За богословието, постмодернизма и реалния свят – 1


ЗА БОГОСЛОВИЕТО, ПОСТМОДЕРНИЗМА И РЕАЛНИЯ СВЯТ

от Радостин Марчев

index

Има думи, които много успешно играят ролята на словесни бухалки. Наричаш някого с подобна дума и той автоматично бива асоцииран с нещо лошо. Разбира се, не можем да обвиняваме за това самите думи повече отколкото можем да обвиняваме дървото на реалните бухалки за ударите, които се раздават с тях. Но аз нямам предвид дори думи, които се приемат за грозни, обидни или вулгарни от болшинството хора. Всъщност ако погледнем в речника той няма да ни покаже нищо особено притеснително за тях. Ключовият момент в случая е асоциацията придаваща един по-особен привкус на думата за определен кръг от хора.

„Постмодернизъм” е една подобна дума в съвременните християнски среди. Да наречеш някого постмодернист там често означава да поставиш под съмнение интегритетът му като християнин и да хвърлиш върху него сериозното подозрение, че той по някакъв начин изневерява на вярата си.

Друг интересен момент свързан с „постмодернизма,” е че думата не само удря, но човек не е съвсем наясно с какво са го ударили. Това е така защото тя действа сякаш обвита в мъгла понеже по-голямата част от хората не разбират съвсем ясно какво означава, освен че показва нещо твърде лошо от християнска гледна точка – обикновено свързвано с неща като деконструкция, реалтивизъм, субективизъм и отричане на абсолютна и обективна истина и етика[1].

Вярно е, че постмодернизма се свързва с определен релативизъм. Но да се приравнява той с отричане на идеята за абсолютна истина и с последователна деконструкция означава някои крайни залитания и начални реакции да се представят като норма. В своята същност постмодернизмът представлява много по-мащабно и сложно движение, което просто няма как да се сведе до подобни опростени формули и шаблони.

Всъщност дори в сериозната литература не съществува консенсус относно съдържанието и обхвата на понятието. Така най-основната характеристика на постомодернизма (както личи от самото му име) е жестока критика на модерността.

На първо място постмодернизма атакува идеята за възможна сигурна „базисност” на познанието[2]. При модернизма натрупването на познание прилича на изграждането на сграда – за да може тя да бъде устойчива трябва да се започне от една твърда основа. Тези основи, или първи принципи, трябва да бъдат универсални, обективни, вярно отразяващи съществуващото извън ума (това се нарича метафизичен реализъм) и приемливи за всеки разумен човек. Именно това се крие зад търсенето на Декарт завършило с прословутото му Cogito ergo sum – “Мисля, следователно съществувам” – и това е една от основните предпоставки и наследство от Просвещението. „Основата” на Декарт не намира повсеместно приемане. Други предложения са свързани емпиризма на Д. Лок и очевидните истини на Т. Рийд. Все пак основният подход към познанието е идентичен въпреки спора за това какво представляват основополагащите истини и къде следва да се търсят те. По този начин модерността налага логиката и научният метод като най-висшата форма на познание и доказване на дадена истина.

Постмодернистите отричат, че хората могат да достигнат до такава твърда основа – независимо в каква област. Една от причините, които те изтъкват е, че не съществува такова нещо като универсален човешки разум. Няма един единствен универсален набор от критерии, чрез които да можем да определим без съмнение епистемологичния статус на дадено твърдение. Нито пък разумът е нещо неутрално и обективно действащо – той е винаги “индивидуално специфичен” и “ситуационно специфичен.” Това означава, че не можем да разбираме истината като кореспонденция на индивидуалните виждания с реалността и да твърдим, че това е нещо неоспоримо и абсолютно сигурно.

