Първородния грях и грехопадението – 4


от Оливър Крисп

След като сме направили това относително ясно можем да продължим с петото богословско твърдение на умереното реформирано виждане, според което това морално паднало състояние обичайно води до действителни грехове. Т.е., един човек роден с този дефект в нормални условия неизбежно ще извърши действителен грях в поне един случай при положение, че той живее достатъчно дълго, за да бъде в състояние да съгреши. (Уточнението нормално   сочи към ограничени случаи, които са изключение от това правило, като малки деца починали преди да достигнат зрялост и силно увредени умствено хора.)

Дотук видяхме, че според умереното реформирано виждане за първородния грях всички хора освен Христос са родени с покварена природа. Това означава, че ние наследяваме едно състояние на морална поквара. Но ние не сме виновни за това повече отколкото едно дете на наркоман е виновно, че е родено с пристрастеност или детето на един роб е виновно за това, че само се е родило роб. В този случай всички хора родени с първородния грях в нормални условия неизбежно ще съгрешат, за което те носqт отговорност. Това обаче не е валидно за всички хора. Поне два вида изключения са важни за този аспект на учението. Първите включват тези паднали човешки същества, които не доживяват до възраст на която са способни да вземат морални решения, които са свързани с действителните грехове. Вторите включват тези, които не могат да извършат действителни грехове понеже никога не са станали напълно развити морални агенти поради сериозни умствени деформации.

Тук аз заемам страната на малцинството в реформираната традиция. Американският презвитериански богослов от 19 век Уилям Д. Т. Шед твърди, че някои паднали хора не са спосбни да упражнят вяра, така че не могат да бъдат държани отговорни за това, че не вярват в Христос.[1] В тази категория той включва децата преди да достигнат възраст, на която са морално отговорни и сериозно увредените умствено. Според това мислене такива хора са избрани en masse и без изискването за вяра в Христос. Мисля, ч е нещо подобно може да се каже и за тези, които са родини в състояние на първороден грях и никога не достигат момент, в който могат да извършат реален грях – т.е. действия на една морална природа, които са грешни и за които те са морално отговорни. Тъй като децата в утробата и бебетата, преди да достигнат зрялост не са напълно развити морални агенти и не са способни да правят морални избори те не могат да бъдат обекти на морална отговорност. По подобен начин тези, които са със сериозни умствени деформации не са способни да правят морални избори поради ограничения на развитието си и също не могат да бъдат обекти на морална отговорност. Те все още притежават първородния грях като „вродено“ морално състояние. Но те не са отговорни за извършването на действителни грехове, за които да носят вина. Всъщност, може да изглежда, че в тези два случая хората не са морални субекти или не могат да се считат за морални субекти, на които да бъде приписана отговорността за действителни грехове.

Това не означава непременно, че малките деца, които почиват преди осъзната възраст и сериозно увредените умствено са избрани като клас, както разсъждава Шед. Твърдението казва единствено, че такива хора не са удачни субекти на морална отговорност понеже те не са в състояние да извършат действителни грехове и поради тази причина не са виновни за това, че притежават първородния грях. Въпреки това е възможно Бог да избере тези две групи хора (малките деца, които не са достигнали морална зрялост и сериозно увредените умствено) като класове без изискването за вяра. Всъщност, това е виждане, на което аз симпатизирам. То не е чат от учението, което изяснявам тук и е предмет на друга тема – а именно на въпроса за избирането.


[1] W. G. T. Shedd, Dogmatic Theology, 3rd ed., ed. Alan W. Gomes (1888; repr., Phillipsburg, NJ: P&R Publishing, 2003). See also Oliver D. Crisp, An American Augustinian: Sin and Salvation in the Dogmatic Theology of William G. T. Shedd (Milton Keynes, UK: Paternoster Press; Eugene, OR: Wipf and Stock, 2007), ch. 7.

1 thought on “Първородния грях и грехопадението – 4

  1. В Православието „първородния грях“ се възприема увредената човешка природа, като не се наследява вината за нея, нещо подобно казва и аторът, а грехът опростено казано се възприема като болест, от която Христос ни изцелява. В този смисъл ми се щеда добавя, че ние не трябва да гледаме толкова на греха като морално падение пред справедливия Бога, макар и този език може да се ползва и е поплзван в някаква степен, колкото като на заразени със смъртоносна болест Божии творения, каято болест като един злокачествен тумор бавно, неусетно в началото, но сигурно убива своя притежател, а лекарството на тази болест е Христос, а процеса на оздравяване се нарича освещение. Няма как без него да видим Бога. С други думи спасението ни е процес, целта на който е да ни оздрави, възстонови и направи отново способни да функционираме така както е било замислено отначало. Голяма част от този процес е да се научим да обичаме правините неща, по правилния начин. А това са и заповедите завещани ни от Христос. Относно вярата и каква е нейната роля в спасението, мисля първо трябва да си зададем въпроса къде се намира вярата в човека? С каква част от себе си той вярва? Ако кажем вярата е в ума, то това значи тя трябва да съдържа в себе си голяма доза рационалност, която може да се разбере, възприеме, обмисли от човека. Но не това казва Писанието…“….защото със сърце вярва човек…..“ казва то, а това отваря място за цял куп от въпроси и много интересни отговори………

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.