от Джеймс Дън
По някое време през 1515 или 1516 г. Мартин Лутер направил великото откритие, от което се родила Реформацията. Той открил „оправданието чрез вяра“ – едно учение, което оттогава стои в центъра на протестантското мислене. Не е прекалено да кажем, че това откритие преобразило европейското християнство и заедно с това политическата и културната европейска история. Но това било и учение, което накарало Лутер да скъса с Римската църква и църковните водачи и владетели да вземат страна за или против Реформацията с всички произлизащи от това последствия.
Какво било това, което се оказало толкова важно и с такива резултати?
До този момент Лутер бил един посветен монах (от Августинаския орден), способен ученик (той защитил своя докторат през 1512) и посветен библейски учител. Проблемът лежал в личният му духовен живот. Той нямал сърдечен мир и спокойна съвест. Учението за човешката греховност го потискало и никакво разкаяние и изповеди не били в състояние да премахнат неговото усещане за вина пред Бога. Това, от което той най-много се боял била „Божията правда.“ Под това той разбирал гневът и съдът на Бога срещу грешниците. По това време, когато животът често бил доста кратък, мислите за смъртта представлявали ужасяваща перспектива.
Но докато той се борел с думите от писмото на Павел към римляните дошло великото откритие. Конкретният въпрос за него били думите на Павел за „Божията правда“ като открита в благовестието (Римляни 1:17). Как е възможно Божието справедливо наказание на грешниците да бъде „благовестие“ т.е. „добра вест?“ Нека да разкажем историята му с неговите собствени думи:
„Аз твърде много копнеех да разбера посланието на Павел към римляните и нищо не стоеше на пътя ми освен този израз: „Божията правда“ понеже аз я разбирах като означаваща, че правдата, чрез която Бог е праведен и действа справедливо наказвайки неправедните. Моето положение беше такова, че макар да бях безупречен монах аз стоях пред Бога като грешник с тревожна съвест и нямах увереност, че заслугите ми ще Го удовлетворят. Затова аз не обичах този справедлив и гневен Бог, а вместо това изпитвах омраза и мърморех срещу Него. Все пак аз тичах при скъпия Павел и имах голям копнеж да разбра какво той има предвид. Аз размишлявах ден и нощ докато видях връзката между Божията правда и твърдението, че „праведният ще живее чрез вяра“ (Римляни 1:17). Тогава аз схванах, че Божията правда е тази правда, която посредством вяра и единствено по милост Бог ни оправдава чрез вяра. По този начин аз почувствах, че се раждам отново и бях способен да пристъпя през отворената ми врата в небето. Цялото Писание придоби един нов смисъл и там където преди това „Божията правда“ ме изпълваше с омраза сега тя стана за мен неизразимо сладка поради още по-голямата любов. Този текст на Павел се превърна за мен във врата към небето …“
И така какво означава „оправдание чрез вяра?“ Какво било великото откритие на Лутер? Несъмнено това била изключително важна промяна в мисленето му за Бога. Тя може да бъде обобщена в промяната от Божията справедливост към Божието оправдание.
Важно е да отбележим, че във всичко това доминира езикът на съдебна зала. Проблемът на Лутер бил ударението на средновековната църква върху Бога или Христос като един съдия. Целият земен живот бил една подготовка за този последен съд ръководен от съдията на целия свят, Който определял къде всеки отделен човек ще прекара вечността. И не може да се каже, че библията не дава достатъчно текстове, които да подклаждат подобни страхове. Необходимо е само да погледнем текстове като Матей 25:31-46, Марк 9:43-48, Римляни 2:5-10 и 2 Коринтяни 5:10. Смятало се, че това, което Новия Завет казва за Божията справедливост се отнася за Божията присъда срещу греха и грешника. За всеки човек с неспокойна съвест темата за Божията справедливост в библията била плашеща опитност.
