Когато дойде Духът


КОГАТО ДОЙДЕ ДУХЪТ

Проповед на Петдесятница (23 Май) 2010

Дърам

от Н.Т.Райт

Деяния 2:1-21; Йоан 16:4б-11

index

Всяко дете се е научило да живее в поне два свята и знае колко неловко се чувства, когато те се сблъскат. Тук ние сме у дома: със семейството си където говорим по определен начин, държим се по определен начин на масата, подреждаме живота си в определен ритъм. Но там ние сме в училище: там има различно разписание, различни теми за разговор и начини да говорим за тях и вероятно дори малко по-различни правила за поведение на масата. И когато дойде ужасяващият момент и родителите се появяват в училище и децата говорят със смущение за това аз не смятам, че причината е единствено, че старото палто на баща им изглежда дори още по-опърпано в този контекст или шапката на майка им – ако става дума за някой важен ден когато майките носят шапки – не е точно тази, която те биха желали. Мисля, че объркването идва понеже две страни, всяка от които е нормална и с която може да се живее, се припокриват; и детето, което знае езиците и на двете не е съвсем сигурно на кой от двата всъщност трябва да говори. Разбира се, това не се случва единствено когато родителите идват в училището: подобни моменти се случват и когато излезете да пазарувате заедно с родителите си и, о, вижте, един от учителите си купува зеленчуци в магазина точно както всички останали. Вие не знаете какво да кажете. Двата свята не трябва да се срещат по този начин.

Един тривиален пример; но това се случва в живота и мнозина от нас когато пораснат открият, че живеят в няколко различни свята, всеки от които има свои собствени очаквания, свой собствен език. Веднъж на великия хълм Масада близо до Мъртво Море наблюдавах как един хамелеон си променя цвета докато се придвижва от един зелен храст на напечена от слънцето скала. Социално, а в настоящия момент и политически, ние или се научаваме как да бъдем хамелеони, променящи цветовете си в зависимост от обкръжението, в което се намираме или живеем напрегнати в едно припокриване без да сме напълно сигурни къде всъщност трябва да бъдем и дали да кажем жълто или зелено. Спомням си чудесната кратка поема на Майкъл Фландър за хамелеона, която завършва с описание на объркването и неудобството:

If that chameleon were me, I’d be ashamed to sham;

Each night, all white between the sheets, I’d wonder Who Am.

Идеята на Петдесятница е, че това е точката, в която се сблъскват два свята и изглежда че отсега нататък ще вървят заедно. Двата свята, разбира се, са небето и земята; и през 1 век, така както и през 21, мнозина смятали, че тези два свята трябва да стоят сигурно разделени на голямо разстояние. Ние живеем на земята; Бог живее на небето; надяваме се, че между двете може да има някаква връзка и всъщност имаме специални места и часове, които позволяват това, подобно на срещата на родител и учител на училищната врата, една един вид „ничия земя”, която не е нито семейна нито напълно училищна и която по този начин избягва неудобството. В древният Израел мястото за подобна среща, разбира се, бил храмът, terra firma където небето действително се припокривало със земята. По този начин храмът функционирал за останалата част от Израел много подобно на начина, по който камината функционира в дневната – мястото където това, което обикновено е опасно може да бъде безопасно поставено и разрешено.

Но ако мислите за храма като за една камина даваща светлина и топлина докато ние стоим на едно безопасно място тогава картината на Петдесятница се оказва още по-необичайна; тук има огнени езици, които слизат не в храма и не върху свещениците, за да вършат те обичайните си задължения, а върху учениците в горницата! Изглежда сякаш огънят е изскочил от камината и осветява и останалата част от къщата! И по начина, по който продължава книгата Деяния се оказва, че точно това е идеята. Петдесятница не е нищо по-малко от демократизация на храма; което е и причината първият голям сблъсък между последователите на Исус и еврейските власти, завършил с мъченичество,  да бъде свързан именно с храма  и с твърдението, че в Исус той е надмогнат, релативизиран, оставен в миналото. И това е причината призивът за святост, за говорене на истината и за любов в общността да е толкова остър, както виждаме в гл. 5 и случаят с Ананий и Сапфира: щом веднъж огънят излезе от камината по-добре да внимавате.

