БОГ В ОБЩЕСТВЕНОТО ПРОСТРАНСТВО
Някои разсъждения за вярата и обществото
Част 1
„Закон и вяра”
London School of Economics
February 14 2008
Епископ на Дърам
Въведение: Знаменията на времето
Аз съм благодарен и поласкан от поканата да изнеса тази серия лекции посветени на закона и вярата. Един богослов, говорещ в London School of Economics се чувства точно както би се чувствал един икономист поканен да проповядва в Уестминстърското абатство: това е едно голямо предизвикателство. И понеже говорим за Бог в обществото искам да отбележа, че днешния ден, 14 Февруари, е едновременно празник на светия и голям обществен и светски празник. Объркани по този начин ние се залавяме за работа. Първо някои знаци на времето.
(1) Преди 10 години би било немислимо за New Statesman да публикува на заглавната си страница думата БОГ с главни букви. Списанията Time и Newsweek правят това доста често, но, както знаем, в Америка нещата стоят по различен начин. The economist направи същото миналия Ноември последван и други издания. Явно са докоснати някои оголени нерви. Въпроси, за които се смяташе, че отдавна са мъртви се размърдват в своите ковчези и заплашват да излязат като скелети след пира на съвременни секлуларизъм. Понеже аз вярвам във възкресението това не ме учудва, но явно мнозина днес, не на последно място в медиите, са не само учудени, но и удивени и разтревожени. По-голямата част от статиите в New Statesman показват това, но единствено написаното от Шолто Бърнс засяга същността на въпроса. Според мен ние сме свидетели на едно закъсняло и паническо внимание към въпрос, който е трябвало винаги да бъде част от обществения дебат. Както професор Джон Боукър настоява преди 20 години в своята книга Licensed Insanities (1987), причината нашите водачи да не са в състояние дори да се обърнат към проблемите на света още по-малко да ги решат е защото в университета никой от тях не е изучавал религия. Индикация за тази невъзможност беше големия дебат в Камарата на лордовете преди две седмици посветен на причините за войната в Ирак, в който един след друг красноречиви говорители се изказваха по множество различни теми, но никой не повдигна въпроса за религиозните причини, поради които толкова много американци подкрепят Джордж Буш и по-конкретно религиозния парадокс собствения ни министър-председател да бъде повлечен от течението.
(2) Втория знак на времето дойде тази седмица когато една добре построена лекция на епископа на Кентърбъри предизвика голяма медийна буря. Архиепископа повдигна същия въпрос, за който аз ще говоря днес, макар и от един по-специфичен ъгъл, връзката между исляма и обществения закон. Според мен речта и нейните последици повдигат интересни въпроси.
Първо, архиепископа просто не каза това, което каза медията. Истинската обида дойде понеже той предизвика медийния болестотворен контрол над общественото мнение и поради това беше наречен арогантен и покровителстван от хора, които не желаят разумен разговор и предпочитат да издават само неясни звуци.
Втория въпрос повдигнат от речта на архиепископа е неговата внимателна деконструкция, съответстваща повече или по-малко на тази на професор Джон Грей от тази институция, на мита за просвещението на светския успех и придружаващия го обществен дискурс. Той посочи от една страна религиозните и по-конкретно християнските корени на просвещенското видението за справедливост и правда, а от друга светската реторика, още по-писклива в днешно време, която успешно сече клона на разума, на който твърди че стои – както може да се види от медийната реакция. С тази деконструкция той предизвика монополната идея за светска държава не в името на една арогантна вяра, която с лакти си проправя път към общественото пространство, а като част от вътрешната логика на извлеченото от християнството просвещенско видение. Опасността, която той имаше в предвид е, че една страна може да приеме дори още по-драконовски закони, които да ограничават не само това, какво религиозните хора могат да правят, но и какво могат да говорят и дори как да мислят. Лозунга Vox populi, vox Dei може да е започнал като вик за свобода от религиозно робство, но скоро се е превърнал в нова форма на тирания, която се стреми да премахне влиянието на религиозната вяра от обществения живот (виж по-долу). Разбира се, една от ирониите на това е, че самите секуларисти, които настояват, че закона трябва да е еднакъв за всички и за всичко не желаят да живеят според своето правило, когато се стигне до, да кажем, закони за богохулство, факта на една установена църква или настоящата забрана за евтаназията.