Откритието, което Лутер направил било двойно. Първо, когато Павел говори за Божието „оправдание“ той няма предвид толкова Божието осъждение на греха колкото неговото оправдание на грешника. Характерната черта на благовестието не е това, което се казва за Божията справедливост като издадена присъда срещу човешкото нечестие. Характерната черта е това, което благовестието казва за Божето оправдание на нечестивия. Съдията може да произнесе присъда „невинен.“
Това означава, второ, че метафората за съдебната зала не може да бъде преувеличавана сякаш това е единственият начин да се опише Божието отношение към Неговите човешки творения. Бог не е единствено съдия, но също и баща. И както в едно семейство отношенията не са водени единствено от стриктни правила сякаш един съдия продължава да действа единствено като съдия дори в своя собствен дом и да се отнася по този начин и със собственото си семейство. Бог също е благ и щедър към Своите деца. Той ги приема такива каквито са с всичките им слабости и провали. Той приветства грешника, неприятния и всеки друг. Това, което Лутер осъзнал било от огромно значение – че Божието приемане е началото на духовната борба, не нейната цел. Светлината, която огряла Лутер била, че в християнството Божието благоволение не зависи от нашата способност да угодим на Бога. То не трябва да бъде виждано като някаква стриктна дисциплина с надеждата накрая да получим Божието одобрение. Християнството започва с разбирането, че ние никога не изработваме своето приемане в небето. Причината не е просто, че няма да успеем колкото и да се опитваме, а понеже найде собствени ни усилия ни отдалечават от Бога. Християнството започва с удивителното откритие, че „Бог оправдава нечестивия“ (Римляни 4:5). Той е Бог, Който предлага да приеме злите такива каквито са и след това започва да ги обновява.
Това е изключително силно разбиране за християнското благовестие. Не е чудно, че то запалило огньовете на Реформацията в Европа през 16 век. За неизброимо множество ужасени от ада, съкрушени от перспективата за чистилището и отблъснати от злоупотребите на средновековната църква хора това наистина била добра вест. Християнството започва от предлаганата от Бога безусловна благодат – едно предложение отправено към всички, към всяка възраст, положение, място и условия.
Това прозрение приписвано на Лутер и досега остава в центъра на протестантската християнска мисъл. „Оправданието чрез вяра е остър нож, който пронизва всяко разчитане на човешките усилия, на човешката изобретателност. То е остра пика, която отблъсква всеки опит да изградим своя собствена защитна стена или да управляваме собствената си съдба. То разбива всяка човешка претенция, всяка човешка себеувереност, всяка човешка хвалба. Бог не приема важния или активиста, умния или силния като такъв. Грешникът е този, когото Той приема. Това е едно прозрение, което е било прилагано отново и отново в християнската критика на фалшивата религиозност и политически системи. Това е прозрение за благовестието, което никога не трябва да бъде губено.
Християнството започва с грешника отварящ празните си ръце, за да приеме Божията незаслужена благодат. То започва с разбирането на Лутер, че Бог предлага Своето приемане както безплатен дар, увереността, че Божието приемане идва преди и е много по-важно от всичко, което ние можем да направим както за нас така и за Него.
Разбира се, има повече от това. Така например в християнското разбиране „оправданието чрез вяра“ е тясно свързано с вярата в Исусовата смърт на кръста. Учението на Павел е, че смъртта на Исус по някакъв начин извършва задоволяване пред Бога за греховете на света. И това е причината Бог да може да приеме грешниците без да изисква наказание за греховете им. Но как това се случва е въпрос на спор между християните. Дали смъртта на Христос е жертва подобна на жертвите за грях в еврейската религия в това, което християните наричат Стар Завет? Но как е възможно това да има значение за Бога? Дали Исус по някакъв начин става заместник на другите в Своята смърт, така че заема тяхното място и приема тяхното наказание? Или това е просто връщане към старата опасност да прилагаме образността на съдебната зала прекалено крайно? И дали ефекта от Неговата смърт е веднъж завинаги или жертвата на Неговата смърт по някакъв начин се повтаря в неделната меса? Последното е било въпрос на остри спорове между римокатолиците и протестантите в продължение на няколко века.
