Радостин Марчев
Текстът е публикуван във в. „Зорница“, Октомври 2021
Макар да посещавал местната презвитерианска общност и дори да бил директор на църковния хор, никой не виждал особен религиозен плам в младия мъж. Напереният студент по право сякаш се чувствал по-удобно в масонската ложа, а от устата му често се чували подигравки към богословието и семинариите.
Божието провидение обаче отрежда друго. Неочаквано за всички, включително за самия него, Светият Дух пробужда в сърцето му такова притеснение за вечната му съдба, че на 10 октомври 1821 г. Чарлз Фини се запътва към местната гора с твърдото намерение „да даде сърцето си на Бога или никога да не се върне обратно“. Неговата вътрешна борба продължава цял ден и той не намира мир, докато накрая не изповядва гласно греховете си и не се потапя в усещането за Божията прошка и благодат. По-късно той научава, че и други хора са имали същото преживяване.
Дейната природа на младия Фини не му позволява да запази преживяването за себе си. Скоро след случката той захвърля правото, записва се в курсове за християнски служители и впоследствие започва съживителни събрания, на които неуморно приканва слушателите си към покаяние и вяра. Неговото проповядване между 1825 и 1835 г. толкова успешно, че той се превръща в един от основните двигатели на Второто велико пробуждане в областта на Ню Йорк.
Фини използва нетрадиционни методи, като обособяване на специални места за докоснати от Бога хора, където те да получат молитвена помощ, и позволява по-голямо участие на жените: включително да дават свидетелства и да се молят гласно – нещо неприето по онова време. Един новоповярвал описва резултата от неговото служение по следния начин:
„Цялата общност беше раздвижена. За религията се говореше по къщите, в магазина, в офиса и по улиците. Единственият театър в града беше превърнат в конюшня; магазините за алкохол бяха затворени; Божият ден се почиташе; храмовете се пълнеха с радостни поклонници; всички филантропски мероприятия получиха нов импулс; благотворителността течеше като река, хората се стремяха да вършат добро.“[1]
След десетгодишно проповядване през 1835 г. Чарлз Фини се присъединява към факултета на колежа „Оберлин“, а през 1851 г. е избран за втори президент. Под негово влияние „Оберлин“ става първото учебно заведение в Америка, което приема жени и цветнокожи студенти и е тясно свързано с аболюционисткото движение и нелегалните канали за избягали роби. Самият Фини нарича робството „голям национален грях“ и отказва причастие на робовладелци. Сред неговите познати са видни аболюционисти като Теодор Уелд и братята Тапан.
Въпреки огромната му популярност обаче богословието на Фини още приживе се натъква на сериозна критика. Той многословно отхвърля традиционното разбиране за първородния грях. Ударението, което поставя върху свободната воля на човека, се отклонява от класическата презвитерианска доктрина – деноминацията, в която служи той. В неговото Систематично богословие изкуплението е представено като съчетание от „теорията за справедливото управление“ на Хуго Гроций и „теорията за моралното влияние“ на Пиер Абелар. Накрая, според някои хора той всъщност възприема съживлението като резултат повече от използването на правилни техники от страна на хората, отколкото като Божие чудо.
Каквито и да са оценките ни за богословието на Фини, той без съмнение е бил използван от Бога да доведе хиляди хора до Христос. Броят им остава неуточнен, но според някои изчисления е не по-малко от половин милион. Църквата днес със сигурност може да се моли, ако не за нов Чарлз Фини, то за съживление, като инструмент на което той е бил използван.
[1] Hyatt, Eddie, 2000 Years of Charismatic Christianity (Lake Mary, FL: Charisma House, 2002), p. 126.
Rado's blog 