Правда за езичниците: Павел и оправданието чрез вяра

 

ПРАВДА ЗА ЕЗИЧНИЦИТЕ: ПАВЕЛ И ОПРАВДАНИЕТО ЧРЕЗ ВЯРА

от Джеймс Дън

Видяхме как Лутер чете обратно своята собствена опитност в тази на Павел. Видяхме как опитността на Павел и неговият протест срещу юдаизма от неговото време са били разбирани в светлината на лутеровите опитност и протест. Но ние също така отбелязахме, че лутеровия прочит на Павел е до известна степен погрешно разбиране на Павел. Павел не споделя опитността на неспокойна съвест характерна за Лутер преди неговото обръщение. И учението на Павел за Божията щедрост в приемането на грешниците по благодат е изцяло еврейска по своя характер.

Можем ли да поправим или да подобрим този прочит? Какви последствия може да има едно по-ясно разбиране за това какво има предвид Павел под оправдание чрез вяра и Божията правда за едно свежо богословско разбиране?

След като се придвижихме до времето на Лутер нека сега да се опитаме да се придвижим преди Лутер, до времето на самия Павел и от начина, по който Павел е разбиран през 16 век до Павел разбиран през 1 век. За да разберем този Павел ние трябва да запълним поне до известна степен празнината свързана с времето, от което той идва. За да разберем протеста на Павел ние трябва да разберем какъв е бил той и срещу какво протестира. Ако това не е било едно легалистично „оправдание чрез дела“ какво тогава е било?

Евреите от времето на Павел приемали за даденост някои неща (и това, разбира се, включва Павел и Исус). Едно от тях било, че Бог е един. Всеки ден религиозните евреи рецитирали Шемата: „Слушай, о, Израельо: нашият Бог е един Господ“ (Второзаконие 6:4). Можем да си припомним, че Исус изразява тази изповед в отговор на въпросът: „Коя заповед е най-голяма от всички“ (Марк 12:28-29). И Павел прави тази изповед с не по-малка страст: „Бог е един“ (Римляни 3:30); „За нас има само един Бог“ (1 Кор. 8:6); „Един Бог Отец на всички“ (Ефесяни 4:6).

Друго фундаментално приемане за евреите от времето на Павел било, че Израел е избран от Бога за Негов специален народ. Второзаконие ни дава класическият израз на това: „Понеже вие сте люде свети на Господа вашия Бог; вас избра Господ вашият Бог да бъдете Нему собствен народ измежду всичките племена, които са по лицето на земята.“ (7:6). „Когато Всевишният даваше наследство на народите, Когато разпръсна Адамовите потомци, Постави границите на племената Според числото на израилтяните.  Защото дял на Господа са Неговите люде, Яков е падащото Му Се с жребие наследство.“ (32:8-9).

Това „богословие на избирането“ е една тема, която постоянно се появява в еврейските писания (Стария Завет) и в еврейската литература от времето на Исус и Павел.

Почти неизбежното следствие било, че евреите смятали себе си за различни от останалите народи в древния свят – Израел бил отделен, за да бъде свят народ на Господа. Това е естествена тенденция сред всички народи и нации. Гърците разделяли света на гърци и варвари – „нас“ и останалите. Евреите също били склонни да разделят света на евреи и езичници или евреи и гърци (тъй като гръцкия бил международния език и култура на Средиземноморието по това време). Проблемът бил, че еврейското богословие на избирането имало не само национална и културна, но и религиозна страна. Израел бил избран от Бога за Него. На останалите народи било дадено едно по-ниско положение бивайки поставени под властта на други богове и ангелски същества. Но единствено Израел Бог запазил за Себе Си.

Тази специалност била видна най-ясно в закона, Тората – т.е. закона даден чрез Мойсей (съдържащ се в първите 5 книги на Библията). В еврейското себеразбиране законът бил даден от Бога като част от изборът на Израел. Избирайки Израел за Себе Си Бог сключил „завет“ или, както можем да се изразим, договор с Израел. Тяхната част от „сделката“ била да живеят според правилата дадени чрез Мойсей. Бог обещавал свободно, без принуждение, да бъде техен Бог – т.е. да се грижи за тях като техен собствен „ангел пазител,“ както пастир се грижи за стадото си. В замяна Израел трябвало да живее по начин, който подобавал на народ, чийто Господ е Бог. И този начин бил даден в Тората, закона.

