от Радостин Марчев
проповядвана във Втора баптистка църква, Варна
24.09.2017
Едно от нещата, които ние постоянно правим е да оценяваме. Ниe не мислим за това, дори не го осъзнаваме, това е начин, по който сме свикнали да живеем. Оценяваме вещите – дали са полезни, колко са качествени, вършат ли ни работа – оценяваме колите, апартаментите, кафе машините, телефони.
Но ние не оценяваме само вещите – ние оценяваме и хората – дали са красиви, дали са умни, какви способности имат, какъв е характерът им.
Сигурен съм, че днес, когато влязохме в църква ние оценяваме как изглеждат хората, които виждаме. И ние не само оценяваме – ние знаем, че и ние ще бъдем оценявани за това стоим толкова дълго пред огледалото, боядисваме си косата, мерим как ни стоят дрехите и се опитваме да съчетаем цветовете, които обличаме.
Да оценяваме за нас е почти толкова естествено колкото и да дишаме.
Но не е трудно да видим, че това може и да е естествено, но не винаги е безобидно. Нека да ви дам няколко примера:
Работодателите оценяват работника според това колко пари им носи. Ако не носи достатъчно пари той може да загуби работата си.
Хората, които оценяваме като забавни и като добра компания са търсени. Но има хора, които са стеснителни и не са толкова забавни и общителни и те лесно могат да се окажат пренебрегнати, да не бъдат канени задно с другите и да се чувстват самотни и пренебрегнати.
Красивите хора обикновено имат повече ухажори от тези, които приемаме, че са с недостатъци.
Ние всички знаем колко хубаво е да те оценят – да вземеш изпит, да получиш желана работа, да ти направят комплимент, да ти повишат заплатата или да ти кажат, че изглеждаш чудесно. Това ни кара да чувстваме, че сме обичани, приемани, ценени и че имаме стойност. Това е важно за нас.
Но не всеки получава висока оценка. Всъщност да оценяваш и да си оценяван означава цял живот да участваш в едно постоянно състезание. И във всяко състезание победителите са малко, а загубилите много. Статистиката е много ясна тя ни казва, че 85% от всички хора в някаква степен страдат от ниско самочувствие.
Аз съм сигурен, че вие знаете за какво говоря. Аз съм бил нараняван от оценката на други хора и предполагам, че и на вас ви се е случвало.
Така че тази сутрин искам да попитам: Какво става ако човек няма тези качества – ако не сме чак толкова „умни и красиви” както напоследък е модерно да се казва? Какво става ако нямаме чак толкова хубава работа и успех, с който да се похвалим? Какво става ако нямаме достатъчно връзки? Какво става ако ни е сполетяла трагедия, която ни потиска тегли надолу? Какво става ако здравето ни се е влошило? Какво става ако просто не сме чак толкова забавни и популярни? Каква е стойността ни тогава?
И един друг въпрос: Как Бог ни вижда? Какви са Неговите критерии? Как гледа Той на успешните? Как гледа на неуспешните? Как Бог оценява хората?
Нека да започна с два стиха.
Аз съм Бог, а не човек“ (Осия 11:9).
„Защото Моите мисли не са като вашите мисли. Нито вашите пътища като Моите пътища, казва Господ.Понеже, както небето е по-високо от земята, Така и Моите пътища са по-високи от вашите пътища и Моите мисли от вашите мисли“ (Исая 55:8-9).
Най-простото, което можем да видим от тези стихове е, че Бог не е като нас. Той не е човек, Той не мисли като хората, той не действа като нас хората, Той не оценява както ние оценяваме.
Каква е разликата? Нека да добавя един трети текст – само от 3 думи:
„Бог е любов” (1 Йоан 4:8).
Бог отказва да участва в нашето човешко състезание по оценяване. Той отказва да оценява хората, по начина, по който ние ги оценяваме. Той просто ги обича.
Аз съм сигурен, че всички ние често сме чували това. Но въпросът е разбираме ли го? Разбираме ли, че Бог наистина ни обича? Знаем ли, че Бог обича хората не абстрактно, а че обича МЕН. Разбираме ли, че когато Бог казва „Обичам те“ това означава, че успешните, богатите, красивите и умните не получават по-голям достъп до Неговата любов.
