Бог в тайно и явно

БОГ В ТАЙНО И ЯВНО

1 Царе 3:1-10; Откровение 1:5-8; Лука 7:36-50

от Н. Т. Райт

20 Март 2008

Ще забележете, че през последните няколко месеца въпросът за Бога става публичен по начин, какъвто не съм виждал през целия си живот. Когато не само списанията Time и Newsweek, но също и Economist и дори, забележително, New Statesman публикуват заглавни статии за Бога трябва да се съгласим, че се случва нещо необикновено – въпреки че, лесно предвидимо, хората, които пишат по подобни теми показват, че макар да знаят, че съществуват важни въпроси те не знаят какви са те още по-малко пък техните отговори.

Така спорът се поляризира отново и отново между тези, които настояват, че Бог принадлежи на публичното пространство и тези, които желаят да забранят дори самото Му споменаване и да сведат религията до изцяло личен въпрос. Кресливата реторика на Ричард Доукинс и Кристофър Хитченс е просто върха на айсберга, под който се очертава масата на късният секуларизъм, ужасен, че религията не е напълно изчезнала както е трябвало да се случи според модерния мит. Ужасът на 11 Септември 2001 не е паричната за секуларната тревога, а просто едно извинение да викат още по-силно колко опасно и зло нещо са всички религии. Така имаме работник в авиацията наказан заради това, че носи кръст, виждаме медийната ярост когато архиепископа споменава дума започваща с ш, чуваме дебати свързани с евтаназията, с агенциите за осиновяване, с коронацията, със самото управление – и повечето от тях, през по-голямата част от времето, изглежда не само попадат в глухи уши, но дори не разбират естеството на въпроса.

Както знаете това не е просто теоретичен въпрос. Той се отнася ден след ден към делото, за което сме призовани и на което днес ние още веднъж тържествено посвещаваме себе си. Въпросът за Бога в публичното пространство се появява всеки път когато работим с местните власти или повдигаме въпроси в нашите общности. Той се появи наскоро във връзка с въпросът за Биг Тент и мисията на Д. Джон в Гейтсхед. Той присъстваше във всеки разговор, който водихме за основаването на новите Академии. Той се носи над това място докато академичната общност тук научава какво означава да бъде съвременен светски университет с една по-стара и по-солидна християнска основа. Той определя начина, по който ние четем самият Нов Завет – какво правим с него когато възкръсналият Исус заявява, че Му е дадена всяка власт на небето и на земята и какво означава да приемем това несериозно. И ако не се изправим сериозно и християнски пред тези въпроси ние ще подведем своите хора и вероятно дори Самият Христос.

Днешният библейски прочит от една страна и рамката на следващите 4 дена от друга предполагат един път към разбирането на сложността на въпроса за „Бога в общественото пространство,” който отказва да падне в обичайното противопоставяне на или/или – погрешната дихотомия, в която Божието царство е виждано или като цялостно бягство от този свят в някаква лична духовност и далечно „небе” или като установяване на една теократична тирания, в която всяка опозиция просто е смачквана. Изборът между или духовност или политика е погрешен и аз подозирам, че всички ние знаем това, но разбирането защо това е така и свързването на отговора с тези велики 4 дена в центъра на нашия живот и светоглед представляват едно по-нататъшно предизвикателство, към което аз ви приканвам да пристъпите.

Виждаме това предизвикателство в призоваването на Самуил. Подобно на много пророци Самуил получава един изключително личен призив. Единствено той чува един глас. Единствено той узнава ужасяващото послание, което Сверения Господ му е дал. Но посланието – и това е целият въпрос – е опасно публично. Това, което Самуил чува през онази нощ в Божия дом той казва на целия Израел и много скоро Израел го научава. Подобно на забележителния късен пророк Малахия бен Имла в 3 Царе 22 той първо трябва да стои лично в Божието присъствие преди да се изправи пред света.

Този ритъм на лично и публично е което намираме ясно и явно в събитията на Понеделник, Вторник и разпети Петък. Днес Исус взема учениците Си в една частна стая и вратата е затворена. Никой друг не знае какво се случва. Но думите, които Той изрича там частно и още повече малките, но разтърсващи света действия, които извършва, ще се превърнат след 24 часа в ужасяващото и шокиращо публично разкриване на Бога: Бог посрамен и подиграван, Бог бит и унижен, Бог съблечен гол и повесен да умре. Не можете да бъдете по-публични от разпъването на кръст на главния западен път на Ерусалим. И, както откриваме в служението на Исус, ние се нуждаем то този ритъм на лично и публично на всяка стъпка. Личното без публичното става гностицизъм, бягство, една сигурна и нарцистична духовност. Но публичното без личното се превръща в политическо позьорство, безсмислени жестове, които привличат окото без да докосват сърцето. Нуждаем се и от двете неща и събитията, през които днес живеем ни дават възможност да практикуваме и двете и по този начин да бъдем укрепени както за личното така и за публичното служение, към което сме призовани.