Съществува и въпросът дали Бог оправдавайки хората ги прави праведни или просто ги счита за такива. Това също е бил въпрос който разделял римокатолиците и протестантите в продължение на векове след Реформацията. Католиците настоявали, че Божието дело на приемане трябва да води до някаква реална промяна в живота на човека (вдъхната благодат) в противен случай благовестието се превръща в една измама. Протестантите се страхували, че едно такова учение неизбежно би довело човека още веднъж до претенцията, че има някакви заслуги за своето приемане пред Бога. Оправданието означава благодат, която е вменена в противен случай самата основа на благовестието отново би била заплашена от човека манипулация и гордост.
За щастие подобни спорове до голяма степен са били преодолени като всяка от страните е признала значимостта на ударението поставяно от другата. Колкото и важни да са те тук няма нужда да се задълбочаваме повече в тях. По-важен за нас е другият основен аспект от лутеровото откритие, представянето на учението на Павел за оправданието и следствието на идеята свързана с него. Цялата последователност започва с и се фокусира върху другата част от израза обобщаваща откритието на Лутер – „оправдание чрез вяра.“
Какво е вярата? Вярата е това, което по-горе нарекохме „празните ръце“ на грешника протегнати, за да примат незаслужената Божия благодат. Както осъзнава Лутер класическото християнско описание на вярата е дадено от Павел в същото писмо към римляните, гл. 4. Там Павел описва Авраам като примерът за вяра. И каква била тази вяра? Тя просто била вяра в Божието обещание. Павел показва тази значимост като се обръща към разказа в Битие – особено към Битие 15:6: „Авраам повярва в Бога и това му се вмени за правда.“ Разказът в Битие прави всичко това напълно ясно. Бог обещал на Авраам, че той ще има син. Обещанието изглеждало напълно нереалистично тъй както Авраам така и жена му били преминали възрастта, на която могат да станат родители (единият на 100, а другият на 90 години). Все пак текстът в Битие казва, че Авраам повярвал на обещанието и поради тази му вяра Бог го направил Свой партньор (това е образът използва от Битие). По този начин вярата не е нещо, което човек прави, тя не е свързана с човешката сила или способност. Обещаното било по човешки невъзможно. Едно такова обещание заслужвало според човешките стандарти подигравка и презрение. Но Авраам повярвал на Божиите думи. Той погледал не на човешката ситуация (на жена си и своята собствена), а разчитал единствено на Бога (Римляни 4:18-22). И Бог бил в състояние да работи чрез тази вяра, чрез отношението на доверие, за да осъществи обещанието си за Авраам и да го изпълни в раждането на Исаак.
Лутер също така отбелязва, че Павловото обяснение на вярата се намира в рязък контраст с „делата според закона.“ Това е първата брънка във веригата от идеи изграждащи цялостното разбиране на Реформацията за „оправдание чрез вяра.“ Под „дела според закона“ Лутер смятал, че Павел има предвид усилената работа и постиженията, чрез които човек може да се препоръча пред Бога. Образът използван от Павел в същата глава противопоставя „оправдание чрез вяра“ със заплащането за извършена работа, със заплатата, която един работник може да очаква да получи за тежката си работа (Римл. 4:4-5). С други думи „оправданието чрез вяра“ няма нищо общо с човешките постижения, то е самата противоположност на изработване на Божието приемане.
Именно това откровение донесло такова облекчение на Лутер. Той изведнъж осъзнал, че това е, което той е правил през цялото време. Чрез своето разкаяние и дела на себедицисплина той се опитвал да препоръча себе си пред Бога, да изгради своето приемане от Него. Но никой не може да направи себе си достатъчно добър за Бога. Самата идея е абсурдна. Подобно съвършенство е отвъд всяка човешка способност. Единствената реална възможност да бъдем приети от Бога е ако Той „оправдае нечестивия“ (Римляни 4:5) – т.е. ако Той приеме грешника докато все още е грешник. Вярата е просто приемането на Божието предложение да ни приеме такива каквито сме. Вярата е противоположността на всички човешки опити, не на последно място опитите на религиозните хора да докажат своята религиозна стойност пред Бога!