„Аз съм Бог, а не човек. Защото Моите мисли не са като вашите мисли. Нито вашите пътища като Моите пътища.”
Нека да ви дам една история, която Исус разказва.
Лука 16:19-23: Имаше някой си богаташ който се обличаше в мораво и висон, и всеки ден се веселеше бляскаво. Имаше и един сиромах, на име Лазар, покрит със струпеи, когото туряха да лежи пред портата му, като желаеше да се нахрани от падналото от трапезата на богаташа; и кучетата дохождаха и лижеха раните му. Умря сиромахът; и ангелите го занесоха в Авраамовото лоно. Умря и богаташът и бе погребан. И в пъкъла, като беше на мъки и повдигна очи, видя отдалеч Авраам и Лазар в неговите обятия.
Повечето учени мислят, че това не е истинска история. Това е притча, която Исус използва, за да илюстрира Своята идея. Едно от основните цели на евангелието според Лука е да преобърне представите на евреите за Божието благоволение и Божията любов. Много от хората по времето на Исус смятали, че житейските успехи са белег за благословение, а бедите за отхвърляне и наказание. Исус много съзнателно разказва тази история, за да подкопае това виждане. Каквото и друго да казва тя, тя със сигурност учи, че Бог не обича Лазар по-малко от богаташа.
Но има и още. Бог не ни обича заради това, което сме, Той просто ни обича. Лазар, за когото говори историята няма пари, влияние, красив външен вид, вкус към облеклото, остроумие или популярност – той има само своите рани, които го правят инвалид и кучетата, които са единствените му лекари. Но Бог го обича. От друга страна богаташът има всичко това, което Лазар няма, но всичко това не му носи по-голяма любов от Бога.
Тук някой ще каже: Не е така. Характерът на тези хора е от значение за Бога. Това е вярно, но не в този смисъл. Нашите действия и нашият характер могат да ни приближат или отдалкечат от Бога. Но нашите действия или характер не могат нито да спечелят нито да премахнат Божията любов към нас. Това е централното послание на НЗ. Исус не идва, за да потърси и спаси добрите хора – Той идва да помогне на тези, които не са такива. И НЗ ни казва защо Той прави това – „Защото Бог толкова обикна света…”
Нека да го кажа по друг начин: когато учих богословие едно от нещата, които разглеждахме бяха Божиите качества или атрибути както още се наричат – Бог е безкраен, Бог е вечен, Бог е всемогъщ, Бог е всеприсъстващ. Повечето от тези неща ни звучат доста абстрактно, но всъщност не е така. Едно от тези Божии качества се нарича вседостатъчност. Това означава, че Бог има в Себе и и от Себе Си всичко, от което се нуждае и няма нужда от никой и нищо външно. Сега мислете за това по следния начин: Ако Бог е вседостатъчен и не се нуждае от нищо, няма нищо, което ние хората можем да Му дадем или да направим за Него. Колкото и да постигнем, каквото и да предложим то не е нужно на Бога. Но въпреки това Бог ни обича. Това означава нещо много простичко – Бог не ни обича заради това, което сме или правим – Той просто ни обича.
И аз мисля, че това е една чудесна новина.
Бог те обича. Може би според критериите на другите хора ти не се класираш много високо. Може да не си много умен или красив, може да не харесваш работата си или даже да нямаш такава и трудно да се справяш с живота, може тялото ти да не работи добре или да се чувстваш възрастен и безполезен – Бог те обича.
„Аз съм Бог, а не човек. Защото Моите мисли не са като вашите мисли. Нито вашите пътища като Моите пътища.”
Ние можем да кажем даже колко те обича Бог. Бог те обича колкото Своя Собствен живот. Ще кажете – това е прекалено. И това е вярно – според начина, по който ние мислим е прекалено. Но на кръста, от любов към теб Бог даде живота Си.
„Аз съм Бог, а не човек. Защото Моите мисли не са като вашите мисли. Нито вашите пътища като Моите пътища.”
