Вярата и ограниченията на науката


ВЯРАТА И ОГРАНИЧЕНИЯТА НА НАУКАТА

от Алистър МакГрат

Алистър Е. МакГрат (роден 23 Януари 1953) е защитил докторати по молекулярна биология и богословие в Оксфорд. Започнал своето образование като атеист и завършил като убеден християнин той е известен автор в областта на систематичното и научното богословие и апологетиката. МакГрат е ръководител на катедрата по Богословие, религия и култура в King’s College London. Преди това е бил преподавател по Историческо богословие в Оскфорд и ръководител на Wycliffe Hall.

Няма съмнение, че естествените науки предлагат едни от най-успешните начини за изследване на света. Както историците посочват насладата от красотата около нас води към по-дълбоко желание да видим смисъл в света. Това, което сега наричаме „Научна революция” е било движено от този копнеж да се навлезе по-дълбоко, да се разбере повече за света, в който съществуваме.

Кой е най-добрият начин да видим смисъл в нещата, които ни заобикалят? Каква, да използвам фразата на унгарския философ Майкъл Полани, е „скритата реалност” към която те сочат?

Когато бях млад аз чувствах силно това усещане за удивление. То ме доведе до желанието да изучавам небето и да си направя малък телескоп, с който да наблюдавам звездите и планетите. В университета изучавах наука отчасти поради усещането за наслада и удивление и от едно чувство на дълбоко интелектуално търсене. Това беше все едно да драскам по повърхността на нещо много дълбоко и тайнствено – нещо, за което аз имах голямо желание да зная повече.

Естествените науки са едно от най-големите достижения на човешката раса. Те са ни дали нови начини на мислене и са разчистили пътя за едно по-дълбоко разбиране на света. Аз продължавам да се чувствам доволен и развълнуван от новите развития, въпреки че дните ми като учен отдавана са приключили.

Науката е важно средство в нашето общуване с реалността. Но всеки уред трябва да бъде настроен преди да можем да го употребяваме правилно. Колко достоверен е той? Има ли условия, при които не работи добре, дава погрешни или изкривени резултати? Какви са неговите ограничения? Ние трябва да сме критични по отношение на всеки уред, който използваме в своето търсене на истината – включително и към науката. Добрите уреди, когато са използвани лошо водят до недостоверни резултати. Мъдър човек е този, който знае ограниченията на методите, които използва, за да получи определени резултати. В противен случай това няма да са достоверни резултати.

Аз желая да призова от една страна за интегритет на науките и от друга за признаване на техните интелектуални и морални ограничения. Сър Карл Попър, един голям философ на науката, веднъж казал, че „науката не прави твърдения по отношение на крайните въпроси свързани със загадките на съществуването.” Въпросите, за които Попър говори са тези, за които повечето от нас мислят от време на време. Защо съм тук? Каква е целта на живота? Не се съмнявам, че науката може да идентифицира механизмите на живота. Но това не е същото като да кажем какъв е смисълът му. Вторият въпрос е свързан със смисъла, а не с механизма. Да кажем как нещо се е случило не означава, че разбираме защо се е случило или какво означава то.

Един от моите научни герои е сър Питър Медоуър, който преди няколко години получи Нобелова награда за медицина. Той не е бил религиозен човек. Мисля, че би било честно да го определим като рационалист, който не харесва много от аспектите на религията. В една от последните си публикации The Limits of Science той размишлява за въпросите повдигнати от Карл Попър. Медоуър правилно твърди, че „науката несъмнено е най-успешното начинание, което хората някога са започвали.” Все пак той прокарва рязко разграничение между въпросите свързани с организацията и структурата на материалната вселена и това, което той нарича „трансцедентни” въпроси. Какви са тези въпроси, които той има в предвид? Медоуър посочва „въпросите, на които науката не може да отговори и на които никакъв напредък няма да й помогне да отговори” – като Защо сме тук? Какъв е смисъла на живота? Тези въпроси, твърди Медоуър, е най-добре да бъдат оставени на религията и метафизиката. Науката не може да им отговори. И това не означава, настоява Медоуър, че те са „не-въпроси или псевдо-въпроси, които само един глупак задава и на които само шарлатанин твърди, че знае отговора.”