Последното се подкрепя убедително от бурното развитие на лингвистиката през втората половина на 20 век. Ние възприемаме реалността чрез определени концепции, които свързваме с нея като например езика. По този начин “езиците функционират като социални конвенции, които описват света по множество начини в зависимост от контекста на говорещия. Но противно на наивното приемане на модернистите не съществува просто едно към едно отношение на съответствие между езика и света и по този начин нито едно просто лингвистично описание не може да ни даде “обективно” описание на реалния свят[3].” Последното е ясно показано от лингвистичната философия свързана с името на Лудвиг Витгенщайн и неговата концепция за “езикови игри.” Витгенщайн убедително демонстрира, че значението думите и изразите се определя от контекста, в който те са изказани. Така може да има толкова “смисъла” колкото видове контекст съществуват, в които даден израз или дума може да бъде използвана. Следователно не можем да твърдим, че езика праволинейно кореспондира с реалността и по този начин с истината.

На следващо място постмодернизмът подлага на тежък обстрел идеята за обективност на познанието. Идеалът за изследване в модерния научен метод е безстрастният, съзнателно дистанциран от своя обект наблюдател. Продължителните наблюдения свързани с подобна практика обаче ясно показват, че тя е единствено един мит. Никой не вижда реалността напълно обективно. Ние всички сме субективни в своето възприятие. Това е неизбежно понеже всеки човек носи със себе си определени предварителни идеи, разбирания, опит, предубеждения и очаквания, които колкото и да иска не може да остави. Всички те служат като един вид очила, които повече или по-малко и строго специфично за всеки човек „изкривяват” реалността. (Това виждане до голяма степен се припокрива с термина перспективизъм)

Постмодернистите отхвърлят научния метод и логиката като най-висша форма на познание. Има много неща, които остават отвъд обхвата на науката и към които са необходими други подходи. Всъщност тук влизат някои от най-важните въпроси за смисъла на живота, морала, красотата, изкуството, обичта и чувствата като цяло. Те могат да са свързани с истина от различен вид, но това не означава, че тя е по-малко реална, важна или истинна. Това до голяма степен води до поставяне под въпрос или дори на пълно отхвърляне на натуралистичния светоглед характерен за модерния свят.

Заради всичко това постмодернитите поставят под въпрос дори самата нужда от подобно търсене на неоспорима основа, върху, която да бъде изградено познанието. Една алтернатива на базисността с нейната идеята за сграда изградена на здрава основа е „кохерентността” – съгласуването на една идея с други приемания (разбирано не само като непротиворечивост, а и като свързаност на идеите по някакъв начин). Алтернативното онагледяване в този случай е паяжина. При него истината се крепи не върху някакви първични основополагащи идеи, а е свойствена на системата от вярвания като цяло[4].

Накрая, постмодернизма е изключително скептичен към идеите за големите метанаративи (истории), които обхващат и обясняват всичко. Макар да звучат убедително, смело и грандиозно последните често се оказват просто претекст и средство, чрез която дадени хора потискат и експлоатират останалите. Редица примери като Апартейда в ЮАР, колониалната (и след това постколониалната) експлоатация на т. нар. трети свят, фашизма в Германия и комунизма в източна Европа дават повече от достатъчно основания за подобни подозрения.

Разбира се, щрихирани толкова накратко тези идеи по никакъв начин не са цялостно развити, но се надявам, че дават някаква представа за какво става дума. Нещо повече – подобна критика на модерността може да се окаже напълно справедлива – поне в някои важни области. Както колоритно се изразява Кевин Ванхузер (който сам далеч не е безкритичен поклонник на постмодернизма): “Има определен провиденчески паралел между това, което постмопдерността прави за църквата днес и това, което Персия е направила за древния Израел. Така както Кир освободил Израел от вавилонско робство и го насърчил да съгради отново храма в Ерусалим постмодерността освобождава църквата от нейното атинско робство и прави възможно завръщането на някои изпратени в изгнание теми като религията и трансцедентността….Модерността е родила критиката в множеството й форми: критика на източниците, на формата, редакцията, структурата и т.н. Постмодерното ударение на ситуираността обаче прави възможна един нов вид критика, една критика на нечистия разум. Постмодернистите разбират, че твърде често твърденията за смисъл и истина са просто едни маски на това, което Ницше нарича воля за власт. Да кажем, че моят прочит на Библията е “верен” всъщност е прикрит начин да кажем: “Това е, което аз желая Библията да означава.” Това, което постмодерността завещавана света е идеологията на критика: критика на измите. Тук откриваме това, което според мен е най-полезният принос на постмодерността за християнските мислители: едно цялостно иконоборство, един радикален протест срещу потисническите мисловни системи. По-конкретно иронията е силно средство срещу концептуалното идолопоклонство, а именно тенденцията да се гледа на някой речник или концептуална схема като на “окончателна.” Постмодерните пророци, в които аз се вслушвам са тези, които предлагат думи на критика: деконструкция…. Най-благосклонният ми прочит на мислители като Дерида и Ротри следователно ги представя в една героична роля на разгневени пророци стремящи се да очистят, понякога закачливо, понякога болезнено, модерният философски храм на познанието. Преобръщане теглилките на среброменителите на познанието е един етичен жест от името на маргинализираните други, чийто гласове са били систематично подтискани. До степента, в която ние можем да се идентифицираме с тези подтиснати малцинства християнските мислители също трябва да аплодират тези иконоборчески жестове и вероятно да се чудят защо самите ние не сме чистили храма на модерността много по-рано.” (Kevin Vanhoozer, Pilgrim’s Digress: Christian Thinking  on and about the Post/Modern Way in Myron B. Penner, Christianity and the Postmodern Turn, Brazos Press, 2005).

