Първородния грях и грехопаденеито – 5


от Оливър Крисп

Шестото ни твърдение е, че падналите хора са отговорни за действителните грехове и осъдени за тях при липса на изкупление. По-рано, разглеждайки второто догматично твърдение на умерената реформирана учение за греха, ние направихме разлика между първородния грях и действителните грехове. Първородния грях е условието, което сме наследили от своите предшественици, действителните грехове са тези, които ние извършваме като грешници. Т.е. намирайки се в състояние на първороден грях ние извършваме действителни грехове – тези прегрешения, които са наши собствени, а не просто моралното състояние, в което сме били родени. Когато един човек е морален агент и извърши действителен грях, този човек е морално укорим за този грях (при положение, че го е извършил свободно, без принуда, бил е с ума си и т.н.).

Той  укорим за този грях и в резултат на това може да му бъде приписана вина. Някои реформирани богослови са твърдели, че падналите хора притежават двойна вина: вината за първородния грях на Адам (т.е. първородната вина) и допълнителната вина приписана им като следствие от действителните грехове, които този човек е извършил като морален агент. Но тъй като аз вече приведох причини, поради които смятам, че ние не носим първородна вина (това е разгледано в четвъртото догматично твърдение) изглежда, че единствения вид действия, за които хората могат да бъдат държани отговорни са действията, които те сами са извършили или в които са участвали лично. Логично е това да са действията, за които ние можем да бъдем обвинени, точно като е логично да смятаме, че добродетелните действия са тези, за които заслужаваме похвала. И богословите, които са посветени на това, което Томас Оден нарича „християнски консенсус,“ са единодушни, че при липса на изкупление тези действителни грехове носят вина, резултата от която е осъждение.[1]   

Седмото и последно догматично твърдение на умереното реформирано виждане за греха е, че притежанието първородния грях води до смърт и отделяне от Бога независимо от действителните грехове. Тук идеята за притежаване единствено на първородния грях, без да вземем предвид вината на действителните грехове, не допуска един човек да влезе в божието присъствие без прилагане облагите на изкупителното дело на Христос. Представете си един прокажен човек, на когото е оказана честта да се срещне с царя. Състоянието му на прокажен не допуска той да бъде допуснат в присъствието на владетеля. По подобен начин в умереното реформирано виждане за греха падналите хора се намират в морално покварено състояние без значение дали са извършили действителни грехове. Макар да са наследили покварата без собствена вина наличието на тази поквара ги прави неподходящи за божието присъствие.

Подобно виждане може да се намери в писанията на Цвингли. Той пише:

„Първородния грях, намиращ се в Адамовото потомство, не е точно грях…понеже не е простъпка противна на закона. Следователно той е по-точно една зараза и състояние – зараза понеже точно както той паднал любов към самия себе си така сме паднали и ние, условие, понеже точно както той станал роб и подвластен на смъртта, така и ние също сме роби и деца на гнева..и сме подвластни на смъртта[2]“.

По-рано ние видяхме, че Калвин пише за първородния грях като за „зараза“ която се разпростира от Адам до цялото му потомство. Езикът на зараза използван от тези водещи реформатори не трябва да измества идеята за първородния грях както наследена поквара. Вместо това, подобно на примера с прокажения човек те трябва да показват защо притежаването на първородния грях прави един човек неподходящ за божието присъствие макар и без вина от негова страна.

Какво тогава да кажем за тези, които притежават първородния грях, но сами никога не са извършвали действителни грехове (нашите ограничени случаи повдигнати по-рано)? Отхвърлени ли са те от божието присъствие понеже притежават първородния грях макар да не са виновни че е намират в това морално състояние? Със сигурност е в хармония с логиката на умереното реформирано учение очертана дотук да отговорим утвърдително на този въпрос. Вероятно хората, които попадат в обхвата на тези ограничени случаи ще се намерят в резултат на това отхвърлени от божието присъствие.  Въпреки това, заедно с Уилям Шед, аз смятам, че е това е чудовищно заключение, което със сигурност е недостойно да бъде приписвано на Бога. Авторът на Ефесяни ни казва да схванем „ширината, дължината, височината и дълбочината“ на божията любов (Еф. 3:18). По-рано в същото послание ние четем: „Бог, обаче, Който е богат с милост, поради голямата любов, с която ни възлюби, даже, когато бяхме мъртви чрез престъпленията си, съживи ни заедно с Христа (по благодат сте спасени)“ (Еф. 2:4-5). Но ако Бог е в състояние  да ни съживи в Христос когато сме били в своите престъпления и грехове единствено по благодат, защо да не може да спаси тези, които не са в състояние да упражнят вяра? Тъй като авторът на Ефесняи ни казва, че самата вяра е дар от Бога, там където този дар не може да бъде използван понеже конкретният човек не е способен да упражни тази вяра, защо Бог да не избере за спасение тези хора чрез Христовото изкупление без вяра? Няма нищо, което да пречи на Бога да извърши това, нищо, което да не допуска Той да го направи. И тъй като божите милост и благодат са толкова велики, Той им има необходимата мотивация да го стори. Той има и средствата: спасителното дело на Христос. Макар Писанието да ни дава гаранция да смятаме, че Бога действително спасява чрез Христос тези, които са родени с първородния грях, но са неспособни да упражнят вяра, струва ми се, че то и не премахва подобна възможност. В светлината на това, което знаем от Писанието и традицията за природата и целта на Бога в спасението и че Бог не желае да погине никой (2 Петър 3:9), дори и злите (Езек. 18:23), изглежда, че съществува добра причина да се надяваме и да очакваме, че Бог наистина ще спаси тази група хора. Тогава това биха били случаи на хора, които притежават първородния грях, но направени достойни за божието присъствие посредством облагите на Христовото дело, което е било приложено за тях независимо от упражняването на вяра.


[1] See Thomas C. Oden, Classic Christianity: A Systematic Theology (New York: HarperCollins, 1992).

[2] Huldrych Zwingli, Account of the Faith to Charles V in On Providence and Other Essays, ed. Samuel Macauley Jackson (1922; repr., Durham, NC: Labyrinth Press, 1983), 40.

1 thought on “Първородния грях и грехопаденеито – 5

  1. Можем да кажем , че като мъж по божието сърце и човек на вярата , Давид със сигурност е спасен и е при Бога ! Виждаме го да плаче неутешимо за Авесалом :..” И царят се смути много, и възкачи се в стаята над портата та плака; и като отиваше говореше така: Сине мой Авесаломе, сине мой, сине мой Авесаломе! да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой, сине мой!”
    Причината е сигурната вечна погибел на сина му. В едно друго време , за един друг син , го виждаме да се държи съвсем различно :..” Тогава Давид стана от земята, уми се и се помаза, и като промени дрехите си, влезе в Господния дом та се поклони. После дойде у дома си; и, понеже поиска, сложиха пред него хляб, и той яде.
    21. А слугите му му казаха: Що е това, което ти стори? Ти пости и плака за детето, докато беше живо; а като умря детето, ти стана и яде хляб!
    22. А той рече: Докато детето беше още живо, постих и плаках, защото си рекох: Кой знае? може Бог да ми покаже милост, и детето да остане живо.
    23. Но сега то умря. Защо да постя? Мога ли да го върна надире? Аз ще ида при него, а то няма да се върне при мене.”
    Това отиване „при него” , е отиване при Бога ,защото мястото на Давид е там!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.