Бележки върху спасението – 16


НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ВЯРАТА И ДЕЛАТА

salvation-main

от Радостин Марчев

Спорът за корелацията между вярата и делата при спасението винаги е бил горещ картоф за християните. Без всякакви претенции да го разреша ми се иска да обърна внимание на няколко допълнителни неща, които да прехвърлят въпроса на една по-практическа плоскост.

1. Протестантите може и да казват, че сами по себе си добрите дела не са основа и причина за оправдание на човека пред Бога. Това обаче, което те никога НЕ твърдят е, че добрите дела са пожелателни за християнина, т.е. спасен чрез вяра човек може да живее както си иска, вкл. потръпвайки Божиите заповеди. Ефесяни казва, че ние сме спасени по благодат чрез вяра, но веднага допълва, че сме създадени от Бога в Христа за добри дела (Ефесяни 2:8–10). По същия начин в Галатяни 5:6 Павел определя истинската вяра като „действаща чрез любов“. Вярата неминуемо ражда дела, които се изразяват по много практичен и видим начин в живота на християнина. Ако това не е така, то вярата не е истинска и човекът не може да бъде считан за истински вярващ. Апостол Яков е категоричен в това отношение (Яков 2:14–17,20,26):

„Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а няма дела? Може ли такава вяра да го спаси? Ако някой брат или някоя сестра са голи и останали без ежедневна храна, и някой от вас им рече: Идете си с мир, дано бъдете стоплени и нахранени, а не им дадете потребното за тялото, каква полза? Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва… искаш ли да познаеш, о, суетни човече, че вяра без дела е безплодна?… Защото, както тялото отделено от духа е мъртво, така и вярата отделена от дела е мъртва.“[1]

В същия дух Калвин интересно отбелязва, че ние не сме оправдани чрез дела и все пак не сме оправдани без дела:

„Искаме ли да получим Христовата правда? Трябва най-напред да притежаваме Христос. Но ние не можем да Го притежаваме, ако не участваме в Неговата святост, тъй като Той не може да се разкъса на части. Господ Исус Христос не дава на някого радостта на Неговите блага без да му отдаде сам Себе Си. От това следва, че не сме оправдани без дела, макар че не са делата, които ни оправдават. Нашата причастност с Христос, в която извира нашето оправдание, съдържа и нашето освещение.“ (виж Инст. III,16,1,1)

2. Току-що цитираният пасаж на Калвин показва нещо още по-интересно. Макар той да разграничава оправданието от освещението като теоретични богословски понятия, двете неща не могат да бъдат разделени практически. Техният източник е един и същ – единението между християнина и възкръсналия и прославен Христос. Христос, Който оправдава е Същият, Който и освещава. Не можем да имаме оправдание без да „притежаваме Христос“, но не можем и да „притежаваме Христос“ без да бъдем освещавани чрез единнеието си с Него. Ако използваме думите на Калвин, всеки опит да разделим двете неща – оправданието и освещението или вярата и делата – означава да „разкъсваме Христос на части“.

3. Самото значение на гръцката дума „вяра“ (pistis, pisteuo) води в тази посока. За много хора вярата означава умствено убеждение в дадена истина. На практика обаче гръцкият термин е по-богат. Без да изключва това значение, той включва също и идеята за „вярност“ или „лоялност“, т.е. човек не само е убеден в това, в което „вярва“, но и действа на практика в съответствие с това свое убеждение. Това са две страни на една и съща монета. Затова не е учудващо, че Павел може да говори за „покорство във/към/на вярата“ (Римл. 1:5; 16:26 ср. 2 Кор. 9:13).

„Понякога Павел поставя по-голямо ударение върху чувството на вяра (доверие), докато в други случаи изглежда вижда вярата по-интелектуално насочена и като дълбоко убеждение. Но и в двата случая вярата за Павел е нещо, което не може да остане просто в главата или в сърцето. Тя е дума означаваща действие, действие на вярност и покорство.“[2]

Ако това е така то става очевидно, че „вярването“ и „вършенето“ не могат да бъдат отделени едно от друго.

4. Една последна бележка. Понякога съм чувал да се говори за „плътски християнин“ като изразът се обяснява като човек, който вярва в Христос, но не живее като Негов последовател. С други думи този човек е изповядал вяра, но не расте в святост и не се стреми да следва Исус. Въпреки това обаче този човек си е спасен въз основа на своята „вяра“ и липсата на посветен живот по никакъв начин не оказва влияние върху неговото спасение (осигурено чрез изповядването на Христос). В светлината на гореказаното аз намирам подобна идея за оксиморон. Човек, който изповядва вяра, но не я живее, който има вяра, но няма дела, той на практика няма вяра.

И, не, макар 1 Коринтяни 3:3 да използва израза, там той не е употребен в подобен смисъл.


[1] Тук съвсем умишлено избягвам спора за това какво има предвид Яков когато казва, че човек се оправдава и чрез дела, а не само чрез вяра. Литературата по въпроса е огромна, предметът – сложен, а тенденцията да се чете Яков хармонизирайки го с това, което смятаме, че казва Павел – твърде силна. Все пак в случая отговорът не е съществен за нашата тема. Това, което трябва ясно да отбележим е, че Яков несъмнено казва, че вяра, която е отделена от дела е „безполезна“, „безплодна“ и „мъртва“.

[2] Gorman, Michael. Reading Paul. Wipf & Stock, 2008.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.