Бележки върху спасението – 14

ВМЕНЕНАТА ПРАВДА

от Радостин Марчев

Идеята за правдата на Христос, вменена на вярващия, е позната на повечето протестанти и често може да се чуе от техните амвони или да се срещне в популярната литература. Малцина обаче се замислят по-сериозно относно тази концепция и по-специално как на практика е възможно Христос да даде или да вмени Своята собствена правда на някой друг.

Въпросът се връща до 16 век когато реформатори и католици ожесточено спорят относно същността на оправданието и освещението.

Според реформаторите между двете понятия трябва да се прави разлика Оправданието е изцяло дар, който е получен от Бога и приет от хората. То поставя вярващия в правилни отношения спрямо Бога, позволявайки той да бъдат приет от Него по благодат чрез вяра в Христос. Но как е възможно Бог да приеме един грешник за праведен? Според реформаторите това е възможно като Христовата правда бъде счетена за правда на християнина. Това съвсем не означава, че християнинът може да продължи да живее живот в грях. Божията благодат действа в него и го води към освещение. Божието приемане не е чрез дела или заради дела, но никога не е без дела. Нещо повече, оправданието и освещението могат да бъдат разделени единствено логически, не и практически или времево. Но това разделяне все пак е полезно и то подчертава, че в началния момент Бог приема грешника не заради нещо в него, а изцяло заради правдата на Христос, която му е подарена.

Католиците, от своя страна, гледат на оправданието и на освещението много повече като на един единствен процес, при който християнина не е обличан в Божията правда, а получава (вдъхната чрез кръщението) правда, която става негова собствена и добродетелите на вярата, надеждата и любовта. Това на практика означава, че неговата същност е така променена, че той самият има правда в себе си. Разбира се, тук не може да става и дума за някакво изработване на правдата чрез собствени дела или за заслужване на Божието приемане. Това отдавна е станало ясно в процеса на протестантско-католическите диалози.

Разликата между двете виждания до голяма степен се свежда до това дали правдата, с която християнинът бива приет от Бога е негова лична или чужда правда.

Протестантите имат сериозни библейски основания да твърдят, че:

„Формалната причина за оправданието (присъдата „невинен“ произнесена над отделния човек в миналото, настоящето и бъдещето) не е една благодатна вдъхната правда, която става наша собствена. Формалната причина е Божията присъда спрямо Исус като праведен и нашето единение с Него като такъв, при което ние споделяме в Него резултата от потвърдената при възкресението присъда.“[1]

Протестантското виждане обаче също се натъква на някои сериозни проблеми. Един от тях е, че според мнозина коментатори идеята за вменяване на Христовата правда на грешника просто липсва в Писанието. Единственият стих, който се доближава до подобно твърдение е 1 Кор. 1:30.

„А от Него сте вие в Христа Исуса, Който стана за нас мъдрост от Бога, и правда, и освещение, и изкупление.“

Дали обаче той може да се разбира в контекст в този смисъл е доста спорно. Така например Н. Т. Райт пише следното в своя спор с Пайпър:

„Всичко това е точно обобщено, макар и объркващо за по-късното богословие поради неочакваното изсипване на преди това непознати богословски технически термини, в 1 Кор. 1:30. Буквално то казва: „От Него сте вие в Месията Исус, Който стана за нас мъдрост от Бога, да праведност и освещение и изкупление.“ Както често в 2 Кор. (и понякога и на други места в това послание, напр. в 1 Кор. 3:21–23), Павел описва статуса и (да се изразим така) богословската локация на християните с термините на едно Божие действие и факта на Месията: „от Бога в Месията.“ Всичко е по благодат, като дар, всичко в Христос, „в Когото са скрити всички богатства на премъдростта и знанието“ (Колосяни 2:3). Какви са тези съкровища?

Първо и най-важно, мъдростта, която поставя контекста за останалите. Но какво може да означава, че „Той стана за нас мъдрост?“ Със сигурност, че всяка мъдрост, от която се нуждаем може да бъде намерена (както обещава Яков 1:5) като представим молбите си пред Бога, Когото познаваме в Исус. Но има и повече от това. Близо до центъра на Павловото виждане за Исус е смисълът, който е лесно да видим, но трудно да анализираме, че подобно на много евреи от това време той виждал „Божията мъдрост“ както една квазизависима сила, както в Притчи 1–9, Сирах 24 и Премъдрост Соломонова, която създава един прекрасен свят, прави хората да бъдат истински и прекрасно човечни и която живее, по конкретно, в Израел, в Храма чрез Тората (Сирах особено е ясен относно това). За разлика от останалите евреи от своето време обаче Павел, с това виждане в своята глава и сърце, продължава с един летящ скок към Исус, Неговата идентичност, неговата мисия от Отца и ролята Му в новото творение. Това му дава възможност да очертае отново идеите за „мъдростта“ премествайки ги в и около Исус, и да покани тези, които принадлежат на Исус да открият в Него личното присъствие на Божията мъдрост. Божието второ аз прави поне това, което Храмът, Тората, „мъдростта“ се очаква да правят, но и това, което те не успяват да направят. Когато Павел се отвръща от езическия свят с неговата прехвалена „мъдрост“ от всякакъв вид, караща хората да се надуват и превъзнасят (любима тема в 1 Коринтяни) той гледа към Бога-Създател, Който е разкрил в Месията Исус Своята мъдрост в лицето на един човек, Този, чрез Когото е направен светът (1 Кор. 8:6), Този, в Когото вярващите мога да намерят по всеки възможен начин какво означава да бъдат истински хора. Това е основата за всичко останало, което следва в писмото.