Така идеята на Петдесятница е тясно свързана с идеята на Възнесението, 10 дена по-рано. В Исус двата свята са се срещнали, без неудобство и смущение – макар ние в нашата разделена на две космология често да чувстваме обърканост и неудобство от историята за Възнесението и от стъклописа на Исус изчезващ в облак докато обърканите ученици все още виждат краката Му. Не, цялата идея за небето и земята в еврейските представи е, че те са определени да се срещнат и да се слеят. И идеята на евангелската история, така както ни я разказва Лука в първата си книга, е, че Исус е дошъл да донесе живот на небето и на земята. Това е значението на „Божието царство.” Да дойде Твоето царство, ни учи Той да се молим, както на небето така и на земята. Можем да предполагаме, че учениците са се молили с тази молитва през 50-те дена след Възкресението. И как е отговорена тази молитва? – подобно на толкова много други отговорени молитви, отговорени не по начина, по който можем да си представим, но по много по-велик начин, който взема техните молитви и ги свързва в една нова реалност, реалността, която Бог е желаел през цялото време и към която техните молитви са били едни предварителни знаци.

Въпросът за Божието царство в евангелията – въпросът, на който толкова много притчи са очевиден отговор – е следният: Как биха изглеждали нещата ако Бог управлява?  Представете си, че вместо цезаря, Ирод или първосвещеника управлява Бог – каква би била разликата, как биха работили нещата? Можем да си представим нашият ученик, мърморещ под строгия поглед на учителя, желаещ вместо него татко и мама да управляват училището; или вероятно, кой знае, понякога обратното. Израел в продължение на много векове мечтаел неговият Бог да дойде и да управлява света вместо ужасните тирани, които в момента били на власт; и това е, което те сметнали, че говори Исус и то с добри основания. Идеята на притчите все пак била, че това няма да стане по начина, по който те си представяли нещата. И идеята на Възнесението и Петдесятница е да ни покаже как ще станат нещата: това, сега става ясно, е начинът, по който се случват нещата когато Бог управлява! И ако не прочетем книгата Деяния по този начин ние никога няма да разберем какво става.

Голямото изкушение на нашето време е да превърне Петдесятница в нещо много по-сигурно. Тук имаме една нова, щастлива, чудесна духовност, радваща се на присъствието и силата на Бога в нашия живот и може би чрез него достигаща по-нататък за изцеление и свидетелство. Чудесно. Прекрасно. Но ние твърде лесно поставяме това в една нова камина наречена „лична духовност” – и след това се чудим защо учениците толкова бързо си навлекли неприятности с властите, толкова бързо трябвало да научат и да изкажат урока, че те трябва да се покоряват на Бога, а не на човеци. Не: идеята на Петдесятница е, че тя давала възможност да изявят на целия свят, символично присъстващ в множеството народи чули посланието на собствения си език, че Бог е възкресил Исус от мъртвите, че Той е Месията на Израел и истинският Господ на целия свят. Първата половина на Деяния обяснява какво се случва когато месианското послание на Исус като Господ на целия свят срещне съпротивата на еврейските власти; втората показва, най-вече чрез историята на Павел, какво се случва когато прогласяването на Исус за Господ на целия свят срещне съпротивата на икономическите, социалните, културните и над всичко политическите сили на по-широкия свят, светът на цезаря. Историята за Петдесятница се разгръща напълно едва когато, в края на книгата, Павел пристига в Рим прогласяващ Бога като цар и Исус като Господ под носа на цезаря „явно и без да му поречи никой.”

Всичко това поставя пред нас, които днес празнуваме Петдесятница, значително предизвикателство в един свят, чийто политически цвят наистина се променя, но все още не сме сигурни в какъв точно. Би било чудесно да смятаме, че жълтото и синьото ще направят зелено, но аз не съм сигурен, че някой все още е достигнал до това заключение. И какво означава да живеем като общност, която празнува Божието владичество в един свят където суверенитета принадлежи на един объркан електорат, който е по-щастлив да гласува за една нова Дороти в спектакъла на Лойд Уебър отколкото за някаква определена политика за това как трябва да бъде подреден нашият свят?

