Александър Шмеман
Религията се е родила и се ражда едновременно и от привличане към святото, от знание, че съществува нещо абсолютно друго, и от незнанието какво е то. Затова на земята няма по-двусмислено явление и в двусмислието си – по-трагично отколкото религията. Само нашата съвременна, изветряла и сантиментална „религиозност“ е убедена, че религията е всякога нещо хубаво, положително, добро и полезно, и че всъщност хората винаги са вярвали в същия този „добър“ и снизходителен Бог, в „Отца“, създаден на практика по „образа и подобието“ на нашата собствена дребнава доброта, на нашия комерсиален морал, битови умиления и евтино добродушие. Ние сме забравили колко близки до „религията“, в известен смисъл съприродни на нея, са тъмните бездни на страха, на безумието, ненавистта, жестокия фанатизъм, на цялото ужасно суеверие, което с такова напрежение е изобличавало ранното християнство, виждайки в него дяволско суеверие и съблазън. Забравили сме, че религията е дотолкова от Бога, от незитребимата в човека жажда за търсене на Бога, колкото и от княза на този свят, откъснал човека от Бога и натоварил го със страшната тъмнина на незнанието. Забравили сме, най-сетне, че не на хилядолетните „агностици“, а „на религиозните“ хора са казани най-страшните от някога прозвучавали на земята думи: „Ваш баща е дяволът…“ (Йоан 8:44).
Rado's blog 
Не съм особен ерудит като Шмеман, но тук той греши, като отхвърля благодатните ползи от религията и я сравнява с „изветряла и сантиментална“ религиозност, каквото и да значи това нелогично обяснение за религията. Все пак, в Стария и Новия Завети Бог изпълняваше в ежедневните си дейности в религиозен аспект и живееше според юдейския морален закон, който си беше именно религиозно – нравствен в своята основа. 🙂
Шмеман, за съжаление набляга на чувствената, меланхолична страст и воден вътрешна мелезливост, се стреми да премахне тайнствата на св, църква, който той омаловажава наричайки ги, чисто и просто ритуали и обреди, все едно не говорим за Тялото Христово, а за състезание по душевно изчистване на ледената пързалка на греха в сърцето на човека, нещо като кърлинг с метли. 🙂
Трябва да прочетете някой от пасквилите на Шмеман, към края на живота му. Той стига до такова падение на страстите, чезапочва да хули дори Божието тайнство на евхаристията и причастието и ги нарича просто манджа и сравнява църквата с духовна кръчма за пияници и „христи“, както подигравателно ги нарича Шмеман,а не „християни“ . 🙂
Ако правилно разбирам думите на Шмеман той не отрича всичко добро в религията, а по-скоро (а) посочва нейната двойнственост – способна да кара човека да търси Бога, но и да го поведе по съвсем погрешен път и по този начин да го подтикне към големи злини (човешките жертвоприношения са били именно религиозни – да използвам краен пример) и (б) по-конкретно критикува съвременната религиозност като частно явление с определени измерения – поне така както той я вижда (и неговата „съвременна“ далеч не задължително е нашата съвременна религозност). Обръщам внимание също, че под „религия“ тук той няма предвид „християнство“.
Ще съм благодарен ако ме насочите към заглавията на късния Шмеман, за които споменавате – може и на лично съобщение ако предпочитате. Самият аз съм протестант, така че не приемам критиката към Шмеман лично, но от това, което съм чел от него (а то не е малко) оставам с обратното впечатление – че виждането му за тайнствата и по-конкретно за евхаристията е много високо. Все пак той е именно литургичен богослов. Но съм готов да проверя всеки допълнителен източник – всъщност ще съм благодарен за насоките.