Фундаментализма


ФУНДАМЕНТАЛИЗМА

няколко нахвърляни мисли по повод една статия

от Радостин Марчев

Днес прочетох в сайта на „Двери” статията на прот. Зоран Кръстич „Православният фундаментализъм и модерността.” Като цяло сайта е един от най-високо оценяваните от мен в българското християнско пространство особено що се отнася до изключително здравословното съчетание между посвещение към собствената си православна вяра и честност и критичност към някои тъмни аспекти от проявлението на тази вяра в българската православна действителност.

Голяма част от това, което авторът казва според мен е напълно вярно. При това то ясно резонира с някои реалности в нашата страна като етнофилетизъм, анти-западни настроения[1], усещането за заплаха и често яростна кампания срещу всички различни – разбира се, с помощта на държавата. Ясно си спомням разговорът си с двама свещеници, единият от които ми каза, че понеже не съм православен християнин аз не съм патриот, а другият надълго ми обясняваше възвишеността на славянската (православна) душа противопоставена на нравственият упадък, който ни заразява от запад. В много отношения книгата на George E. Demacopoulos и Aristotle Papanikolaou, Orthodox Constructions of the West (Orthodox Christianity and Contemporary Thought, Fordham University Press, 2013[2] има някои много добри попадения (въпреки, че далеч не всички статии са еднакво стойности) и изследва доста по-дълбоко отделни въпроси щрихирани от прот. Кръстич.

Разбира се, както отбелязва и авторът ние трябва да имаме в предвид, че във всяка религия има вярващи с фундаменталистки разбирания и да избягваме лукса да слагаме всички под един общ знаменател. И тъй като самият аз не съм православен християнин добре е да бъда въздържан когато говоря за Православната църква – особено при положение, че имам достатъчно боклук в собственият си заден двор. Това, което искам да направя са 3 кратки забележки свързани със статията.

1. Макар авторът правилно да отбелязва, че обикновено фундаментализмът се разглежда като съвременно понятие на мен ми се струва, че той по никакъв начин не може да се сведе единствено до съвременно явление. С това нямам предвид, че характеристиките на съвременния религиозен фундаментализъм могат да се проследят назад в историята – те не могат понеже са тясно свързани с едно конкретно историческо време. Не можем да кажем това обаче за пораждащата го духовна нагласа и начин на мислене. Именно те стоят в неговата основа и макар да се проявяват под различни форми това не прави фундаментализама като явление по-малко реален.

2. Не мога да взема достатъчно компетентно отношение относно разглеждането на исляма и римокатолицизма, но пасажът свързан с американското протестантство ми се струва донякъде недостаъчно прецизен. Има в предвид следния параграф:

„Кратката му история е следната: той се заражда в Америка сред американските протестанти – главно баптисти и презвитериани. През 1919 г. те основават Световната асоциация на християните фундаменталисти (World’s Christian Fundamentals Association) и са единствените, които сами наричат себе си фундаменталисти. Затова и започваме анализа на проблема от тях. Основната цел на тази асоциация е била борбата против модерната наука въз основа на фундаментите или на фундаменталните факти, които те са намерили в буквалното и дословно тълкувание на Св. Писание. Особено враждебно са настроени към Дарвиновата теория за еволюцията, изтъквайки в противоположност собствената си креационистка теория. Най-големият удар това движение преживява след т. нар. „маймунски процес” от 1927 г. в Дейтън, където въпросът за Дарвин е бил даден на съд. Фундаменталистите изгубват този спор и са определени в публичността като назадничави. От този момент движението получава отрицателен знак. Повторно съживяване то преживява през 50-те години чрез Били Греъм и неговата Електронна църква, а най-новият му полет е през 80-те чрез обвързването си с политиката, и то с републиканската администрация на Роналд Рейгън. От тези исторически факти за американския фундаментализъм можем да направим някои заключения, характерни за всички фундаменталистки движения. Първото е свързано с политиката, а второто – с антимодернизма. Тези два аспекта взаимно се допълват и могат да се идентифицират при всички фундаменталистки движения и групи.”

Първо това, че тези протестанти наричат себе си „фундаменталисти” не означава, че те използват думата в смисъла, в който я използва прот. Кръстич. Всъщност ако я свързваха с подобни асоциации те без съмнение биха избрали различно название. В случая групата, за която говори автора наистина попада под неговото определение, но подобна връзка не следва да се прави на основата на думата „фундаменталист.”