Събитието на разпети Петък ни казва нещо, което спешно трябва да разберем за това как да представяме Бога в публичното пространство. Ако е вярно, че говорим за истинския Бог – Богът, Който виждаме и познаваме в Исус Христос и то в Христос разпънат – тогава трябва да очакваме, че следвайки Го, говорейки за Него и живеейки живота си чрез Неговия Дух понякога ще кара тълпата да вика „Осана,” а понякога ще я кара да вика „Разпни го!” Не е наша работа да избираме популярността или мъченичеството. Когато то дойде, подобно на триумфа и отчаянието на Киплинг, ние трябва да се отнасяме към тях, колкото и противоположни да са, по един и същ начин. Нашето говорене и живот за Бога в общественото пространство понякога ще съвпада точно с това, което света знае без да може да изрази, че е неговата нужда, а понякога ще противоречи на всичко, което хората казват. Но тези, които са седнали на обща трапеза с техния Господ и са Го познали в странната уединеност на разчупването на хляба няма да треперят на следващия ден когато трябва да стоят като един знак на противопоставяне насред пазара, в съвета или в съдебната зала. Това, приятели, е един урок, който ние ще трябва да учим все повече и повече в дните, които ни предстоят. Работете усърдно вие, които сте застанали, за да бъдете разпознати като Господните публично разпознаваеми служители, работете усърдно в личните дисциплини, така че да знаете къде да застанете и как да стоите когато всички останали смятат, че богохулствате срещу светските богове на днешния ден.

Но историята на свършва тук. След разпети Петък идва велика Събота, денят на очакването, очакване без надежда, без да знаем какво ще се случи след това. Потопете се дълбоко във великата Събота понеже още веднъж сте отзовани от публичната арена – екстровертите намират това за особено трудно – в тишината, където вие не разбирате, нямате план за действие, не знаете какво Бог желае или очаква да направите. Без тихото, мрачно уединение на великата Събота новото публично служение, което е възкресението на Исус се превръща просто в един плитък и гневен отговор на подигравките и насилието на разпети Петък отвръщащ на света с неговите собствени средства. Поякога църквата е изкушена да направи това, да „защитава” Бога и благовестието. Великата Събота ни заповядва да заровим мечовете си и да чакаме: да чакаме без да мислим, казва Елиът, понеже все още не сме готови да мислим.

Новото публично послание, което е благата вест на възкресението, е едновременно толкова очевидно – и толкова напълно неочаквано, че ако трябва да изявяваме Бога по този начин както Павел прави толкова забележително в Атина, ние се нуждаем от уединена тишина, която да очисти умовете ни от предварителните идеи и да ни направи готови за Божият удивителен нов свят. Забележете между другото, че публичната истина на възкресението – опасната, удивително политическа истина, че живия Бог претворява света и изисква цялостен суверенитет над него – в продължение на 2000 години е била истинското възражение, в западното мислене, на идеята, че Исус е възкръснал телесно от гроба. Западното мислене е искало да запази християнството единствено като лична истина, да превърне Лъвът от юдовото племе в питомно коте, една елегантна и безобидна, макар и понякога тайнствена добавка към семейния кръг.

И част от мястото където днес се намираме културно, социално, политически и религиозно е, че ние повече нямаме тази възможност. През последните няколко години ние сме изправени пред едно опасно и дълбоко предизвикателно бъдеще, в което демоните, които освободихме в близкия изток не желаят да се върнат обратно в бутилката си, понеже екологичният кошмар, който създадохме взема своя дял, тъй като хората, които правят пари като се грижат за нашите пари сега губят своите пари, а вероятно и нашите, когато нашият културен и артистичен свят се върти в кръг опитвайки се да улови красотата и скръбта на света често превръщайки ги в грозота и тривиалност. И ние, чийто животи и мислене, молитви и проповеди са вкоренени в и оформени от тези велики 4 дена – ние, които опасно стоим пред Бога и един пред друг и казваме, че сме готови още веднъж да чуем и да се покорим на гласът Му – ние трябва да научим какво означава да изявим публичната истина на възкресението, следваща публичната истина на разпети Петък и самата тя оформена от нея (както свидетелствуват белезите от гвоздеите) като Божията блага вест за целия свят, а не просто за тези, които се срещат зад заключени врати. Всяко око ще Го види и всички земни племена ще възридаят когато осъзнаят публичната истина на възкресенската победа. Но ние можем да научим това единствено в тихата уединеност на Господната трапеза и смирената тишина, в която оставяме настрана всички наши програми, нашите темпераментни предпочитания, в тъмнината на великата Събота. Когато кажем Да на въпросите, които ще бъдем запитани след няколко минути ние казваме Да на този ритъм, на това формиране, на нашето публично служение, на начина, по който живеем благовестието пред началствата и властите, нашият труд със света там където можем и срещу света където се налага.

И докато учим този урок ние отново и отново идваме до сцената, която откриваме в днешният евангелски прочит. Вижте как този ритъм, за който говорим скача от историята. Безименната, но обременена от грехове жена достига до своя момент на лично поклонение, изразявайки благодарността си към Господа, Който я уверява в Своята прошка. Тя идва до масата, на която седи Той. Това е моментът на Понеделник – Сряда. Но веднага след това ние сме пренесени до разпети Петък когато фарисеите заявяват, че тя е грешница и че Исус би трябвало да знае това за нея. Изглежда сякаш тя е унизена публично. Но след това ние достигаме до един озадачаващ момент, един момент-притча, когато светогледите се превръщат в един вид съспенс на великата Събота и ние слушаме историята разказвана от Исус. И тогава с развръзката ние изведнъж достигаме до възкресението: тук с няколко изблика на публична истина греха е простен, любовта побеждава срама и изведнъж въпросът Кой е Исус бива поставен по нов начин.

Приятели, докато се срещаме в този ден на тържествена радост нека да се посветим на това с каквото и да се срещнем в нашите епархии и в по-широкия свят през тези дни, тази година и по-нататък да живеем със странния, но променящ света ритъм на трапезата и на кръста, тишината и новия свят, да се учим как да бъдем в уединение с нашия Господ, така че да можем да говорим за Неговата любов и сила публично, как да познаем истината за Неговата прощаваща благодат в нашите сърцата и животи, за да можем да бъдем способни да я изкажем и да я живеем на улицата, в съвета и в целия свят, който Той възлюби и нарече Свой.