Е, аз имам в предвид няколко неща, но искам да видите как, щом веднъж прочетем Деяния и Петдесятница по този начин, ние изведнъж получаваме прозрение за този иначе много труден пасаж от евангелието на Йоан. Тук, в центъра на прощалната реч на Исус, която сме изкушавани да четем като един сигурен и удобен пасаж за дълбочината на християнската духовност, Исус говори за това какво ще се случи когато двата свята се срещнат, когато Той отиде при Отца и им изпрати Духа. Те, Неговите ученици и техните наследници, ще бъдат въвлечени в една битка, която е не само объркваща тъй като двата свята се сблъскват, но и изключително опасна. Когато Духът дойде, Духът ще изобличи света „за грях, за правда и за съд; за грях понеже не вярват в Мен, за правда, понеже отивам при Отца и няма вече да ме виждате; за съд понеже князът на този свят е осъден”. За какво става дума?

Смятам, че най-добрият начин да разберем това е да схванем, че Исус казва на Своите ученици, че те ще се окажат в същото положение, в което е бил и Той. „Както Отец изпрати Мене,” казва Той вечерта на Възкресение, ”така и Аз изпращам вас”: и когато схванем какво означава това ние разбираме, че Той Самият стои на мястото, на което двата свята се сблъскват. Това никъде не е толкова ясно колкото когато в Йоан 18 и 19 Той се изправя пред Пилат и му говори за Божието царство, за истината и за естеството на силата. И идеята на гл. 16 е, че  ние трябва да правим същото. Колко изкушаващо е да си представяме, че когато Духа изобличи света за грях, за правда и за съд ние просто ще седим отстрани като зрители на великата космическа битка. Но това, разбира се, е погрешно. Духът е даден на нас, така че Божието дело да бъде извършен чрез нас. Бог желае Духа да казва, че света греши – но ние сме тези, които, треперещи, но все пак със силата на Духа, ще заявим това. Ние трябва да бъдем хората, чрез които става известно, че отказът на света да вярва в Исус е мрачният симптом на неговият пропуск да схване какво означава да бъдеш истински човечен – с други думи, за неговият грях. Ние трябва да сме хората, чрез които става известно, че сега най-после виждаме какъв би трябвало да бъде света: че небето и земята не са разделени сфери, в които Бог може да стои безопасно на Своето място докато ние управляваме нашето по своя собствен начин, но че удачната подредба на света (неговата „правда” на богословски език) сега ни е открита чрез възнесението на Исус, това велико събиране заедно на двата свята, на небето и земята. Ние трябва да бъдем хората, чрез които се казва, че Бог е определил един ден, в който ще съди света справедливо и че присъдата на князът на този свят, който Той е срещнал на кръста е мярката на този последен съд. С други думи ние трябва да бъдем хората, които са се научили не толкова да бъдат хамелеони преминаващи с известно неудобство от единия свят в другия, но които са се научили да комбинират цветовете на свързаните заедно небе и земя, в които можем да говорим на Бога за света и на света за Бога със същия тон и със същия цялостен интегритет, да можем с живота си и с думите си, да говорим на Отца за кашата, която все още е около нас в света и да свидетелствуваме на света за суверенното управление на Бога чрез Исус. И когато дори само си представим, какво означава да живеем по този начин ние откриваме себе си в книгата Деяния, заявявайки, че подобава да се покоряваме на Бога, а не на човешките авторитети; че ние трябва да говорим за „друг цар, Исус”; че ние трябва да заявяваме, че Бог е цар и Исус е Господ, открито и без да ни спират.