Третия въпрос повдигнат от архиепископа касаеше мястото на исляма и неговия законов кодекс в съвременното разнородно общество. Той се обяви срещу спонсорираната и регулирана от държавата форма на мултикултурализъм, в която са позволени единствено тези аспекти, които пасват на настоящото светско мислене и за признаването на „множество афилиации” в това, което той нарече „интерактивен плурализъм”. Той не препоръча паралелни юрисдикции, а просто предложи, че някои аспекти от традиционния ислямски закон могат да намерят своето място в реалността на позволените местни възможности.
Въпросите, които възникват от всичко това напомнят много вътрешните дебати в англиканската общност: Откъде знаете кои вътрешни опции трябва да се позволят и кой ще ги определя? Това са важни въпроси, но на една вторична фаза. Обръщайки се към тях архиепископа повдигна идеята за „човешкото достойнство като такова” и за „общите блага и приоритети,” които са още по-объркващи понеже той ги постави в контекст по-широк от този на секуларизма. Секуларизма издига една велика представа за Просвещеието. Но, както показва деконструиращия аргумент на архиепископа, тя губи своя морален облик понеже твърди твърде много (че ще разреши всички проблеми на културния плурализъм) и понеже отрича самата основа (на западната християнска традиция), на която стои.
(3) Говорех малко повече за лекцията на архиепископа и за нейния отзвук понеже изглежда, че тя докосна някои оголени нерви на нашата култура. Когато това се случи при зъболекаря ние знаем, че ще боли, но също така знаем, че нещата трябва да се направят. Третия знак на времето, върху който искам да ви обърна внимание също е от този вид т.е. залеза на демокрацията. Миналата година професор Вернън Богданор изложи в Times Literary Supplement начините, по които съвременната западна демокрация е заплашена не толкова от прекия тероризъм, който застрашава живота и здравето, но не и системата на управление, но отвътре. Демокрацията е настоящия западен отговор на проблема как да избегнем хаоса без да изпаднем в тирания и обратно. Но ние не можем да смятаме (както настоящото управление предполага в своите предложения за конституционни реформи), че щом хората могат да гласуват за всеки вече имаме балансирани права. На практика има няколко знака на хаос от една страна, неограничения контрол на мултинационалните компании и банки са един пример за това, и на тирания от друга, като налагането на нови и жестоки регулации имащи за цел да попречат на хората да живеят своята вяра. (В дискусията след тази лекция Лорд Хофман поиска примери за това. Church of England Newspaper от 15 Февруари дава готов и очевиден отговор: магистрата на Шефийлд е призовал за правото да не сътрудничи с еднополови двойки осиновяващи деца и това искане е било отхвърлено от Апелативния съд. Сега някои вестници използват случая, за да кажат, че архиепископа има в предвид това както и Шериата и настояват още по-гръмогласно, че един и същ закон трябва да бъде наложен на всички – дори ако законите са току що измислени.)
Със сигурност начина, по който сега оперира западната демокрация – човек трябва само да погледне огромното време, внимание и пари изразходвани в продължение на цяла една година за провеждане на избори в САЩ, да не споменаваме факта, че новия президент на САЩ ще има реална власт над целия свят, което означава, че американците са единствените, които гласуват – остро поставя под въпрос нормалното западно приемане от последните години, че само ако можем да изнесем малко повече западна демокрация до повече части на света всички проблеми ще се разрешат. Противно на това аз вярвам, че казаното от архиепископа за закона, човешкото достойнство и общото благо и приоритети се отнася и за демокрацията. Демокрациите, както и другите управления, трябва да бъдат накарани да отговарят, както каза Кофи Анан в реч при пенсионирането си, както за това, което реално правят така и за това, което в действителност са. Ние ще възстановим едно чувство на участие, и оттам реалността на демокрацията, само когато деконструктуираме някои от направените грандиозни твърдения и преосмислим своите социални и политически практики от върха до основите.