Тук отново Второзаконие дава класически израз на еврейското богословско приемане. Цялата структура на книгата й придава характера на едно фундаментално твърдение на завета (съгласието) между Бога и Неговият народ. То започва в гл. 5 с 10-те заповеди и кулминира в гл. 27 и 28 с проклятията, които ще последват при непокорство и благословенията, които ще са следствие от покорството. Ако Израел се нуждаел от водителство за това как да „ходи“ като Божий народ това било мястото където те трябвало да гледат.

Отбележете отново отхвърлянето на всяка идея за нуждата да се спечели Божието благоволение чрез добри дела. Покорството на закона, за всеки, който приемал насериозно книгата Второзаконие, не било начин да се спечели Божието приемане. Точно обратното, Божието приемане било началната точка за покорството. Покорството на закона било в основата си отговор на благодарност към Божият избор на Израел и сключването на завет с него. Според принципите изложени във Второзаконие човек не се покорявал, за да влезе в завета. Той се покорявал понеже вече бил влязъл в завет, понеже бил част от заветният народ. Изненада! Изненада! Тук класическото еврейско учение е много подобно на класическото учение на Реформацията: добрите дела са следствие от Божието приемане, а не причина за него, плод, а не корен.

Но да се върнем на краткото ни изложение на еврейското себеразбиране по времето на Исус и Павел. Чувството на Израел за различност от останалите народи съдържало в себе си два аспекта, които са важни ако искаме да разберем срещу какво протестирал Павел.

Единият бил разбирането, че законът е един вид защитна барикада, която ограждала Израел и го предпазвала от оскверняване с останалите народи. Бог отделил Израел от останалите народи и законът осъществявал тази отделеност. Това е причината например обрязването да било толкова важно за евреите. Както се изразява римският историк Тацит: „Те приемат обрязването, за да разграничават себе си останалите чрез тази разлика.“ Това била причината разликата между чисто и нечиста храна да бъде толкова важна: тя подчертавала разликата между Израел и народите (виж напр. Левит 20:24-26). Отново, това била причината, поради която на езичниците било забранено да влизат в храмовото светилище. Хълмът Сион бил фокусна точка на Божието обиталище на земята и по този начин най-святото място.

Писмото на Аристей, еврейски документ написан вероятно около 100 г. пр. Хр., дава ясен израз на това отношение: „В своята мъдрост законодателят (Мойсей)…ни заобиколил с неразрушими палисади и железни стени, за да не допусне да се смесим с други народи в каквото и да е отношение…Така, за да не допусне да бъдем извратени чрез контакта си другите или чрез лошо влияние той ни оградил от всички страни със стриктни заповеди свързани с храната и питието, с докосването, слушането и виждането според Закона (139-142).“ С други думи, законът подсилвал еврейското усещане за различност и отделеност. Да бъдеш „в закона“ или „под закона“ означавало човек да живее живот според написаното в закона, под закрилата на закона дадена от Бога за Неговият народ.

Другият аспект на еврейското мислене за избирането и законът бил директно следствие от първият. Понеже ако законът определял Израел, неговата специалност и привилегия, тогава езичниците били извън обхвата на тази благодат и благоволение. Бог все още можел да бъде загрижен за тях давайки им определени ангели пазители. Но в относително отношение останалите народи били изключително пренебрегнати. Посланието към ефесяните изразява това отношение напълно ясно: „ Затова помнете, че вие, някога езичници по плът, наричани необрязани от тия, които се наричат обрязани с обрязване на плътта, което се извършва с ръце,  в онова време бяхте отделени от Христа, странни на Израилевото гражданство и чужденци към заветите на обещанието, без да имате надежда и без Бога на света.“ (Ефесяни 2:11-12). Освен това да бъдеш извън Божият избран народ означавало да бъдеш извън закона. И да бъдеш извън закона означавало да бъдеш, в съвсем истински смисъл, „беззаконник“ или „закононарушител,“ „грешник.“ Така ние доста често откриваме в еврейските писания от периода преди Исус и Павел едно директно отъждествяване: езичник = грешник, човек, който не познава закона или който знаейки закона не го пази. Самият Павел намеква за това отношение когато припомня своят спор с Петър в Атиохия: “Ние (Петър и Павел) сме по природа евреи, а не грешници като езичниците“ (Галатяни 2:15). Исус може би говори за същото: „Ако правите добро само на тези, които правят добро на вас какво особено правите? Не правят ли това и езичниците?“ (Лука 6:33; Матей 5:47 – „Не правят ли това и езичниците).

