В търсене на консенсус

В ТЪРСЕНЕ НА КОНСЕНСУС

Гаспаро Контарини и богословските преговори в Регенсбург, 1541

от Радостин Марчев

текстът е публикуван във в. „Зорница“ м. Септември 2017

Гаспаро Контарини е роден през 1483 г в знатно венецианско семейство и получава добро образование в университета в Падуа. След това започва кариера като дипломат и през 1521 г. е представител на Венеция на Събора във Вормс, който разглежда учението на М. Лутер. По този начин той има пряка възможност да се запознае с лутеранското учение и през 1530 г. дори пише книга за него. Неговото отношение може да се определи като симпатизиращо несъгласие. Макар да се придържа към традиционното учение на Тома Аквински, самият Контарини през 1511 г. преживява религиозна опитност, която го убеждава в невъзможността да се оправдае чрез човешки усилия и в абсолютната необходимост от Божията благодат.

През 1535 г. Контарини е издигнат от светска длъжност направо в чин кардинал. Папа Павел III го включва в комисия, натоварена със задачата да разследва състоянието на Католическата църква. Комисията се разделя в своите мнения. Част от членовете ѝ смятат, че възможността за обединение с лутераните е окончателно пропусната, докато други, вкл. Контарини, че все още е възможна. Когато през 1541 г. Контарини е назначен за папски легат на преговорите между католици и лутерани в Регенсбург, това дава несъмнен сигнал за настроенията на Рим.

Срещата в Регенсбург представлява разговор, търсещ постигане на богословско съгласие между двете страни. Император Карл V, който е нейният инициатор, има интерес да бъде постигнат успех поради заплахата от едновременна война с Франция и турците. Изправен пред възможността да воюва едновременно на два фронта, той се нуждае от вътрешно единство на териториите, които управлява.

Две събития дават надежда, че това не е невъзможно. Първо, през Януари 1541 г. във Вормс съработникът на М. Лутер Филип Меланхтон и католическият богослов Йохан Ек встъпват в дебат относно Аугсбургската изповед[1] и в рамките на 4 дена достигат до съгласие относно първородния грях. Второ, и по-важно, по същото време зад сцената текат други разисквания между католика Йохан Гропер и реформатора Мартин Бусер[2], които се опитват да намерят междинна, приемлива и за двете страни позиция относно оправданието. Защитавайки средновековното католическо разбиране за добрите дела, извършени от човека в съработничество с Божията благодат и приемани отново по благодат от Бога при последния съд като носещи заслуги, Гропер все пак признава, че те не са в състояние изцяло да задоволят Божия стандарт за правда. Следователно, за да бъде оправдан, вярващият се нуждае от вменената правда на Христос – не като изцяло отричаща делата, а като допълваща ги. Това междинно виждане понякога е наричано учение за двойната правда. Мартин Бусер модифицира леко идеите на Гропер, добавяйки материал от своя коментар на посланието към Римляните, но запазва същността им[3]. След няколкомесечна работа двамата изработват серия от твърдения, известни като Регенсбургска книга, която след това предлагат за обсъждане. Когато през април 1541 г. преговорите започват, те се водят именно по Регенсбургската книга, вместо по Аугсбургската изповед, каквото е било първоначалното намерение.

Кардинал Контарини е запознат с предложението на Гропер и Бусер и е негов горещ привърженик. В рамките само на няколко дни двете страни достигат до съгласие по първите четири позиции, свързани с първоначалното състояние на човечеството, свободната воля, причината за греха и естеството на първородния грях. На 2 май те достигат до фундаментално съгласие по въпроса за оправданието. Тезата съдържа идеята на Гропер за двойната правда, но в крайната си форма е написана от самия кардинал Контарини.

Контарини смята, че постигнатото съгласие относно оправданието е от огромно значение, и изпраща ентусиазиран отчет до Римската курия. Там обаче виждат нещата по различен начин. Огромната част от кардиналите не са съгласни с подобна формулировка. Тяхното мнение не се променя дори след като Контарини изпраща своето елегантно есе Epistola de Iustificatione в защита на двойната правда. Въпреки това кардиналите не прекъсват преговорите в Регенсбург. Последните обаче скоро достигат до задънена улица.

Въпреки че постигат съгласие по въпроса за оправданието, католиците и лутераните не успяват да направят това по отношение на членове 6 и 9 от Регенсбургската книга, свързани с Църквата и авторитета на нейното учение. Едната страна е убедена, че църковен събор може да сгреши, другата твърди, че това е невъзможно. В опит да продължи преговорите, Контарини отлага разискването на спорните въпроси, но това не донася особена полза. Член 14, свързан с естеството на евхаристията, се оказва неразрешима трудност за двете страни. Католиците настояват за учението за транссубстанцията на елементите[4], докато лутераните непоклатимо го отричат. Самият Контарини достига до точка, в която не е в състояние да направи компромис. За него транссубстанцията не подлежи на обсъждане и той налага вето на предложението да се изрази общо положително мнение, утвърждаващо реалното присъствие на Христос в евхаристията, без да се уточнява вида на това присъствие. На 14 май протестантите нанасят последния удар, заявявайки, че макар и важна, изповедта пред свещеник изповедник на сериозен грях не е същностна за неговата прошка.

Преговорите в Регенсбург завършват с провал. Но те все пак показват едно: дори да защитават пламенно своите убеждения, двете страни не приемат с лека ръка разделението на Църквата и търсят начини за преодоляването му. Нещо повече, срещата в Регенсбург показва, че към този момент богословските трактовки не са твърдо и окончателно разделени. Мнозина католици са склонни да слушат и мислят със симпатия върху това, което реформаторите казват. Кардинал Гаспаро Контарини и Йоан Гропер са само два от множеството примери.

Материалът е подготвен въз основа на Steinmetz, David. Reformers in the Wings: From Geiler von Kaysersberg to Theodore Beza. Oxford, 2001, ch. 3.

[1] Аугсбургската изповед на вярата е написана през 1530 г. от Ф. Меланхтон и до днес остава един от основните изповедални документи на Лутеранската църква.

[2] Мартин Бусер (11 ноември 1491 – 28 февруари 1551) – германски реформатор в Страсбург, който оказва значително влияние върху лутерани, калвинисти и англикани и активно работи за постигане на съгласие между католици и реформатори, както и за единство между отделните реформаторски крила.

[3] Повече информация за интересните виждания на Бусер за оправданието може да се намери в Lugioyo, Brian. Martin Bucer’s Doctrine of Justification: Reformation Theology and Early Modern Irenicism. Oxford, 2010.

[4] Транссубстанция е средновековно учение на Католическата църква, основано върху философията на Аристотел, според което при освещаването хляба и виното променят своята същност (субстанция) и се превръщат в реалните кръв и тяло на Христос макар външно (в своите акциденции) да продължават да изглеждат като действителни хляб и вино.

Реклама