КАК БАБА МАРТА НИ СОЧИ ХРИСТИЯНСКОТО ГЕТО
от Радостин Марчев
Преди 4 години написах кратка статия свързана с отношението на християните към мартениците. Оттогава на всеки 1 Март тя привлича десетки, а понякога и стотици посещения. Отначало това предизвика в мен радост и (тайничка) гордост, че съм успял да напипам актуална тема. Истината е, че днес се чувствам повече натъжен, че тя все още се чете широко.
Тази година отново наблюдавах масираната пропаганда на множество християни срещу носенето на мартеници. Статии, картинки, клипове – всичко влезе в употреба. Човек може да помисли, че това е едва ли не въпрос на живот и смърт.
Моето мнение не е такова, но в случая това не е толкова важно. За мен не е никакъв проблем да приема, че някои вярващи мислят съвсем различно и да ги уважавам и приемам. Нищо от това, което ще кажа по-нататък не е опит да го наложа.
В цялата тази пропаганда (и още повече в нейната форма) обаче има нещо, което сериозно ме притеснява. Един коментар под статията добре обяснява мислите, които се въртят в главата ми: “Тежко и горко на църква, която е петимна да преборва мартеници, торбалани, Дядо Коледа и Пинокио, вместо да запретне ръкави и да се бори с истинските си врагове. Срам ме е от християни, чиято ревнителност блести само на 1-ви Март и на Коледа.”
Лично аз не мисля, че ревността на християните, които възразяват срещу мартениците, се проявява само на празника. Опасявам се обаче, че това е признак на нещо, което не мога да нарека с друго име освен “духовна патология.”
Тази духовна патология се изразява в един страх от омърсяване фокусиращ се до голяма степен върху чисто външни форми. Истинските християни не носят мартеници, не сурвакат на Коледа, не се татуират, не пият алкохол, не ходят по дискотеки, слушат само християнска музика и имат само християнски приятели. Те не пропускат църковна служба и често и гладко цитират библията. И т.н. Често обаче тези чисто външни неща изместват фокуса от някои по-дълбоки и по-важни християнски ценности – напр. искрена загриженост за хората, преодоляване на егото в случай на конфликти, въздържане от клюкарство и злословие, отказ да използваме “удари под кръста” във вътрешноцърковните борби и т.н. Понякога хората, които падат в този капан дори не са в състояние да разберат, че нещо не е наред понеже външно изглеждат образцови според собствените си стандарти. Така синдромът на комарът и камилата действа с пълна сила (ср. Матей 23:24).
Леко перифразирам един мой познат, който преди време с много хумор, но доста точно се изрази по следния начин:
Дръжте, дръжте вий комара,
който всеки март се разжужава.
Да не би във супата да падне
и случайно някой да го лапне.
Но камили лапам всеки ден
туй първа радост е за мен.
Но има и още. Подобно възприятие неминуемо ражда изолация. Християните не са в състояние повече да комуникират адекватно със света около себе си (Замисляли ли сте се някога преди да публикувате в профила си напр. картинка срещу мартениците колко абсурдно изглеждаме в очите на някой нехристиянин? Колко е вероятно след това да имаме с него смислен разговор за Бога и вярата? И това ли е мястото, от което трябва да започнем? Би било добре да го направим.). Те стават осъдителни и сочещи с пръст критикари, а невярващите гледат на тях като на леко смахнати чудаци, с които е по-добре да нямат много вземане-даване. Дори отношенията на работното място се свеждат до нивото на търпяна необходимост. Свидетелството започва да наподобява внезапна атака от обграден замък – подвижния мост се спуска, ние излизаме набързо в изпълнение на някакво планирано мероприятие, раздаваме библии и друга литература, споделяме благата вест със случайно срещнати хора, след което бързо се скриваме обратно в църква.
Всичко това ни довежда до позицията на християнско гето – изолирани и самоизолиращи се – често напълно ненужно. Там се намира голяма част от българската църква. Там и ще си остане докато не започнем да мислим сериозно какви послания изпращаме и за какво хвърляме времето, силите и енергията си. Поредната безсмислена, но за сметка на това твърде ревностна пропаганда срещу баба Марта за пореден път болезнено ясно показва къде се намираме – стига да имаме очи да го видим.
Rado's blog 
Това нещо колкото е актуално сега, много по-актуално е било в първите векове. Как да се отнасяме към възприетите на битово ниво езически практики. Апостол Павел ги позволява, дори и да ядем идоложертвено, стига да не съблазниме некой зилотски настроен брат. Обикновената практика е не да се руши забранява и да се подхожда с агресия, а да се преобрази чрез любовта и да му се даде нов християнски контекст, да се „охристови“ ако може така да се каже. Така като заставили Ориген да раздава на хората палмови клонки по повод празника на бог Дионисий, езическа практика която хората обичали между другото, той без да се замисля застанал с палмовите клонки и приканвал хората да дойдат да вземат от „Христовите клонки“, от клона Давидов, източника на живота и т.н. Идвали и християни даже, като Ориген успешно вкарал християнска символика в това нещо. Също така коледа е бил празник на раждането на слънцето, и християните без да му мислят са го превърнали в празник на раждането на „истинското слънце“, или „слънцето на правдата“. Е сега, въпроса тука е имаме ли ние достатъчно духовен потенциал да преобразим една битова езическа практика като й придадем християнска символика? Имаме ли Дух Свети който да преобрази нещата, не да ги разрушава, отрича, забранява, а просто да преобрази? Май нямаме. Е когато нямаме, по-добре е да се оградим от тия практики, така поне ще свидетелстваме ако не друго.