на цялата Библия. Именно по този начин е изградено неговото влиятелно тритомно Систематично богословие, заместило като учебник труда на Ф. Туретин.

Хората, които имат познания върху историята на съвременното евангелско движение знаят, че то черпи голяма част от своята идентичност именно от връзката си със „стария Принстън“. Дългата и силна евангелска привързаност към индукцията като най-удачен богословски метод е наследник именно на метода на тези богослови[2]. Това, което повечето евангелски християни не знаят е, че тя идва именно от копиране на утвърдилото се през 17 в. разбиране за научния метод[3].

Историята обаче има интересно продължение. През 20 век науката търпи неочаквано развитие в лицето на новите виждания за относителността и квантовата теория. Учени като Айнщайн, Макс Планк, Бор, Хейзенберг и Шрьодингер показват сериозната недостатъчност на Нютоновото виждане за точно установената реалност. Заедно с това, през 1962 г. Томас Кун издава своята влиятелна книга „Структура на научните революции“[4], в която поставя под въпрос самия индуктивен метод за „правене“ на наука. Той последователно отговаря на петте точки, формулирани от Бейкън.

index

  1. Данните никога не са „несъмнени факти“, напълно независими от никаква теория. Какво се приема за данни зависи от дисциплинарната матрица, т.е. от рамката от приемания, които учените използват. Всички данни са зависими от теорията. Те, в самия си статут на данни за даден експеримент или теория, вече предполагат, че Вселената е организирана по начин, съвместим с приеманията на науката като цяло. Настоящата дисциплинарна матрица оказва влияние върху начина, по който учените правят наблюдения, върху това, което мислят, че наблюденията действително измерват и върху вида данни или експерименти, които смятат за удачни спрямо неясните въпроси в своята област.
  2. Хипотезите не се появяват от обобщения, правени във вакуум. Те се появяват от комбинираното влияние на цялостната дисциплинарна матрица в областта, детайлни експериментални резултати, структурата на теориите в свързани области, които могат да предложат аналогични решения и очакванията, генерирани от водещата дисциплинарна матрица по отношение на това каква теория е най-вероятно да бъде успешна.
  3. Човек не може просто да достигне чрез дедукция до някакво предвиждане на основата на една изолирана хипотеза. Предвижданията от една хипотеза зависят не само от самата хипотеза, но и от заобикалящата я теория, показваща как хипотезата е свързана с всеки конкретен експеримент. Тук трябва да бъдат включени и „наблюдателните теории“, теории за всяка специална апаратура, използвана за измерване и за значението на тези измервания.
  4. Отхвърлянето или утвърждаването на една хипотеза почти никога не лесно. Експериментите могат да се кажат погрешни поради множество причини. Някое непредвидено влияние може да е било изключено от експеримента. Всяка една група от хипотези или закони, помагащи ни да свържем дадената хипотеза с експеримента, може да е невалидна. Възможно е да се наложи някоя от тях да бъде отхвърлена, но един единствен експеримент, а често дори цяла серия от експерименти не могат да покажат коя от цялата серия свързани взаимно зависими хипотези е невярната.
  5. Най-вече, науката не напредва като просто добавя потвърдени хипотези към един съществуващ анатомичен списък със закони. Добавките и изключването оказват влияние върху цялото. Освен това може да дойде времето на „революции“, при които цялостното ни виждане за познанието бива преразгледано[5].

Възраженията на Кун спрямо модела на Бейкън се приемат като цяло за валидни. Това, разбира се, не означава, че индукцията вече няма никакво място като метод. Но със сигурност означава, че процесът на индуктивния научен метод, който води до научен напредък не е валиден.

Оказва ли това някакво влияние върху библейското тълкуване? Отговорът е ясно „Да“[6]. Едно от местата, където можем да търсим това влияние е силната критика срещу пропозиционизма в богословието и признание на мястото на емотизма. Библията не може повече да бъде виждана единствено (или дори основно) като „склад“ за богословски твърдения. Тя наистина съдържа много такива и всеки християнин трябва да държи сметка за тях като същностна част от Божието откровение. Но част от нейната същност и цел е не просто да даде информация, а да въздейства на сърцето, емоциите и въображението. Пророческите книги, написани в поезия и използващи въздействащ образен език са едно от най-удачните места, където можем да видим тези две страни на откровението. Второ място където можем да видим промяната в парадигмата е завръщането на мистиката в богословието. Трето такова е все по-силно утвърждаващото се разбиране, че всяко богословие (и егзегетика) е по своята същност перспективистко и всъщност не е възможно да бъде друго. Четвърто е промяната в завоя в апологетиката – отново, от пропозиционен и фактологичен към по-холистичен, насочен към цялостната личност вместо единствено към ума. И т.н.

