Бъдещето на Исус

БЪДЕЩЕТО НА ИСУС

oт Н. Т. Райт

Моята книга Jesus and the victory of God предизвика нетърпеливи въпроси от консервативни християнски приятели. Дали аз, питат те, вярвам във „второто идване?” Преди всичко аз твърдя, че „човешкият син идещ с облаците” означава прославяне, не завръщане. Това е апокалиптична метафора показваща прославянето на Божиите хора след тяхното страдание.

Мога да отговоря на този върпос единствено в светлината на един по-голям: какво вярвам за плановете на Бога-Създател за творението като цяло?

Бъдещето на Божието добро творение

За да разберем краят започваме от началото. Ако Бог е създател и изкупител на небето и земята сътвореният свят е първата стъпка и решаващия знак за крайният план на Бога. Това ни кара да преосмислим твърде неясният и суб-християнски език за надеждата. Дуалистите мислят за напускане на настоящия свят и навлизане в една безтелесна, безвременна вечност. Материалистите се надяват да изградят едно царство тук и сега. Те пеят:

Till in the ocean of thy love,

we lose ourselves in heaven above

веднага след

Till we have built Jerusalem

in England’s green and pleasant land.

Нито едните нито другите схващат по-сложната и по-последователена картина на Новия Завет. Бог възнамерява да създаде ново небе и нова земя, които „сключват брак” като едно динамично и вероятно материално продължение на настоящото творение. Новото ще бъде за старото това, което е цветето за семето или пеперудата за гъсеницата. Подобни аналогии са неизбежни ако искаме да говорим за реалности отвъд нашият настоящ опит сочещи към светлото небе на Божието бъдеще. Раждането, толкова централно за първоначалното творение, сочи към последното: новото се появява от корема на старото, една идея толкова трудна за разбиране от страна на озадачените модернисти колкото е била и за Никодим. Новата реалност кореспондира с настоящата както бебето с майката. Обичайният благочестив език за изоставянето на „земята” и отиването на „небето” трябва да бъде предизвикан от картината на Откровение (глава 21) за новото небе и нова земя и от великият образ на Павел в Римляни 8, за цялото творение, което стене в родилни болки, копнеейки за своето освобождение, споделяйки свободата и славата на Божиите деца в света, който предстои да дойде.

Объркването е предзивикано от пророк Йоан, който казва в Откровение: „Ела тук и ще ти покажа това, което има да стане подире.” Откровение 4 не е толкова картина на бъдещето. Тя е една символична картина на небесната тронна зала, в която се открива тайната на бъдещето. Животинското царство и Божиите хора виждани във видението като покланящи се на Бога като на създател не ни казва, че е решено творението да бъде премахнато. Творението е добро и в края на краищата ще бъде утвърдено.

Но творението се нуждае от нещо повече от завършване и изпълнение. Божието действие на ново творение трябва също така да реши старите проблеми. Пътят на живота е препречен от злото, покварата и смъртта. Светът се нуждае от избавление, от изкупление.

Бъдещето за един бунтовен свят

Класическото богословие казва, че злото е един натрапник в Божия добър свят. Това съдържа в себе си две други твърдения: сътворения ред е добър  и даден от Бога; злото е реално и потентно. Наблегнете на второто и завършвате с един дуализъм (самото творение е зло). Премахнете го и завършвате с пантеизъм (творението е божествено; нищо не е наистина погрешно). Да избегнем това е трудно. Ние намираме за изключително трудо едновременно да настояваме на добротата на Божия свят и да го използваме правилно. Но ние не трябва да изоставяме основното твърдение. Злото, макар и могъщо, не е по необходимост част от творението. Бог не обича злото, но „Бог толкова възлюби света.”