В следващата част ще видим как модерното и постмодерното мислене оказват влияние върху начинът да се „прави“ християнско боголсовие.

КЪМ ЧАСТ 2

[1] За едно добро начално въведение в постмодерното мислене и автори виж S. Grenz, A primer for postmodernism, Eerdmans, 1991

[2] „базисност” е мой превод на английския термин foundationalism. Кратко описание за неговото значение може да се намери ТУК. Разглеждането на базисната епистемология от християнска гледна точка може да се намери в книгите на Stanley J Grenz and John France Beyond Foundationalism: Shaping Theology in a Postmodern Context, Westminster John Knox Press, 2000 и при философът Nicholas Wolterstorff, Reason within the bounds of religion, Eerdmans, 1988 и Faith and rationality: faith and belief in God, University of Notre Dame Press, 1991. На едно по-достъпно ниво въпросът е засегнат в Jim Belcher and Richard J. Mouw, Deep Church: A Third Way Beyond Emerging and Traditional, IVP, 2009 и в бестселъра на Timothy Keller, The reason for God, Hodder & Stoughton, 2009 където авторът прави полезно разграничение между т. нар. „твърда” и „мека” базисност.

[3] Виж Grenz and France, Beyonf foundationalism, 23

[4] Не всички постмодернисти са „кохерентисти.” Прагматизма (макар и понякога възприеман по начин различен от обичайната употреба на думата) може да бъде друга напълно приемлива алтернатива за тях. Същото се отнася и за „меката“ базисност. Със сигурност съществуват и други възможности.

4 thoughts on “За богословието, постмодернизма и реалния свят – 1

  1. Естествено, че постмодернизма има много слабости – при това големи – точно както модернизма. По същия начин в постмодернизма има и много положителни неща – и удачната критика на модерността е само едно от тях.
    Ще те помоля обаче специално по тази тема да не пишеш тук. След невероятната глупост, която публикува в „Евангелски вестник“ даже на хората, които имат съвсем малко разбиране по въпроса им стана ясно, че ти нямаш съвсем никакво.
    Когато човек изпитва отчаяна нужда да говори за неща, по които няма какво да каже и е напълно неспособен да разбере това трябва да вземем мерки и да намалим спама.

  2. Коя точно невероятна глупост имаш предвид? Ако говориш за двете статии, нека да те светна, че аз нито съм ги изпращал, нито съм им давал разрешение да ги публикуват. Дори не съм писал такива статии! Те взеха някакви извадки от статията ми за женското свещенство и ги публикуваха ни в клин, ни в ръкав.

  3. Двете статии са почти 1:1 съответствие на увода към твоята статия, който носи същото име. Ако искаш приеми първия коментар като отнасящ се към него. Той е направо христоматиен пример за това как една дума се използва с цел да предизвика негативни асоциации докато ползващия я сам не разбира какво означава тя. Защо е така, извини ме, но няма да обяснявам. Досегашната ни кореспонденция показва, че това е губене на време и мъчение, на което не желая да се подлагам повече.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.