Разбира се, от време на време, се издигат влиятелни гласове, които желаят да подтиснат всяко подобно послание. Точно сега има една група, която се нарича мислители и е взела като свое име една дума, която означава „църква”, но която в действителност има на гърба си толкова тежък товар, че не може дори да мисли вярно и мъдро за това как църквата може и трябва да говори в съвета на държавата. Изявленията на такива групи привличат медийно внимание, понеже много от нашите медии желаят да пречат, да настояват, че не трябва да бъде позволявано на никакъв слух за Бога да достигне до обществения свят. Лесно е да видим защо, не просто поради объркването, което хората все още чувстват при сблъсъка на двата свята: там има сериозни планове за евтаназията, за клонирането, за алтернативната сексуалност, за монархията, за неограниченият марш на капитализма, за всякакви неща, за които църквата трябва да говори, в силата на Духа, тези думи на Исус, които изявяват греха на света, истинската правда на Бога и осъждението на мрачния, сенчест „княз на този свят,” който все още се опитва да действа чрез човешките власти.

Наскоро станахме свидетели на един интересен случай. Преди месец, независимо от годините на кампании и големи протести, нашите политици избраха момента когато парламента се разпускаше, за да нападнат един малд човек, Анселм Ноумбива, който живееше в Тесид след като беше избягал от мъчение и заплаха за живота си в Камерун. Аз и други хора сме говорили в негова защита по-рано, но този път всички усилия се провалиха и той беше изпратен обратно в Камерун където сега се крие страхувайки се за живота си. И тогава, през изминалата седмица, един известен терорист от Ал Кайда не беше екстрадиран в Пакистан понеже съдията постанови, че това може да заплаши неговите човешки права! Ако някой може да ми обясни логиката на подобно правосъдие бих се давал да я чуя. Но това, което подозирам е, че действат множество различни сили; и ако никой друг не говори против подобни глупости от „князът на този свят” тогава поне ние трябва да го направим. Когато Духът дойде, Духът ще покаже на света, че греши….което не е едно удобно послание и не е предназначено да бъде такова. Но ако ние поне разбираме този дискомфорт и виждаме това като нещо, което трябва да очакваме когато двата свята се сблъскат, ние трябва да изправим рамене, да поемем дълбоко дъх  – с други думи да вдъхнем Божието дихание – и да се заемем със задачата, с която Новият Завет ние е натоварил, но за която, подобно на ученикът довел родителят си в училище, ние чувстваме странно нежелание.

Разбира се, ние можем да сбъркаме и, разбира се, ще намерим това за неудобно. Но колко по-погрешно би било изобщо да не опитаме! Колко по-неудобно би било когато Бог накрая напълно събере небето и земята да открием, че продължаваме да живеем в един разделен свят когато сме били поканени, чрез Възнесението и Петдесятница, да се осмелим да рискуваме и да ги съберем заедно в нашия живот и в собственото си свидетелство! Понеже, разбира се, в края на краищата нито едно от тези неща не се отнася до нас. Ако сме объркани от събирането на небето и земята ние преди всичко сме забравили, че не сме центъра на всичко това. Исус продължава и казва, че Духът ще прославя Него, не нас; ние вземаме това, което принадлежи на Исус и го заявяваме за нас и чрез нас за света.

Има една стара песен, която започва така:

Turn your eyes upon Jesus; look full in his wonderful face

Това е прекрасна покана, но за съжаление тя продължава:

and the things of earth will grow strangely dim

in the light of his glory and grace

В това има известна истина, но всъщност в днешното благовестие се чува една много различна нотка. И когато гледаме към Исус, възкръснал, възнесъл се и прославен, и когато Исус изпраща Духа си сред Своите тогава нещата в света ще бъдат видени в една нова, ярка и объркваща светлина. От бягащи от света, търсещи убежище подобно на объркани хамелеони в едно едноцветно поле ние сме изпратени в света, не за да приемаме неговия цвят, но за да откриваме новата смесена реалност на небето и земята, да живеем в тази реалност – което правим днес пристъпвайки към тайнството тук и служението навън – и да изявим на чувстващия се неудобно и неподготвен свят, че Исус е Господ. Петдесятница е краят на великия цикъл събития, които започват с Адвента; но тя, разбира се, е началото на новия свят, света на Божието царство, на тази обединена реалност на небето и земята, света, в който, чрез хваление, молитва и пророчество, сега ние сме призовани да живеем без объркване и да обичаме без граници.

1 thought on “Когато дойде Духът

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.