Това приложение на павловото противопоставяне между „вярата“ и „делата“ към собствената ситуация на Лутер като посветен, но измъчван в съвестта си монах била на практика втората брънка в развитието на протестантското учение за оправданието. Прилагането на езика изкован в християнските спорове през 1 век към положението на човека през 16 век имало огромни последствия за учението.
Но Лутер приложил учението на Павле не само към себе си. Противопоставянето на Павел между вярата и делата той виждал като директно приложими към средновековната църква като цяло. Можем да кажем, че това е следващата брънка във веригата от идеи свързани с „оправданието чрез вяра.“ Лутер осъзнал, че бил измамен от учението на църквата по неговото време, по-конкретно от учението за индулгенциите. Това била вяра, пропагандирана от някои хора във Ватикана, че светиите са събрали излишък от заслуги пред Бога. Тази съкровищница от излишъци можела да бъде използвана по конкретно от папата. „Индулгенция“ било името дадено на един подобен трансфер от съкровищницата със заслуги към някой човек. Подобна индулгенция осигурявала намаление на времето прекарвано от християнина в чистилището и можела дори да напълно да опрости наказанието за извършения грях. Такива индулгенции можели да бъдат получени чрез разкаяние, по-конкретно чрез поклонническо пътуване до Рим – например чрез изкачване стъпалата на Светата стълба на колене (практика следвана и до днес от мнозина посветени католици). Или пък те можели да бъдат получени чрез финансови дарения (като знак за разкаяние и изповед) на църквата. Лутер видял това като опит да се получи спасението чрез дела. Самите дела можели да бъдат добри – дела на праведност и покаяние – точно както неговите собствени дела преди великото му откритие. Но сега Лутер виждал подобно учение като изцяло противно на учението на Павел. Приемането от Бога не зависело от добри дела, а можело да бъде прието единствено с празните ръце на вярата. Оправданието било единствено чрез вяра, и не чрез дела.
Всичко това, както вече казахме, все още резонира силно и говори ясно на себеправедния човек от 20 век. Но в тази точка мисленето на Лутер започнало да отива настрана – както и протестантското учение за оправданието произлизащо от Лутер. Понеже изразявайки своето ново прозрение за оправдание чрез вяра Лутер направил две допускания, които сега можем да видим като до известна степен погрешни.
Първо, Лутер приел, че Павел, неговият обичан Павел, писал за същата опитност, която самият Лутер преживял. Той приел, че Павел трябва да е преминал през същата агония на съвестта свързана с неговата греховност и неспособност да задоволи Бога, която толкова дълго измъчвала Лутер. Той приел, че Павел също трябва да е открил същата освобождаваща истина за оправданието чрез вяра, че Павел е погледнал на своя предишен живот (като посветен евреин) като път на добрите дела. И така, в продължение на 4 века, една типично протестантско обяснение на обръщението на Павел говорело за отеготената съвест на Павел и за мира с Бога, който той намерил на пътя към Дамаск. Типичен също е прочита на Римляни 7 като една изповед на Павел преди да срещне възкръсналият Христос – „Не върша доброто което желая, но злото, което не желая него върша.. Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“
Проблемът с всичко това е, че когато Павел говори ясно за своята собствена опитност преди да стане християнин не откриваме нищо подобно. Точно обратното, в Галатяни 1:13-14 долавяме едно ехо на неговата предишна гордост от успеха си като практикуващ фарисеин – „напредвах в юдейската религия повече от мнозина съвременници като бях твърде ревностен за закона.“ Във Филипяни 3:6 той съвсем ясно казва, че преди своето обръщение е смятал себе си „по правдата от закона непорочен.“ С други думи нямаме индикация или намек като доказателство за един период на неспокойствие поради вина подобни на изстраданото от Лутер. Протестантския прочит на Павел е бил едно пренасяне на опитността на Лутер обратно към Павел. Това е било едно пренасяне към Павел от 1 век на това, което Кристер Стендел нарича „интроспективната съвест на запада.“ В тази точка класическото протестантско описание на оправданието чрез вяра започва да губи своя път като едно описание на учението на Павел по въпроса.