Накратко, едно фундаментално убеждение за евреите по времето на Павел било, че Бог е избрал Израел да бъде Негов и че дал на Израел законът, който да го бележи изсред останалите народи. Едно неизбежно следствие било, че другите народи, езичниците, оставали извън обхвата на Божието благоволение и неприемливи за Него поради своето беззаконие. В светлината на това ние можем да започнем да разбираме какъв бил юдаизма, в който бил обучен Павел и какво означавало за евреинът Савел да стане християнинът Павел.

Лутер бил прав да вижда обръщението на Павел като ключ за разбирането на Павловото учение за оправданието чрез вяра. Това, което той не оценил бил характерът на това обръщение – това, от което Павел се обърнал и това към което се обърнал.

Павел ни казва доста ясно от какво се е обърнал. Той се обърнал от това да бъде гонител на последователите на Исус. Когато споменава своята „предишна обхода в еврейската религия“ първото нещо, което му идва наум е жестокото преследване на Божията църква (Галатяни 1:13). Когато си припомня своето обръщение това е с термините на Божията благодат дадена му като гонител на Божията църква (1 Коринтяни 15:8-9). Трите описания на обръщението на Павел в Деяния имат за свой център точно въпросът чут от Павел: „Савле, Савле, защо ме гониш?“ (9:4; 22:7; 26:14).

А защо Го преследвал той? Самият Павел дава отговорът: поради „ревност.“ (Филипяни 3:6). Изборът на думата не е случаен. В юдаизма от времето на Павел „ревност“ имала много специфично значение. Тя означавала цялостно посвещение на опазване на описаните по-горе привилегии и прерогативи на Израел от всяка злоупотреба или нарушение. Това включвало по-конкретно готовността да се използва сила ако е необходимо за опазване на отделеността на Израел от останалите народи.

Идеалът за тази ревност бил Финеес. В Числа 25:1-15 Финеес е запомнен като този, който опазва отделеността на Израел като убива израилтянинът, който завежда една моавка в своята шатра. В Премъдрост Соломонова 45:23-24 това действие е приписано на ревността на Финеес. И в Псалм 106:30-31 това действие „се счете на Финеес за правда.“ Именно ревността на Финеес вдъхновила Макавеите към въоръжена съпротива срещу опитите на сирийските господари да премахнат еврейската специалност през 160 пр. Хр. И зилотите, борците за свобода, които повели битката срещу Рим през 66 сл. Хр. в защита на Божието еднолично владичество над Израел взели своето име от ревността на Финеес.

Павел очевидно мислел за себе си като за един „зилот“ в същата тази традиция (Галатяни 1:13-14; Деяния 22:3). Той също бил готов да грабне меч като израз на тази ревност. Това означава единствено, че той смятал последователите на Исус за сериозна заплаха за заветния статус и отделеност на Израел. Той трябва да е виждал готовността на тези първи християни да приемат езичниците в своите събрания като нещо, което събаря стените на закона и подкопава еврейската себеотделеност. Евреите, които вярвали в Месията Исус и напълно приемали езичниците в своите редици без да изискват от тях да станат евреи били прекалено голямо противоречие за Павел. Такава била ревността му за Господа и закона, че той бил готов да преследва и да „унищожи“ новото движение.

Павел е не по-малко ясен и към какво се е обърнал. С една дума той се обърнал към езичниците. Или, да бъдем по-точни, той се обърнал към едно не по-слабо убеждение, че благата вест за Исус все пак наистина била и за езичниците.

Всъщност Павел никога не говори за своето обръщение като за „обръщение.“ За Павел това бил призив или изпращане: „На Бог,…Му се видя угодно да ми открие Сина Си, за да Го прогласявам сред езичниците…“ (1:15-16). По-нататък в 1 Кор. 9:1-2 и 15:8-10 явяването на Исус на пътя към Дамаск е описано изцяло като посвещаването на Павел за апостол или мисионер т.е. както винаги мисли той за себе си „апостол на езичниците.“

С други думи Павел бил обърнат към благовестието, което преследвал толкова свирепо. Не е изненадващо, че това била най-отблъскващата характеристика на ранното християнско движение станала най-важна за неговата собствена програма след изцяло преобразилата го опитност. Да разбере, че е грешал преследвайки Неговите последователи (християните) заради тяхната готовност да приемат езичниците означавало да признае също, че сега той трябва сам да прогласява това благовестие.