Второ, не става ясно какво означава, че целта на тези фундаменталисти била „борбата против модерната наука.” Допълнителното уточнение „въз основа на фундаментите или на фундаменталните факти, които те са намерили в буквалното и дословно тълкувание на Св. Писание” донякъде сочи в правилната насока, но едва ли изяснява за какво точно иде реч. Една от основните битки по това време била водена срещу т. нар. „висша критика” на Библията зародила е в Германия и след това прехвърлила се зад океана и с либерализирането на части от протестантската общност. Книгата на Г. Мейчън Christianity and liberalism от този период дава добра представа за какво иде реч. По-дълбоката причина обаче е свързана с философските последствия от Просвещението и идеите за „научен подход,” „чиста обективност” и „затворена вселена” и особено за чудесата – въпроси много добре разгледани от Нанси Мърфи в Beyond Liberalism and Fundamentalism: How Modern and Postmodern Philosophy Set the Theological Agenda (Rockwell Lecture), Bloomsbury T&T Clark, 1996. Именно в тази връзка „фунадаменталните факти” се концентрират върху върпоси за възможността да се случват чудеса, девственото зачатие, въплъщението и възкресението на Христос, боговдъхновеността и достоверността на Писанието като основи (фундаменти) на вярата. Вярно е, че тези протестанти-фундаменталисти са склонни да изпадат в „дословно тълкувание на Св. Писание” – всъщност това е доста запазена марка за движението. Но подобно виждане не стои в неговата интелектуална основа. Идеята за вдъхновение и непогрешимост развита от Б.Б. Уорфийлд (и която аз смятам за твърде подвеждаща) казва ясно, че Библията трябва да бъде четена и тълкувана не буквално, а според жанра и конкретните литературни характеристики на всяка отделна книга (За повече подробности виж От Sola scriptura към Sola inerrabilis). Въпросът за възраженията срещу Дарвиновата теория, която прот. Кръстич споменава е добър пример за това. Не само, че във Фундаментите пишат автори, които виждат начин за примерения между Дарвин и Библията (напр. Д. Ор и Б.Б. Уорфийлд), но и сред по-широките фундаменталистики среди основното разбиране на сътворението според Битие в никакъв случай не е било буквалистично. Поне до издаването на книгата на Х. Морис и Д. Уиткомб през 1961 г. „Потопът в Битие” фундаменталистите като цяло се придържат към вижданията за „ден-епоха” или „теорията за дупката.” Дори У.Д. Бриън водещата фигура от страна на обвинението в „маймунския процес” не смята, че света е сътворен за 7 дни по 24 часа и вижда „основния проблем на еволюцията в метафизичния натурализъм и свързания с него социален дарвинизъм, в защита на който често е била използвана научната еволюция[3]” (виж Научният креационизъм и евангелското движение).

Трето, твърдението, че „повторно съживяване то преживява през 50-те години чрез Били Греъм…” е толкова неточно, че на практика граничи с невярно. Истина е, че чрез т. нар. неоевангелско движение, един от водачите на което е Б. Греъм, консервативното християнство получава силен тласък да излезе от изолацията, в която само се е поставило и да заеме много по-влиятелна и публична позиция. Значителни сегменти от това движение безспорно притежават характеристики определящи ги като фундаменталисти, макар и от нов тип. В този смисъл фундаментализмът наистина преживява някакво съживление. В същото време обаче целта на неоевангелското движение е да скъса с антиинтелектуалната нагласа на старото поколение фундаменталисти – нещо, което то успешно прави. Нещо повече именно в този си стремеж неоевангелистите започват да се отърсват от фундаменталистиките характеристики. Богословската история на Семинарията „Фулър,” интелектуалното развитие на емблематичната фигура на Е. Корнел и някои изказвания на самият Гръм са само три от многото показателсни примери в тази връзка. Не по-малко красноречив е факта, че старото поколение фундаменталисти гледат на новото движение като на отстъпило от вярата.

Четвърто, вярно е, че фракции като „Religious right” и „Moral majority” са тясно свързани с американският евангелски фундаментализъм и (до голяма степен, но не винаги) с Републиканската партия. Все пак търсенето на директна и неизменна връзка между християнски (или по-общо религиозно) провокирана политическа ангажираност и фундаментализма е подвеждаща. Позицията заемана от фигурни като Н. Т. Райт, който е всичко друго, но не и фундаменталист, но настоява именно за подобна ангажираност e показателна в това отношение.

Накрая, струва ми се, че авторът пренебрегва една от най-значимите характеристики на фундаментализма – явна най-вече в протестантизма, но по никакъв начин ограничена единствено до него. Става дума за склонността към самоизолация и отделяне от всички инакомислещи. Нерядко тя създава една специфична субкултура характеризираща се със страх от омърсяване (от света, от отстъпилите християни) и изявена агресивност. Американският фундаментализъм от 19 и началото на 20 век демонстрира това в пълен размах.

Всичко, което казах не трябва да се възприема като тотално несъгласие с вижданията на прот. Кръстич. Напротив, мисля, че дори в този откъс неговите тези стоят като цяло на вярна основа. Все пак начинът, по който той ги изказва според мен изискват допълнително обяснение, за да не придобие читателят донякъде невярно впечатление.

3. Една последна бележка. Началото на 21 век е период на преход между модерност и постмодерност. Всеки подобен процес е свързан с немалки сътресения, които неминуемо водят до чувство на несигурност. А несигурността на свой ред представява чудесно гориво за фундаментализма (от всякакъв вид), който обещава ясни черно бели отговори и рецепти за проблемите. С други думи няма основания да очакваме маргинализиране на фундаментализма в близко бъдеще. Въпросът е по-скоро какво можем да направим, за да нанесе той по-малко щети.

[1] Имам в предвид анти-западни настроения в някои среди на Православната църква, а не на българина като цяло.

[2] Останалите издания на поредицата Orthodox constructions също си струва да се прегледат, макар да не са толкова пряко свързани с въпроса.

[3] Mark Noll, The scandal of the evangelical mind, Wm. B. Eerdmans Publishing, 2010.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.