Любовта на Бога към нас е центъра на християнството. Понякога ние слагаме в центъра други неща – морално поведение, църковни програми или дори самите себе си. Но истинският център на християнството може да бъде единствено Христос и Неговата любов към нас. Това е единственото християнство, което може да носи истинска промяна в живота на хората.
Никаква промяна обаче не може да има ако ние приемаме тази любов като нещо абстрактно, просто като хубаво учение или като знание, което остава в главите ни. Така тя няма никаква сила. Аз казах, че ние не можем да спечелим или заслужим Божията любов. Но ние можем да я приемем или отхвърлим. И тук нашите решения и действия имат огромно значение. Когато повярваме в нея и я приемем ние ще видим истинска промяна в живота си.
Искам съвсем накратко да кажа някои неща за влиянието, което това може да донесе в 3 различни посоки. И аз ви моля, докато ги описвам да проверите себе си – имат ли смисъл нещата, които ще кажа, реални ли са те за вас или все още не са ви съвсем ясни и не означават много.
1. Първата посока е към Бога. Има разлика от небето до земята да си чувал и да знаеш, че Бог те обича и да познаваш и да изпитваш тази любов реално като идваща от някой Когото познаваш и обичаш в отговор. Това е християнската идея за лични отношения с Бога. Това се представя от различните църкви по различен начин – но винаги присъства.
Има един текст от Библията, който казва: Вкусете и вижте, че Господ е благ. (Псалм 34:8).
Ние не сме приканени просто да вярваме в нещо абстрактно и непроверимо. Поканени сме да опитаме и да се убедим лично. Отделните християни и църквата могат просто да бъдат свидетели за това и да канят хората. Но има огромна разлика между това просто да си чул, даже да вярваш и истински да опиташ. Не можем да научим какъв е вкусът на една торта като четем за химичните й съставки – трябва да я сложим в устата си. По същия начин не можем да разберем Божията любов просто като слушаме за нея – трябва а я опитаме.
Така че тази сутрин искам да ви приканя – вкусете и вижте, че Господ е благ. Вкусете и вижте, че Бог не е човек и Неговите мисли не са като нашите мисли нито Неговите пътища като нашите пътища.“
И когато направим това ние ще можем да видим себе си като обичани хора, които няма нужда да доказват чрез оценката на другите и своите постижения колко са ценни – ние вече сме ценни и приети. Това може да направи живота ни нов.
2. Втората посока, в която искам да погледнем е насочена навън – към света, в който живеем. Ако сме изпитали Божията любов и приемане ние сме призовани да ги споделим с другите. Затова християните свидетелстват за своята вяра. И аз ви насърчавам – правете го винаги, когато имате тази възможност.
Но има и повече от това. Ако ние сме изпитали Божията любов и приемане ние сме призовани сами да приложим това на практика като на свой ред обичаме и приемаме другите. И християните са специално призовани да се обърнат към една особена група хора – към тези, които обикновено губят в житейското състезание по оценяване. И аз призовавам съвсем съзнателно да се оглеждате и да обръщате внимание на такива хора.
Но има и още една група хора – тези, на които обикновено гледаме като на най-ощетени от живота.
– Миналата седмица излизах от работа на края на деня и бях много уморен. Слънцето все още грееше и когато излязох от входа на офиса ме лъхна горещина. Лъхна ме обаче и някаква силна, неприятна миризма. Огледах се и видях източникът й. На няколко крачки, надвесен в една кофа с боклук стоеше човек облечен в дебело зимно палто. Очевидно не се беше къпал със седмици. Побързах да се отдалеча. След около минута изведнъж се улових, че оглеждам и оценявам паркираните коли, покрай които преминавам, а този човек почти веднага е изчезнал от главата ми. Спрях и се замислих. Как виждам този човек? А как го вижда и оценява Бог?
– Или помислете за човек, който страда от мозъчно заболяване и не е съвсем с ума си. Повечето от тези хора не могат да ходят в нормално училище, нямат приятели, не се отличават със забавно чувство за хумор и не са канени на гости и партита. Те не са успешни в бизнеса и не трупат пари. Повечето от тях никога няма да се оженят или омъжат, няма да имат деца. Някои са изцяло зависими от грижата на други хора.
