Преосмисляне на властта и водачеството в тялото Христово -3


index

Водачите като роби

Исус говори и за робство когато разглежда властта и водачеството казвайки: „Който иска да бъде пръв между вас нека ви бъде слуга[doulos]” (Матей 20:27-28; Марк 10:44-45). Diakonos и doulos са тясно свързани макар че не всеки diakonos е doulos.[11] Затова е важно да изследваме специфичния принос, което носи робството за разбиране на водачеството.

Измиването на краката на учениците от Исус е значимо понеже това било задължение обичайно запазено за слугите, особено за езичниците роби.[12] Неговото действие е пример за крайно смирение,[13] но това, което го прави забележително е наичнът, по който той преобръща очакваните роли понеже Този, Който е „учител и Господ” за учениците (Йоан 13:13-14) измива краката им. Както обяснява Д. А. Карсън удивлението на учениците е „техният отговор да видят своето чувство за удачност разбито” в начина, по който Исус преобръща традиционните роли.[14]

Павел се нарича роб на Христос (напр. Римл. 1:1; Гал. 1:10), но той е също така и роб на всички, за да може да спечели неколцина за благовестието (1 Кор. 9:19). Дори повече, той описва своята апостолска роля на кроинтяните като станал техен doulos (2 Кор. 4:5).

Разбирането на водачеството като робство става особено удачно в светлината на голямото разделение в новозаветния свят където оценката на социалните отношения се въртяла около статуса и честта. Питър Гарнси и Ричард Селър описват двете неща в техните отношения: „Един римски статус се основавал на социалната оценка на неговата чест, приемането на тези около него що се отнася до неговия престиж.”[15] Следователно честта била най-ценната социална стока в римския свят.[16] Както казва Дио Хризостом: „Ще откриете, че за огромното мнозинство не съществува нищо друго (свет честта), която подтиква човека да презира на опасностиоте, изморителна работа и пренебрегване на живота на удоволствия и лекота” (Or. 31.17).[17]

Новозаветния свят бил разделен на различни групи според техния статус както всяка една от тях заемала определено място сред „римската йерархия на честта.”[18] Джоузеф Хелерман представя йерархическите групи основани на статуса както следва:[19]

Елит

Сенатори

Конници

Декуриони

Не-елити

Свободнородени

Роби

Римското общество било силно стратифицирано и отношенията в него се характеризирали със съзнателно социално неравенство. В резултат на това хората много добре съзнавали своето място в обществото.[20] Тази висока степен на социална стратификация означавала, че някои хора имали по-големи привилегии по отношение на власт и статус.[21] В този ред робите се намирали на самото дъно.[22]

Робството също така естествено говори за безсилие и липса на свобода. Павел пряко противопоставя робството на свободата в текстове като 1 Кор. 9:19 и Римл. 6:20-22.[23] С. Скот Бартчи обяснява:

„Като роб едно човешко същество било телесно и духовно подчинено на практически неограничената сила на своя собственик и на наследниците на собственика. Като такова робството следва да се разграничава от другите форми на експлоатация на човешки труд или от всеки вид зависимост била тя финансова или някаква друга (напр. работници на дневна ставка, свободни гладиатори, водачи на колесници, наемни работници, изплащащи заеми и др. подобни).[24]

Или както казва Каролин Осиек: „Отношението на власт е абсолютно: не само на един човек за производството на нещо друго, но и над самия него.”[25] Робството говори за самата противоположност на лична власт в отношенията с другите хора.

Описанието на водачите като „роби” носи много важни социални конотации по отношение на личния статус и свобода. Дио Хризостом казва: „Хората желаят преди всичко да бъдат свободни и казват, че свободата е най-голямото благословение докато робството е най-позорното и окаяно положение (Or. 14.1).

Тъй като римската йерархия била тясно свързана с социалната добродетел на честта[26] очаквало се да съществува кореспонденция между честта на една длъжност и социалния статус на човекът, който я заемал.[27] Тези на върха на реда ревностно пазели социалните си привилегии.[28]

В този контекст е особено забележително, което Хелерман казва за Христос във Филипяни 2:6-11 като за един пример на преобръщане и подкопаване на римската cursus  идеология. Cursus honorum била една последователност от длъжности или стълба от политически придобивки за римската сенаторска класа.[29] Целта била човек да повиши своя статус и тази идеология била използвана на различни места в империята като армията и различните религиозни култове.[30] Павел обаче описва Христос не като следващ предписания cursus на издигане на статуса и позицията, а като принизяващ се по статус и движещ се от една позиция на статус равен на Бога към приемащ формата на роб – който имал най-позорния обществен статус – към мъчителна и безкрайно срамна смърт на кръста, едно наказание смятано за особено удачно за робите[31] и приемано като „най-позорното нещо, което можем да си представим.”[32]

Макар че Христос имал правото да използва Своя статус, за да владее над другите и да се наслаждава на привилегиите си като Бог Той избрал противоположния път и доброволно понесъл крайно опозоряване и слугуване. Херман казва: „В рязък контраст с ценностите на доминираща култура Христос на Павел доброволно се отказал от своя статус и най-удивително,  в края на краищата получил най-високите почести от ръката на Самия Бог, Който по този начин легитимирал очевидно анти-римското поведение на Христос към силата и властта (ст. 9-11).”[33] Христос приел тези най-големи почести когато бил издигнат от Бога, но те били предшествани от земни страдания и слугуване. Павел представя примера на Христос по начин, който противоречи на основния модел, според който било изградено обществото. Предефинирането на водачеството като слугуване и робство би било виждано като директно предизвикателство спрямо настоящия ред, а не просто като модифициращо го.