В светлината на всичко това можем да започнем да виждаме по-ясно срещу какво протестирал Павел, християнинът-евреин. Това срещу което протестирал той като християнин било това, което защитавал толкова страстно като фарисеин. Това било убеждението, че Божието избиране на Израел означавало пазене на еврейската отделеност от езичниците; че езичниците като езичници били грешници и неприемливи за Бога като такива; че единствено ставайки евреи, идвайки „под закона,“ езичниците участват в благословенията, които принадлежали на Израел чрез завета.

Разбирането, което той получил било, че Божията цел в избирането на Израел на първо място винаги била да донесе полза на езичниците, благословение на всички народи. Сега той ясно виждал това в светлината на първоначалното обещание към Авраам и към другите патриарси, на което се основавал целият завет: „В теб (Авраам) ще се благославят всички земни племена“ (Битие 12:3). Това било разбирането, което лежало в сърцето на неговото изложение на Галатяни 3-4 и Римляни 3-4 и 9-11. Да се изразим по друг начин, обръщението/изпращането на Павел му дало възможност да види мисията на Израел като „светлина за езичниците, за да може (Божието) спасение да достигне до края на земята“ (Исая 49:6). Това бил текста, който почти сигурно лежал зад неговото убеждение, че сега той трябва да помогне да се изпълни точно това (явно в Деяния 13:47).

Това било учението за оправданието чрез вяра както го разбирал Павел. Лутер бил прав. Павловото учение за оправданието формирало своя специфичен характер от неговата опитност на обръщение. Но този специфичен характер се фокусирал върху твърдението, че безусловната Божия благодат гледа толкова към езичниците колкото и към евреите. Учението за оправдание чрез вяра намира своя израз в тези ключови Павлови писма (Галатяни и Римляни) като неговият опит да докаже, че Божите заветни благословения са и за езичниците така както и за евреите, че Бог е готов да приеме езичниците като езичници без да ги принуждава преди това да станат евреи. Християнското учение за оправдание чрез вяра започва като протест не на един конкретен грешник срещу еврейският легализъм, а като протеста на Павел от името на езичниците срещу еврейският ексклиузивизъм.

Разликата между традиционното учение на Реформацията за оправданието и ударението, което сега виждаме в Павел вероятно става най-ясно в две точки. Едната е темата за „хвалбата“ на евреите, което Павел критикува многократно. Традиционно критикуваната хвалба била разбирана като хвалба със собствените постижения. „Никой не може да се повали пред Бога“ може да бъде прието съвсем естествено и съвсем удачно като означаващо „Нямаме основание да се хвалим пред Бога за нищо, което сме направили или сме.“ Но когато конкретните пасажи в писанията на Павел бъдат изследвани по-внимателно става ясно, че не точно това има предвид Павел колкото и вярно да е то само по себе си. Когато Павел въвежда темата в Римляни е напълно ясно какво има той предвид – хвалбата на (типичния) евреин с неговата привилегирована позиция пред Бога спрямо останалите народи (Римляни 2:17,23). Когато се връща към темата в края на Римляни 3 предмета очевидно е протеста на срещу подобна хвала: хвалбата тук е твърдението, че във всичко Бог е Бог единствено на евреите (3:27-30). По-късно той критикува другите евреи за това, че „искат да установят своята правда“ (Римл. 10:3). Тук значението е „своята“ и не на нечия друга, т.е. „тяхната собствена“ както ексклузивната правда на евреите, една правда, в която езичниците като езичниците не могат да имат дял.

Другата е темата за „оправданието чрез дела.“ В няколко случая Павел противопоставя своето разбиране за начина, по който работи Божието приемане на практика с по-общото еврейско разбиране. Че „никой не се оправдава чрез дела по закона, а чрез вяра“ е едно от най-фундаменталните твърдения на Павел (както Лутер разбира). То лежи в сърцето на същите писма, които са в центъра на християнското богословско наследство на Павел, Римляни и Галатяни (виж особено Галатяни 2:16 и Римляни 3:20-30).