Без значение дали ни харесва или не, богословието не е изолирано от света, в който живеем. Промяната в парадигмите в почти всяка област оказва своето влияние върху начина, по който мислим, а оттам и върху начина, по който гледаме на библейския текст. (Разбира се, обратното също е вярно, поне в същата степен – нашето занимание с библейския текст променя начина, по който мислим и виждаме света, в който живеем.) Горният пример е само един от многото, които лесно могат да бъдат приведени.

Всъщност, въпреки протестите на много християни, това не е задължително лошо. Единственият начин да се обърнем адекватно с благовестието към света около нас е като бъдем преди това самите ние докоснати от неговите болки, радости, светоусещане и въпроси. В този смисъл пренасянето на Бейкъновия метод в богословието вероятно е бил поне в някаква степен полезен, понеже се е обръщал към хората по начин, който те са разбирали и приемали. Той може и да е изкривявал, и скривал някои характеристики на откровението, но няма идеален метод, който да ни избави от тази опасност. Докато сме на тази земя ние ще виждаме нещата частично и „неясно като в огледало“. Ще трябва да се примирим с това, стига същността на благата вест да остава цялостна и посланието да е спасително.

Но ако подобно потапяне в света е необходимо заради благовестието, не по-малко необходимо е да си даваме сметка за него, за да не бъдем, по думите на Павел, „блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости“ (Ефесяни 4:14). Твърде много християни се опитват да се изолират от всяко външно интелектуално влияние, смятайки, че методът, по който четат Библията е толкова естествен и очевиден, че просто не може да съществува друг, докато всъщност копират остарели парадигми, за които може дори да не са чували. Разбира се, последното не прави влиянието на тези парадигми по-слабо – просто премахва възможността за негово осъзнато противодействие.


[1] Poythress, Vern Sheridan. Science and Hermeneutics: Implications of Scientific Method for Biblical Interpretation (Foundations of Contemporary Interpretation #6). Grand Rapids: Zondervan, 1988.

[2] Индуктивното богословие в момента е сериозно оспорвано в широката евангелска общност, но все още битува на едно по-ниско ниво.

[3] В своята книга “Beyond Liberalism and Fundamentalism: How Modern and Postmodern Philosophy Set the Theological Agenda” (Harrisburg: Trinity Press, 2007) Нанси Мърфи ясно показва как не само либерализмът, но и фундаментализмът са деца на Просвещението.

[4] Книгата наскоро беше издадена за първи път на български език от издателство „Изток–Запад“.

[5] Като такива можем да разглеждаме напр. прехода от геоцентрично към хелеоцентрично виждане или откриването на Теорията на относителността, съпоставена с Нютоновата теория.

[6] Голяма част от тези промени могат да се свържат и с т.нар. постмодерен завой в мисленето. Макар и често погрешно разбиран, отхвърлян или окарикатуряван от редица християни, които желаят да запазят старото status quo, той е пряко свързан с научните тенденции, които щрихираме тук. За едно по-подробно разглеждане с препратки към допълнителна литература виж недовършената ми поредица „За богословието, постмодернизма и реалния свят“ част 1 и част 2.

1 thought on “Наука и библейско тълкуване

  1. Богословието е опит за движение на човека към Бога, опит да се разбере Неразбираемото, до се докосне това което не е възможно да се докосне с „пръстите“ на душата или в по-лошия случай с ума си. Защото Бог е Безначален, Безкраен, Непонятен. Бог може да приемеш в сърцето си, чрез послушанието и смирението си, но не можеш да резбереш с ума си, поради малкия му капацитет и поради затъмнението му от страстите. Само обезстрастения човек може да каже: „Аз зная за Бога“ защото Го е опитал в живота си и е видял колко благ е Той. И това знание да е автентично, органично не самозаблуждаващо се. За всички нас, останалите, който сме се впуснали към тази цел е положен път по който да вървим от началото, от апостолите, от Христа Бога, път проверен, отъпкан от стъпките на хиляди светии, водещ към Дверите на Неговото царство.

    Човекът е с динамично естество, той се променя, движи се, като единица и като общество затова и има нужда старата истина да се „превежда“ с нови разбираеми думи,и тук аз виждам мястото на богословието. Не на това богословие, които мисли че християнството започва с него или с негавата деноминация, а това което е стъпило на вече положените основи и което не е срязало пъпната си връв.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.