Това оказва огромно отражение върху начина, по който мислим за края. Дулистите предполагат, че, за да избегне злото, човек трябва да избяга от сътворената, физическа вселена. Мнозина невнимателни християни, които говорят (и пеят) за нашата бъдеща съдба без да забелязват се плъзгат по тази плоскост. Пантеистите гледат напред, за да бъдат абсорбирани във великият божествен космос или предполагат, заедно с древният Сократ, че историята просто повтаря себе си безкрйно. Дуалистът не би се чувствал удобно с идеята за телесно възкресение. Пантеистът би бил неспокоен, че ако злото бъде премахнато от света цялото забавление също ще изчезне. Описанията на „вечен живот” понякога звучат невероятно скучно.

Все пак вечният живот през юдаизма от 1 век озачава „живота в бъдещия век.” Това трябва да ни даде, да се изразим така, истинска надежда за надежда. Новият Завет вижда един подобрен свят, направен по-щастлив чрез премахването на злото. Творението най-накрая ще бъде освободено да бъде себе си и ние заедно с него. По-конкретно смъртта, сянката, която пада върху всички наши мечти, ще бъде пренахната.

Въпросът дали смъртта е била част от Божието първоначално творение или дали тя също е още един натрапник е труден. Може би Божият първоначален план творенията да заспиват в края на своя труд се е променил поради бунта в една заплаха. Мрака, част от първоначалното творение, е станал символ на зъл враг. Обещанието, че смъртта ще бъде премахната ни уверява, че Бог ще бъде верен на творението и че всички наши настоящи скърби най-нкрая ще бъдат изцелени.

Бъдещето за хората

Как трябва да виждаме обещаният, обновен живот в новото Божие творение, на всички, които са в Христос? Мнозина предполагат, че „възкресението” означава просто „живот след смъртта.” Съберете това с преобладаващият дуализъм на голяма част от западната (и понякога само представяща се за християнска) култура и „възкресението на тялото” започва да означава точно обратното на това, което звучи. Някой настояват, че след като умре човек ще отиде на небето и няма да вземе със себе си своето тяло, така че те не могат да разберат защо Исус да не е направил същото. Ако Божията доброта е представена в творението и накрая то ще бъде утвърдено това се отнася и за хората. По-голямата част от евреите по времето на Исус убедено вярвали в телесното възкресение и имали разнообразни начини, по които говорели за състоянието на продължаващото съществуване между смъртта и повторното обличане в тяло. Това било в съгласие с вярата, споделяна от ранните хистияни, че Богът-изкупител е също така и създател.

Днес тази дискусия се е превърнала в значително объркване. Възкресението не означава реанимация. Ние споделяме, разменяме и си предаваме молекули, така че няма достатъчно за всички, които могат да бъдат взети обратно. Възкресението изисква, и Новият Завет предвижда това, едно велико действие на ново творение, а не реанимиране на идентичен набор от атоми. Както Павел казва в 1 Коринтяни 15 и в 2 Коринтяни 5 бъдещата телесност на Божиите хора ще включва едно ново ниво на физичност над и отвъд настоящото.

Редовните разговори за „отиване на небето” и споменаването на „небето и ада” като окончателни местонахождения може да бъде подвеждащо насърчавайки представата за едно бъдещо безтелесно съществуване. Раят (подобно на думите на Исус на умиращят разбойник) не са, за евреите, едно последно място, а временна почивка преди окончателният велик свят. Когато Премъдрост соломонова казва, че „душите на праведните са в Божията ръка” тя веднага продължава да говори за техния бъдещ славен живот в тяло. Класическата християнска надежда и молитва за верните, които са си отишли е, че те почиват в мир и ще възкръснат с Христос в слава.

Тогава „небесната страна,” за която копнеем според Евреи 1:16 не е едно безтелесно съществуване. Тя е един нов свят, в който небето и земята най-накрая се събират, в който това, което Бог в момента подготвя в небето е родено в един свят, който ние ще разпознаем като физически. „Да дойде Твоето царство,” се молим ние, „както на небето така и на земята,” не „на небето щом веднъж избягаме от земята.”