Второто приемане на Лутер било, че юдаизма на Павел бил точно като средновековния католицизъм от времето на Лутер, поне що се отнася до учението за Божията правда и оправдание. Второто допускане било естествено вземайки предвид първото. Ако Павел направил същото откритие за вярата като Лутер тогава той също би трябвало да е реагирал срещу същата грешка като Лутер. Това означава, че юдаизма от времето на Павел трябва да е учел оправдание чрез дела изцяло аналогично на учението на средновековната църква за делата и заслугата или покупката на индулгенции.
Така в продължение на векове юдаизма от времето на Павел бил характеризиран като ясен пример за една тясно легалистична религия. По-конкретно фарисеите, към което Павел причислявал себе си, били описвани в безброй ни християнски книги и проповеди като умствено ограничени, убиващи радостта фанатици броящи добрите си дела и разчитали на тях да им осигурят вечно спасение и които намерили просто благовестие на Исус и Павел, че приемането от Бога е въпрос единствено на вяра от човешка страна, като неприемливо за юдаизма и заслужаващо смърт.
Проблемът е, че подобно описание на юдаизма е безсмислено за тези евреи, които си давали труд да се поинтересуват от християнското учение. Те знаели, че юдаизма поставя ударение върху покаянието и Божията прошка – език, който самият Павел рядко използва. Когато самите ние четем еврейските писания (това, което наричаме Стар Завет) същата идея става напълно ясна. Юдаизма бил основан преди всичко на фундаменталното приемане, че Бог е избрал и изкупил евреите когато те нямали нищо, което можело да ги препоръча – когато всъщност били просто роби в Египет. Божият избор единствено по благодат е в основата и в сърцето на еврейската религия. Помислете например как започват 10-те заповеди в Изход 20. Преди да изложи закона Бог напомня на Своя народ: „Аз съм Господ вашия Бог, Който ви изведох от египетската земя, от дома на робството.“ Покорството е поискано като един отговор на тази благодат, а не като начин благодатта да се спечели – едно съвсем павлово учение. Нито пък Бог изисква едно безгрешно съвършенство от Своя народ или пък прошката Му да бъде заслужена. Цялата жертвена система, вкл. приноса за грях и Денят на изкуплението били дадени от Бога като средства за получаване на прошка от каещия се човек. Помислете не например за повтарящите се думи в наставленията при приноса за грях в Левит 4:5: „Свещеника да направи изкупление за него, за греха който е сторил и ще му се прости.“ Разбирането на Павел за ефективността на смъртта на Исус е основано директно върху едно такова богословие за приноса за грях.
Наистина цялото разбиране за Божията правда като едно фундаментално действие на благодатна щедрост е извлечено директно от Стария Завет, по-конкретно от Псалмите и Исая. Там ние вече откриваме едно разбиране за Божията правда не като справедливо наказание, а като Божие себеналожено задължение да спаси тези, които Му се доверяват въпреки техните грешки (виж напр. Пс. 31:1; 35:24; 71:15; 134:11; Исая 51:5,6,8; 62:1-2). Не Лутер, нито дори Павел първи направил откритието за Божията правда и оправдание, великите духовни писатели на Стария Завет.
Тук тогава ние откриваме нещо подобно на парадокс. Великото откритие на Лутер за оправданието чрез вяра било мощно слово от Бога за своето време. То било вкоренено в учението на Павел и то все още говори с удивителна сила на себецентричния индивидуализъм днес. Но то също така включвало един донякъде изопачен прочит на личното свидетелство на Павел и на юдаизма, с който той израснал. Какво тогава пропуснал Лутер? Към този въпрос ще се обърнел в следващата част.
Rado's blog 