Освен това за някой да действа противно на очакванията на своя статус означавало да въведе нестабилност в съществуващия ред. Както обяснява Дейл Мартин: „Според благосклонната патриархална идеология за всички е по-добре ако хората си стоят на определените им места. По-нисшестоящите са по-щастливи когато уважават и следват тези, които са техни естествени висшестоящи.”[34] Редът на социалното тяло бил един същностен компонент за живота в древността. Иронията е,  че Павел вижда тези дейности като парадоксално водещи до единство и ролята на водача в този случай като същностна за тялото Христово.

Така ние виждаме едно радикално преобръщане на начина, по който статуса, властта и идентичността трябва да бъдат схващани в християнската общност на основата на саможертвата на самият Христос. Христос не просто показва служение, а и начинът, по който хората, които притежават статус са призовани по особен начин да се отрекат от своите светски привилегии и права и да преобърнат очакванията за лична печалба от своята позиция. Крайният резултат на едни такива действия не е очакваното безредие и хаос, а любов и единство. Павел призовава всички вярващи, и най-вече водачите, да подражават по този начин на Христос.

[11] M. Harris, Slave of Christ, 179.

[12] Combes, Metaphor of Slavery, 132.

[13] Както отбелязва Морис, Исус направил това като един пример за учениците да желаят да вършат „най-презираните служби” заради другите   (Gospel according to John, 551).

[14] Carson, Gospel according to John, 462.

[15] Garnsey and Saller, Roman Empire, 118.

[16] Hellerman, Embracing Shared Ministry, 56.

[17] И по подобен начин: „Въпреки това ясно е поне, че нито вие нито някой друг, без значение дали е грък или варварин, за който се смята, че е велик, напреднал във властта и славата по някаква друга причина освен богатство дава на всеки следващ човек който е алчен за чест и смята чест си за по-скъпа от самия живот.”   (Or. 31.20).

[18] Hellerman, Embracing Shared Ministry, 26.

[19] Пак там., 26–27.

[20] Пак там. 26.

[21] Пак там. 52. Както отбелязва Калрк: „На всички нива на обществения живот хората разпознавали и издигали с status quo като тези от по-висок ранг и социално положение получават заслужена чест”  (Clarke, Serve the Community, 146–47).

[22] Учените са обсъждали социалното положение на робите. Бартчи напр. твърди, че робите не съставляват социален клас, така че тяхната лична чест и социален статус били зависими от статуса на господаря им  (“Slavery [Greco-Roman],” 6:66). Но както отбелязва Харлеман древните хора,  поне тези от елита, имали по-унифицирано виждане за робството, особено що се отнася до закновия му статус, а не до конкретното социално положение на отделните роби. В това отношение римският елит използвал този критерий за да събере всички роби независимо от тяхното богатство и власт, в една единствена класа несъмнено поставена под всички останали свободни хора (Reconstructing Honor, 138). Дори освобождението не било в състояние напълно дапремахне позора свързан с това да си роб (Stegemann and Stegemann, Jesus Movement, 60).

[23]Понеже макар да съм свободен аз заробих себе си на всички, за да мога да придобия неколцина” (1 Кор. 9:19); “Защото, когато бяхте слуги на греха не бяхте обуздавани от правдата. Но сега като се освободихте от греха, и станахте слуги на Бога, имате за плод това, че отивате към светост, на която истината е вечен живот” (Римл. 6:20–22).

[24] Bartchy, “Slaves and Slavery,” 170.

[25] Osiek, “Slavery,” 174. Това не означавало, че отделните роби не можели да имат власт или сила в друг контекст. Те можели да управляват големи фирми, домакинства или бизнеси, дори да бъдат морски капитани или обществени служители. Понеже били обвързани със статуса на своя собственик те можели дори да имат власт над свободни хора, чийто статус бил по-нисък от този на техния собственик  (Bartchy, “Slaves and Slavery,” 173–74). Техните лични способности, обучение или поизция можели да им дадат влияние и привилегии надхвърлящи законово определения им статус като роби (Stegemann and Stegemann, Jesus Movement, 60, 88). Въпреки това в крайна сметка те оставали под контрола на тези, които ги владеели.

[26] Дио Хризостом описва това като една „йерархия на почитта” (Hellerman, Reconstructing Honor, 53).

[27] Пак там., 55.

[28] Hellerman, Embracing Shared Ministry, 26.

[29] Херелман описва това като „формализираната последователност на обществените длъжности определяща описаното социално движение на изкачващите се по социалната стълбица римски аристократи.” (Reconstructing Honor, 1).

[30] Пак там., 1, 56–62.

[31] Hengel, Cross, 154.

[32] Hellerman, Reconstructing Honor, 144–48.

[33] Пак там., 2.

[34] D. Martin, Slavery as Salvation, 125. На друго място Мартин отбелязва: “Подобно на личното тяло, общественото представлявало йерархия” и “тялото е йерархично организирано  и. . . болестите или социалните безредици се случват когато тази йерархия е нарушена” (Corinthian Body, 39–40).

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.