Разбира се, всичко това зависи от едно конкретено значение на думата небе.  В библейският език небето обикновено не е нито едно място някъде в нашия космос (да кажем, на няколко мили нагоре във въздуха) нито дестинация в нашето време (наприер състоянието на нещата най-накрая). Това е Божията дименсия на ежедневната реалност. Обикновено тя е скрита от погледа ни, но на „гледачите” е позволено да хвърлят един поглед в нея, така както слугата на Елисей видял колесници и коне заобикалящи господарят му или когато една огромна порта се отворила пред пророк Йоан и му позволила да погледне в тронната зала на Бога. Щом веднъж схванем това ние сме готови да изследваме моясто на Исус в това последно откриване.

Бъдещето на Исус

Второто идване на Исус е озадачвало богословите толкова колкото и първото. Въпросът изисква лингвистично смирение. Както казах езикът обясняващ Божието бъдеще е един набор от знаци сочещи в мъгла. Знаците могат да казват истината, но не трябва да бъдат бъркани с реалността. Първият знак е Божието обещание да обнови небето и земята. Това вече се е случило в личността на Исус: Той е обединил Бога и човечеството и Неговото възкресенско тяло вече се наслаждава на Божият нов начин на физичност. Когато ние влезем в обновеното съществуване ще намерим там Исус като прототип и пионер. Ние ще бъдем тези, които ще „отидат” при Него пристигайки в Божият нов свят където Той е дошъл преди нас.

Вторият знак е вярата в месията Исус, истинският Господ на света. В Неговто име ще се преклони всяко коляно когато Той донесе справедливост, мир, святост и живот на света и осъди неправдата, подтисничеството, злото и самата смърт.

Погрешно е да виждаме „завръщането” на Исус в нашия свят като един вид пространтствен натрапник идващ на една бунтовна планета. По-скоро, когато Бог накрая донесе Своето ново творение Исус ще бъде лично както стандарта така и инструмента на този справедлив и дългоочакван съд и възстановяване.

Третият знак е еврейското очакване на завръщането на Яхве в Сион приписвано в някои ранни християнски писания на Самият Исус. Евреите копнеели техният Бог да се завърне за съд и милост. Християните вярвали, че Той вече е направил това в Исус, но като първа фаза на един двустепенен процес. Така те използвали езика и образността на завръщането, за да представят своята вяра, че самият Исус ще присъства лично като любящ и изкупителен център и агент на Божието ново творение.

Новият Завет често използва гръцката дума  parоusia, често превеждана като „идване”, за да изрази “присъствието” на Исус в Божието бъдещо обновление на космоса. Разбира се, някой, който присъства след време на отсъствие трябва да „дайде”, „да пристигне” или „да се появи.” Но основнто значение остава „присъствие;” думата често е използвана като „царско присъствие” на управниците и владетелите. Ако говорим за царсткото присъствие на Исус в Божието ново творение вместо да мислим за Неговото „идване” като за едно нападение отвън нашето говорене за бъдещето може да стане по-смислено. То също така ще бъде много по-библейско.

Ранната църква и бъдещето

В кой момент тогава ранната църква е достигнала до вярата, че царското присъствие на Исус трябва да бъде централна характеритика в една космическа развръзка, която може да се случи по всяко време?

В 1 Коринтяни 15 Павел описва своята вяра за бъдещето и посочва защо я държи. Заключителния параграф казва, че „всички ще се променим”. Есхатологичната тръба ще затръби; мъртвите ще възкръснат; „ние” (тези, кото са все още живи по това време) ще се променим, обличайки новото безсмъртно тяло върху старото. Така смъртта ще бъде погълната от Божията победа. Основите на това вярване са обяснени в ст. 12-18. Павел очаква царството да бъде донесено за всички от Един. Все пак възкресението на Исус го кара да раздели „краят” на два „момента,” като църквата живее между тях основана върху първия и копнееща за втория. Първият (възкресението на Исус) дава съдържание на втория (последната развръзка) изразявайки в съкратен вид Божията победа над смъртта и промяната на физическия свят. Тя също така гарантира втория тъй като възкръсналият Господ сега вече царува в света.