Погледнато по човешки такива хора са пълни неудачници. Но как ги вижда Бог? Как ги оценява Той? Какъв е Неговият критерий?
Ние чухме историята за богаташа и Лазар.
„Аз съм Бог, а не човек. Защото Моите мисли не са като вашите мисли. Нито вашите пътища като Моите пътища.”
Бог обича тези хора, обича ги толкова колкото обича и нас. Той е умрял и за тях. Ние живеем в един свят поразен от греха, който се е превърнал в място много по-различно от това, което Бог го е създал да бъде. И Бог не е безучастен – Той върши Своето изкупително дело, което един ден ще премахне всяка неправда и страдание. Но до този момент ние сме призовани да бъдем Неговите свидетели в света, които показват, че има различен начин, по който може да се живее, да се оценява и да се обича.
Чували ли сте името Жан Ваниер? Той бил бивш морски офицер и посветен християнин. Воден от идеята за Божията любов той достигнал до една луда идея – да приеме в дома си, на около 60 км. от Париж няколко човека с умствени проблеми. На 4 Август, 1964 той завел там Дани, Рафаел и Фелипе. Дани през целия си живот бил живял в институция и изпаднал в паника от новото място. Цяла нощ той тичал напред назад из къщата и плюел по всеки, който се приближавал до него. Никой не можел да спи. На следващия ден Ваниер се обадил на дома да приберат Дани. Останалите двама останали.
Доста обезкуражително начало, но през следващите няколко години тази инициатива се разраснала в 147 подобни дома в 35 държави и на 5 континента. Всички те били създадени от хора, които се посвещавали да обичат умствено недоразвити и да защитават тези, които сами са беззащитни. Ето как дефинират те своята философия на своя уебсйт: „Хората с умствени проблеми са в центъра на нашата организация – не като клиенти, пациенти или получаващи услуги, а като приятели, учители и спътници.“
Обърнете внимание на думите, с които те описват тези умствено изостанали хора – приятели, учители и спътници. Повечето от нас не са в състояние дори да мислят по този начин.
Нека да ви попитам дали сте чували още едно име – Хенри Ноуен. Получил много добро образование той преподавал в някои от най-добрите университети в света като Нотр Да, Иейл и Харвард. Освен това той пишел книги, които се превръщали в бестселъри. Последните десетилетия от живота си той избрал да живее в едно от тези общества като се грижи за един умствено изостанал човек наречен Адам.
Ноуен казва, че докато се грижел за тоз човек той започнал по-ясно да разбира както означава Бог да обича хората: „духовно некоординирани, бавноразвиващи се, способни да отговаряме с това, което звучи на Бога като несвързано ръмжене и стонове[1].“
3. Третата посока, в която искам да погледнем е църквата. Църквата носи името на Христос и в нея ние винаги трябва да си напомняме това, което казахме и днес: Бог е любов. Бог ме обича.
– В църква има много хора, които се наричат християни, но не вярват достатъчно в безусловната любов на Бога. Постоянно срещам хора, които щом им се случи нещо неприятно първата им мисъл е: „Бог ме наказва.“ Те постоянно преглеждат живота си и измъчват съвестта си. Аз не казвам, че Бог никога не наказва. Но когато Бог го прави Неговата цел е или да ни научи на нещо, което е добро за нас или да ни откаже от нещо, което ни вреди. Неговата цел никога не е просто да ни причини болка като отмъщение за нещо лошо, което сме направили. Нормалните земни родители никога не правят това с децата си – защо мислим, че небесния ни Баща го прави? И когато виждам хора, които мислят за Бога като за някой, който само чака да сбъркат нещо, за да ги плесне през ръцете и да им прати наказание ми се струва, че те не разбират истински, че Бог ги обича колкото Собствения Си живот.