Макар че Медоуът почина преди няколко години въпросите, чиято важност той признава продължават да занимават сърцата на хората. Защо сме тук? Какъв е смисълът на живота? Мнозина от нас гледат с подозрение повърхностите и прости отговори на тези дълбоки и важни въпроси. Можем да се изкушим да не се занимаваме с тях поради разочарованието си от някои отговори, които сме чували. Но невъзможността да им отговорим не прави тези дълбоки въпроси невалидни. Те си остават толкова провокативни колкото винаги са били.

Какво да кажем за моралните въпроси? Научният прогрес създава някои реални проблеми. Напредъка в медицината, който ни помага да разберем как работи човешкото тяло може да доведе до нови лекарства, но може да помогни и за разработката на оръжия за масово унищожение, които използват това познание за разрушение. Това е много неудобна мисъл. Няма нищо лошо в науката. Проблемът е свързан с начина, по който ние като хора избираме да я използваме. Науката слага в ръцете ни инструменти. Какво ще правим с тях е оставено на нас да изберем. Това е неприятна мисъл, която може да ни се иска да избегнем или да отхвърлим като антинаучно мърморене. Но проблемът е реален и ние трябва да се изправим пред него вместо просто да се опитваме да го отречем.

Науката е морално неутрална именно понеже е морално сляпа. Ние решаваме как тя ще бъде използвана. Но точно колко може да се разчита на нас? Нямам желание да пророкувам катастрофи или да правя евтини твърдения срещу оптимистичните възгледи за добротата на човешката природа. Но тук ние със сигурност трябва да бъдем реалисти – реалисти за това кои сме ние и за нещата, които сме извършили. Културният критик Тери Игълтон описва мечтата за „свободен човешки прогрес” като едно „ярко суеверие”, приказка, която не почива на никаква сериозна доказателствена основа. „Ако някога е съществувал добронамерен мит и лековерно суеверие,” пише той, това е вярата, че „след като кихнем няколко пъти всички ще се намерим здраво стъпили на пътя за един по-добър свят.” Ние все още търсим отговори.

Един такъв отговор е, че ние намираме нашата истинска идентичност и значение чрез познаването на Бога. Това е отговорът – или поне част от отговорът – който самият аз мога да дам. Не винаги съм мислел така. Като по-млад аз бях атеист. Но докато учех в Оксфорд преди много години той малко по малко завладя моите мисли и въображение. Това е един отговор, който продължава да ме вълнува и вдъхновява. За мен да открия Бога беше подобно на това да открия очила, които ми помогнаха да мисля по-ясно. Вярата ми предложи една по-голяма картина на реалността. Тя не просто ми помага да видя смисъл, тя ми  показва и какъв е смисъла на самия мен.

Вярата в Бога не противоречи на науката, а по-скоро ми даде интелектуалната и морална рамка, в която успехите на науката могат да бъдат празнувани и разбирани и нейните ограничения признавани. Това не означава критика на науката. Тя просто уважава нейните ограничения и не я принуждава да стане нещо друго.

Нека да завършва с Исак Нютон, един от най-значимите участници в научната революция през 17 век. За Нютон това, което наблюдаваме в природата е насока за нещо по-дълбоко, знак за това, което може да бъде видяно. Той изразява своите чувства по следния начин: „Изглежда, че аз съм само едно дете, което играе на морския бряг и се забавлява като тук и там намира гладко камъче или по-красива мидена черупка докато огромния океан на истината лежи неоткрит пред мен.” Ние виждаме камъчета и миди. Но океанът все още е там, неговите недостигнати дълбини ни приканват да навлезем по-дълбоко и по-навътре.

Животът и науката може и да не означават нищо. Те могат да са просто космически случайности лишени от значение и цел, характеризиращи се със сляпо, безсмислено безразличие към нас. Или може би те сочат към нещо по-дълбоко. Големият психолог от Харвард Уилям Джеймс веднъж казал, че религиозната вяра е в същността си „вяра в съществуването на един невидим ред от някакъв вид, в който загадките на естествения порядък могат да бъдат открити и разрешени.” Или, ако използваме известните думи на псалмиста „Небесата разказват славата Божия!” Със сигурност енигмите на живота остават. Но може би ние ги виждаме в една различна светлина.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.