В този контекст Павел добавя следващите 3 термина правда, освещение и изкупление без предварително предупреждение или последващо обяснение. В светлината на всичко, което знаем за тях от други места в неговите писания можем да кажем поне следното: „Правдата“ е статусът на вярващите, в различните смисли, които вече описахме. „Освещението“ е в един смисъл техният статус като Божий свят народ, но също така и по-конкретно техният действителен живот на святост чрез Божията сила, действаща в тях чрез Духа. „Изкуплението“ е нещо доста по-различно, нито статус, който християните притежават, нито един елемент от техния ежедневен живот, а едно Божие достижение от тяхно име на великия нов изход, чрез който те са били освободени от робството на греха (ср. Римл. 3:24: „изкуплението, което е в Месията Исус“).

Фактът, че трите съществителни не само, че носят различен смисъл, но всъщност са различни неща – широко погледнато статус, процес и събитие – показва, че тук Павел не се опитва да направи прецизно богословско твърдение за това какво точно означава, че Месията е „станал за тях“ всяко от тези неща или как всяко от тях се съотнася към основния атрибут, „мъдростта“. Все пак не съществува проблем при положение, че признаем това, което вече видяхме в Галатяни и Филипяни, че можем да кажем с увереност, че „правда“ тук, както и там, е нещо, което вярващите имат понеже са „в Христос“ – макар че е напълно неправилно да се хващаме за това и да казваме, че те имат нещо наречено „праведността на Христос“, която им е вменена в пълния смисъл, което понятието има през 16 и 17 век толкова подчертаван от Джон Пайпър. Има, както вече забелязахме, една велика истина, зад това твърдение на Реформацията, и аз ще се опитам да го обясня на подходящото време. Но ние не можем да насилваме този стих за да служи той като основно средство за това, не на последно място понеже ако го направим ще трябва да говорим също така и за „вменена мъдрост“, „вменено освещение“ и „вменено изкупление“. За момента идеята може да бъде изразена по този начин, давайки внимание на 4 различни вида неща, казани за Исус и в Него, за християните:

1. Той е въплътената Божия мъдрост: това е водещо и това означава, че начинът да станем мъдри човеци не е да следваме светската мода, а да живеем в Него и по този начин да открием истинското човешко съществуване.
2. Той е станал „правда“, т.е. Бог Го е прославил, подобно на един съдия в съдебна зала, отсъдил в полза на този, който преди това е изглеждал осъден, когато Го е възкресил от мъртвите. Бог Го е прославил като Свой Собствен Син, Израел събран в една личност, Месията, предвкусвайки на възкресение окончателното прославяне на всички Божи хора при тяхното възкресение от мъртвите. Тези, които са „в Христос“ споделят този статус бивайки вече прославени преди това последно прославяне.
3. Той е станал „освещение“: изказвайки едно предположение, основаващо се на няколко други пасажа, под това Павел има предвид, че Бог се е справил с всичко, което е „плътско“ в Него и Го е възкресил с едно ново тяло, което грехът и смъртта не могат да докоснат, така че тези, които са „в Него“ сега притежават като една реалност и една възможност, умъртвяването на греха и оживяване за Бога, което играе толкова важна роля по-нататък в писмото, не на последно място в 1 Кор. 6.
4. Последно, Той е станал „изкупление“ за нас: т.е. в Него Бог е извършил един велик нов изход, прекосяването на Червеното море на смъртта, оставяйки назад ордите на Фараона, който е поробвал Божия народ, така че тези, които са „в Христос“ сега са хора, вече избавени от робството (виж Колосяни 1:12–14).

По всички тези начини, които се припокриват и смесват на множество различни нива, Бог е дал в Месията Исус всичко, от което Неговият народ се нуждае. Те няма нужда да се съревновават със света около тях за статус или престиж. Те могат да се хвалят в Господа знаейки, че в Него те са цялостни (Колосяни 2:9–10). С други думи: едно прекрасно обобщение на една велика част от богословието на Павел – но не и явно доказателство за реформаторското учение за „вменената правда“.“[2]

Но има и още. Писанието не прави никакво разграничение между някакво първоначално приемане на чужда правда и последващ растеж в правда, съответстващи на оправданието и освещението. Матю Бийт казва това много точно:

„Протестантите спешно трябва да преосмислят своята граматика на спасението. Причината е, че такива разграничения между първоначалната правда (т.нар. оправдание) и последващата правда (т.нар. освещение) просто не могат да бъдат защитени посредством внимателна егзегетика на специфичните термини, мисловните структури и категориите, действително използвани дори от един единствен библейски автор. Подобна терминология представя един модел на индивидуалистична и единична трансакция  на оправданието и правейки това не взема сериозно под внимание миналите, настоящите и бъдещите категории, с които се говори за оправданието.“[3]

Да кажем обаче, че трансакционният модел се натъква на сериозни трудности не означава, че всичко трябва да бъде отхвърлено. В исторически аспект са търсени и предлагани няколко интересни възможности. Така например, противно на общоприетото мнение, мнозина реформатори са гледали на приемането на Христовата правда от християнина по донякъде по-различен начин отколкото често правят техните наследници днес. Калвин например многократно подчертава, че християнинът притежава всичко, което е Христово (вкл. Неговата правда) единствено чрез участие в и единение с Него. (Виж Билингс стр. 93–94 +120.)

Изходна точка за неговото виждане е, че спасението не може по никакъв начин да бъде описвано единствено с юридически термини, а представлява единение с Христос[4]. Вярващите са призовани „не само да наследят вечен живот, но и да участват в единия Бог и Христос“[5]. Това участие става чрез Духа:

„Чрез Него ние ставаме участници в божествената природа, така че по един начин ние чувстваме Неговата оживяваща енергия в себе си. Нашето оправдание е Негово дело, от Него е силата, освещението, истината, благодатта и всяка добра мисъл, тъй като единствено от Духа идва всеки добър дар.“[6]

По този начин, след като са свързани в Христос и чрез Духа с Бога, вярващите имат достъп до всичко, което е Христово.

„Така присадени в Него ние вече участваме във вечния жиовт, влезли сме в Божието царство чрез надежда. Това е твърде малко: ние изпитваме такова участие в Него, че макар все още да сме глупави в себе си, Той е нашата мъдрост пред Бога, докато сме още грешници, Той е нашата правда, докато сме слаби, докато сме невъоръжени и изложени на ударите на Сатана, все пак наша е онази сила, която Му е била дадена на небето и на земята, за да победи Сатана за нас и да повали адските порти, докато ние още носим със себе си тялото на смъртта, Той вече е нашият живот. Накратко, понеже всичко е наше и ние имаме всичко в Него, в нас няма нищо. На тази основа ние трябва да бъдем изградени ако искаме да растем в свят храм на Бога.“[7]

Нещо подобно се вижда и в съвременната съвместна декларация за оправданието, подписана между Световната лутеранска федерация и Католическата църква. В нея се казва от една страна, че  оправданито  „означава, че Самият Христос е нашата правда, в която имаме дял чрез Светия Дух в съгласие с волята на Отца“ (§ 15). Освен това „отделините личности чрез вяра са съединени с Христос, Който е Себе Си е нашата правда“ (§ 22)[8].

С други думи тук достигаме до идеята за нашето участие в Христос, нашата връзка, която представлява едно действително, реално единение, което може да бъде осъществено чрез вяра в Христос и посредством действието на Светия Дух. По този начин християнинът наистина може да има участие в Христовата правда без това участие обаче да е свързано с някакво прехвърляне на чужда правда върху него – така както присадената пръчка се ползва от сока на дървото, с което тя е била свързана[9].

Доколко това може да бъде път напред и основа за по-ползотворен диалог[10] предстои да видим.

---

[1] Bates, Matthew W. Salvation by Allegiance Alone: Rethinking Faith, Works, and the Gospel of Jesus the King (Kindle Locations 3748–3751). Baker Publishing Group. Kindle Edition.

[2] Wright, N.T. Justification: God’s Plan & Paul’s Vision. IVP Academic, 2016.

[3] Bates, Matthew W. Salvation by Allegiance Alone: Rethinking Faith, Works, and the Gospel of Jesus the King (Kindle Locations 3748–3751). Baker Publishing Group. Kindle Edition.

[4] В цялостното учение на Калвин двете неща не са противопоставени по никакъв начин. Виж Billings, Todd. Calvin, Participation, and the Gift: The Activity of Believers in Union with Christ. Oxford University Press, 2008.

[5] Институти 4. 46. 52.

[6] Институти 4. 27. 15

[7] Institutes, 1536 Edition, 37; OS 1. 63

[8] Цитирано от Bates, Matthew W. Salvation by Allegiance Alone: Rethinking Faith, Works, and the Gospel of Jesus the King (Kindle Locations 3748–3751). Baker Publishing Group. Kindle Edition. Пълният текст на декларацията на български може да се прочете ТУК.

[9] Подобно виждане по никакъв начин не е характерно единствено за Калвин. Например Лутер в своята книга „За свободата на християнина“ описва свързването на християнина с Христс като брачен съюз, в който двамата не само стават „една плът“, но и техните притежания стават общи.

[10] Освен другите неща, учението за единението с Христос може да се разглежда като тясно свързано с теосиса, който е един от основните компоненти в православното учение за спасението. Виж Billings, Todd. Calvin, Participation, and the Gift: The Activity of Believers in Union with Christ. Oxford University Press, 2008.

Реклама