Сигурност за развитието на традицията в тъмния период между Петдесятница и писмата на Павел е невъзможна. Но ако Павел ни дава едно задоволително описание за това как и защо ранните християни са достигнали до това откровение от еврейските апокалиптични очаквания ние не трябва да се тревожим твърде много да търсим на друго място. Това, което наричаме второто идване, което всъщност е една метонимия за по-голямата картина, която включва космическото обновление, човешкото възкресение, царското присъствие на Исус и сувереното управление на Бога, е било едно много ранно християнско развитие на еврейската апокалиптична есхатология едновременно изисквана и предизвикана от неочакваното възкресение на месията. Това, което може да се очаква като едно събитие в голям мащаб в края на времето се е случило в едно малко, макар и експлоазивно, събитие в средата на времето. Краят е дошъл, краят предстои.

В тази светлина прословутият текст от 1 Солунци 4:13-18 придобива нов смисъл. Чрез буквалистичният прочит на неговата апокалиптична образност  той е заразил мнозина, по-конкретно фундаметалистите, с една забележителна есхатологична схема. Това на свой ред е генерирало един подобен буквализъм сред учените (включително, иронично, неколцина, които желаят да четат историческите описания в еванелията колкото се може по-небуквално), които предполагат, че това буклвано значение е било вярвано от всички ранни хритияни. Понеже те са обявили това значение за невъзможно след това те продължават своята битка срещу ранната християнска есхатология.

Пасажът споделя множество общи характеритики с 1 Коринтяни 15. Тръбата засвирва, Господ се явява от небето („ще слезе от небето,” типичен есхатологичен език за това „явление”), мъртвите в Христос ще възкръснат. Докато 1 Коринтяни има „ще се изменим” в 1 Солунци четем: „ще бъдем грабнати в облаците за да посрещнем Господа във въздуха.” „Грабнати в облаците” е ехо от езика на Данаил 7, който се отнася за прославянето на Божиите хора след страданито. Павел почти със сигурност желае фразата да бъде взета метафорично в този данаилски смисъл като обозначаваща промяната на „естественото” тяло в „оживеното от духа” тяло, което вярващите ще получат при прославянето след явната победа над смъртта.  И идеята на „посрещане на Господа във въздуха” не означава, че ще останем там завинаги; думата посрещане е взета от гражданския живот, при който гаржданите са излизали, за да „посрещнат” важните личности и за да ги придружат след това до града.

Така Павел, разтягайки езика до неговите граници, трупа метафора след метафора, за да изрази една сложна истина: когато небесното измерение най-после бъде открито, така че царското присъствие на Исус е видимо и осезателно сред нас мъртвите най-после ще възкръснат и живите ще бъдат променени, за да споделят новото човечество в един променен свят. Това ще бъде изпълнението на новия свят, който започва с възкресението на Исус.

Кога ще се случат тези неща? Една дълга тардиция, като научна така и популярна, предполага, на основата на Марк 13:30 и други подобни пасажи („това поколение няма да премине докато не се изпълни всичко”), че ранната църква е вярвала, че краят ще дойде в това поколение. Но фразата не говри за последният край, за който говори Павел, а единствено за падането на Ерусалим виждан не на последно място като прославянето на Исус над града, който Му се противопоставя. Самият Павел е вярвал когато е писал 1 Солунци и 1 Коринтяни, че той може да бъде сред тези „останали живи;” до времето на 2 Коринтяни той е разбрал, че може да умре преди това. Но въпросът не е последните събития да се случат в определен период от време; вместо това те могат да се случат по всяко време. Игнатий, Юстин, Тертулиан и други, до края на втори век и по-нататък все ще са вярвали това и не са показвали знак на нетърпение или объркване, че първото поколение е починало без света да свърши. Време е на стария научен мит за „забавянето на parousia” да бъде оказано достойно погребение. Разбира се, метафорично.