– Понякога виждам и други християни, които сякаш искат да заслужат Божията любов. Но това, което правим за Бога няма да го накара да ни приема и обича повече – Той вече ни обича и ние е приел. Спомнете си какво казахме – Бог е всемогъщ, Бог е вседостатъчен. Ние не можем да Му дадем нищо. Той не се нуждае от нашите дела. Когато правим нещо за Бога ние трябва да го правим като отговор на Неговата любов, а не като средство да купим тази любов. Тогава то носи истинска радост и на нас самите. Но ако християните поставят своята увереност, че са приемани от Бога на своето служение, на това, което те самите правят това показва, че те не познават истински как ги обича Бог.
– Църквата трябва да показва Божията любов като се опитаме да станем общество, което приема и обича хората, а не ги оценява.
Апостол Яков ни дава един пример какво на практика означава това.
Яков 2:1-4: „Братя мои, да не държите вярата на прославения наш Господ Исус Христос с лицеприятие. Защото, ако влезе в синагогата ви човек със златен пръстен и с хубави дрехи, а влезе и сиромах с оплескани дрехи, и погледнете с почит към оня, който е с хубавите дрехи, та речете: Ти седни тука на добро място; а на сиромаха речете: Ти стой там, или: Седни до подножието ми не правите ли различия помежду си.“
Този пример може да ни звучи прекалено крайно и да си мислим – при нас никой няма да направи така. Но Яков ни дава краен пример, за да подчертае своята идея – в църква ние нямаме право да делим хората по какъвто и да е признак – раса, материално положение, влияние или предполагаема полза, която можем да извлечем от тях. Ако ние отделяме повече време на богатите, влиятелните, на тези, от които очакваме, че църквата може да получи повече полза, ако се грижим те да се чувстват удобство повече отколкото за тези, които сякаш няма какво да ни предложат ние сме потъпкали Божията любов, която отказва да направи такова разграничение.
Някой ще каже – Но ние трябва да се стремим да привлечем повече такива хора, за да можем да имаме успех. Какво разбираме под успех? Най-големият успех за Бога е църквата да бъде едно ново човечество, в което всички стени разделящи различните видове хора са паднали и което по този начин свидетелства пред света как и колко го обича Бог. Ако имаме друг критерий за успех опасявам се, че това не е Божият критерий. Много е лесно да започнем да оценяваме това, което се случва с и чрез църквата по един чисто човешки начин. Но църквата не е човека организация, нейният успех не е това, което хората определят като успех и мерките, с които тя мери не са човешки аршин.
„Аз съм Бог, а не човек. Защото Моите мисли не са като вашите мисли. Нито вашите пътища като Моите пътища.”
Знам че това, което казвам не е лесно за приемане. Разбирането, че Бог ни обича безусловно може да ни даде едно огромно успокоение от постоянната тревога да се представим добре и да бъдем оценени. Всеки иска това, макар че не всеки, даже не всеки християнин, е готов да го повярва. Но след това Божията любов поставя пред нас големи предизвикателства. Тя настоява ние да променим целия си начин на мислене, живот и отношение към другите хора.
Ние говорихме за трите посоки, в които Божията любов трябва да окаже влияние в живота ни
– Към самия Бог, Който ни предлага лични взаимоотношения със Себе Си.
– Към външните хора – особено към тези, които не се класират особено добре според оценката на света.
– Към църквата – която трябва винаги да изявява и да живее тази любов, която заличава всички разлики между различните хора.
Ако си давате сметка, че в някоя от тези области вие не познавате или не живеете Божията любов, моля ви не оставяйте нещата така. Може би имате нужда да се обърнете към Бога и да го помолите Той да ви покаже, че наистина ви обича по този силен и безусловен начин. Може би имате нужда да четете Библията и да се убедите лично, че няма нужда всеки ден да се питате защо ме наказва Бог или да се опитвате да заслужите Неговото приемане. Може би имате нужда да бъдете предизвикан да видите хората в нужда около себе си вместо да гледате само себе си.
Всеки от нас може да види най-добре в собственото си сърце. Но ви моля, ако Бог има да ви каже нещо позволете Му да говори.
[1] Muehlhoff, Tim; Langer, Richard. Winsome Persuasion: Christian Influence in a Post-Christian World (Kindle Location 1605). InterVarsity Press. Kindle Edition.
Rado's blog 