от Радостин Марчев
Аз не съм пастир, но от доста година ми се случва да проповядвам сравнително редовно. Наскоро си дадох сметка колко интересно е това положение – да мога да гледам едновременно от и към амвона. Всеки път когато слушам проповед, съзнателно или не, аз оценявам нейното качество, вярност и въздействие. А всеки път когато ми се налага да проповядвам аз трябва да се поуча от тези оценки.
През годините прекарани в църква ми се е случвало да изпитам думите на Тоузър: „Гладната овца поглежда нагоре и не е нахранена.” Случвало ми се е също да уловя себе си, че поне в някои случаи това „недохранване” се корени в собствените ми претенции и прекалена критичност. Случвало ми се е и обратното – да зная, че след няколко дена ще трябва да изляза на амвона и да съм скован от страх, че времето лети, а аз все още нямам представа какво да кажа на хората, които ще гледат към мен. Зная какво означава да се молиш за водителство и да не чуваш гласа на Светия Дух. Зная и какво е да се бориш с езика, да пишеш, задраскваш, преписваш и преработваш все недоволен от резултата. Смял съм се с глас на забавни грешки в изказа и съм се здавял в собствените си лапсоси….
Надявам се, че тази двойна опитност ме е научила едновременно да говоря и да слушам с малко повече смирение.
В следващите постове ще нахвърлям някои свързани с проповядването идеи и въпроси, които са ме занимавали през годините, а някои от тях и все още ме преследват. Нямам претенции, че ще кажа нещо особено ново нито универсално – просто това са нещата, които занимават мен, макар от разговорите, които съм водил (да, не живея изцяло зад компютъра си) да подозирам, че те могат да резонират с нечии други опитности.
Rado's blog 