Но срещу какво възразява Павел? Отново лютеранската традиция е ясна по този въпрос. „Делата според закона означават добрите дела, ревностните усилия и стремежи, чрез които човек се надява да се препоръча пред Бога. Да цитираме молитвата на фарисеят в известната притча на Исус: „Постя дваж в седмицата и давам десятък от всичко що придобия“ (Лука 18:12). Още веднъж обаче тълкуването е леко изместено. Сега ние знаем, че „делата поред закона“ е фраза, която е била използвана по времето на Павел. Имаме няколко примера за нея в Свитъците от Мъртво море. Там тя се използва ясно за конкретното разбиране и практика на закона, които характеризирали кумранската общност. Трябва да помним, че хората от Кумран били евреи, които издигнали манастир в еврейската пустиня, за да се отделят от греха, който вярвали, че е покварил останалата част от юдаизма. „Делата според закона“ означавали тези практики поред закона, които ги разграничавали от останалите евреи. Всяка година човекът сключил завет в Кумран трябвало да бъде изпитан, за да се види дали неговата практика на закона съответства с конкретните кумрански тълкувания. С други думи ние отново се оказваме пред същия манталитет на „ние“ и „тях“ разбиран като тази практика на закона, която разграничава и разделя „нас“ от „тях.“ В случая с Павел „делата според закона“ била практиката на закона, която разделяла евреите от езичниците, която отделяла Божиите хора, състоящи се от евреите спазващи закона от всички останали народи. Това е причината изразът при Павел да се отнася по-конкретно към такива практики като обрязването и законите за храните понеже това били законовите практики, които, вероятно повече от всички останали, обозначавали евреите като различни от езичниците в древното Средиземноморие.

Сега можем да видим по-ясно какво получава Павел когато създава своята класическа антитеза: Бог оправдава (приема) хората чрез вяра, а не поради делата по закона. Той не възразява срещу хората, които смятат, че трябва да заслужат Божието благоволение чрез собствените си постижения или да заслужат Божието последно оправдание във основа на добрите си дела. Тези богословски прозрения са верни и от непреходно значение. Но те не са точно това, което казва Павел. Идеята на Павел е, че Бог приема езичниците по същия начин, по който приема и всеки друг човек – по благодат чрез вяра, чрез тяхната готовност да приемат това, което Бог иска да им даде. Това означава да кажем, че Бог приема езичниците като езичниците без да изисква от тях да примат начинът на живот на евреите и да променят своята националност или раса.

Да обобщим: оправданието чрез вяра така както го формулира Павел не може да бъде сведено до опитността на индивидуалното спасение сякаш това е всичко, което се съдържа в него. Оправданието чрез вяра е фундаменталното възражение на Павел срещу идеята, че Бог е ограничил Своята спасителна доброта до някои конкретни хора.

Каква трагедия е, че този израз на християнското благовестие е бил толкова пренебрегван! Ако тази страна на оправданието не беше скрита от погледа на Мартин Лутер би било много по-трудно за нацисткият расизъм да пропагандира своята философия за господстващата раса и да се достигне до еврейският геноцид преди 50 години. Именно тази страна на оправданието е била пренебрегвана в Южна Африка през последните години. Една страна, която се гордее със своето библейско наследство е пропускала толкова явно и за толкова дълго време да осъзнае колко дълбоко нейната политика на апартейда е обиждала и унищожавала благовестието на оправданието. Ционизмът е паднал в същият капан и след падането на източна Европа в началото на 90-те същата потресаваща формула се е повторила.

Ние също не трябва да бързаме да хвърлим първият камък понеже мнозина британци през 19 век са правили същата грешка. Те са бъркали християнството с викторианската култура и викторинаските ценности. Тази грешка за съжаление често се повтаря днес в Северна Америка – объркването на християнството с американският начин на живот.

Било е необходимо Лутер да открие оправданието чрез вяра на индивидуално ниво. Точно толкова нужно е днес ние да преоткрием първоначалното учение на Павел по въпроса. Бог приема всички, които вярват: езичниците както и евреите, бели и черни, палестинци и евреи, хора от централна Америка и северноамерикански граждани, римокатолици и протестанти, православни и мюсюлмани. Но има още, което трябва да бъде казано.