Част от върха, поне в западния свят, идва от юдео-християнската традиция по начин, който аз сега ще изследвам (Разбира се, аз очаквам възражението, че християнската традиция дава доста примери за тирания и други ужасяващи неща. Но аз оставам убеден, че същата тази традиция осигурява и ресурсите, от които се нуждаем ако желаем да обновим нашия политическа разговор, да не споменавам практиката.). Едва когато проведем демокрацията си в по-добро работещо състояние управлението на закона отново ще бъде усетено като подходящата рамка за цивилизован живот, а не като произволното и потенциално несправедливо налагане.
Три знака на времето: бих могъл да добавя още много други като уволнението на служител на Британските авиолини заради това, че е носел кръст (аз научих, че това е бил първоначалния стимул за настоящата серия лекции), или на френската забрана за носене на забрадки, или скорошната дискусия за национално финансиране на степени по богословие, или, тъй като 11.09 без съмнение стои зад голяма част от настоящите свежи дискусии – очилата на уплахата носени от западните водачи като следствие от това ужасяващо и трагично събитие, четенето на корана, за да се открие както всъщност се случва. Всъщност, човек може също така да даде Новия завет на иракчанка взираща се в разрушения от бомби дом и семейство и да му предложи да го прочете, за да види защо Америка и Великобритания са разбили света му на парчета. Но сега е време да спрем да се занимаваме с тези носени от вятъра сламки – първо да анализираме и след това да направим някои предложения.
Анализ: история на постмодернизма
Смятам за обнадеждаващ знак това, че днес ние сме по-категорични отколкото бяхме преди едно поколение относно неясната природа на европейското и американското просвещение. Мнозина са подчертавали начина, по който нашите разбирания за този многостранен момент и движение сами са се превърнали във внимателно конструиран митове прославящи великата победа на разума и науката над невежеството и подтискащата традиция. Вече не е възможно просто да се каже, че „ние сме деца на Просвещението и следователно трябва да мислим и да се държим така и така”: всяко движение, което ни дава гилотината като един от първите си плодове и Гулаг като един от последните, просто не може да бъде безкритично утвърждавано. Това, разбира се, не означава, че предлагаме безкритично да прегърнем едно постмодерно, още по-малко пък предмодерно виждане. Да се обърнем отново към примера със зъболекаря: аз не бих желал по зъбът ми да работи нито постмодерен нито предмодерен зъболекар. Но днес митовете за Просвещението са довели до една достойна за съжаление битка между все по-пискливия секуларизъм и все по-силния фундаментализъм без значение дали е християнски, ислямски или някакъв друг. В тази, както и с много други поляризации, всяко предложение за нюансиран подход, който преначертава картата е отхвърляно и клеветено като явна капитулация пред другата страна в предполагаемата битка както архиепископа откри предишната седмица. Сякаш виждаме сянката на шекспировия Юлий Цезар където поета Кина е объркан с Кина конспиратора и когато грешката е открита тълпата въпреки това го линчува. След като веднъж е пробудена жаждата за кръв „аз нямах в предвид точно това” е посрещано с повдигане на рамене.
Борбата между секуларизма и фундаментализма приема множество форми. Тук например откриваме добре познатата модерна атака над всякакви религиозни вярвания изливана в името на емпиричната наука от Ричард Доукинс, Кристофър Хитченс, Сам Харис и други. Аз казвам „в името на” но всъщност реториката използвана от тези хора отива отвъд самата емпирична наука и преминава в доброто старомодно замерване с кал. Точно както миналата седмица медията отказа да говори за това, което архиепископа каза в действителност така и Доукинс и други като него отказват да дискутират с истинските богослови, да не споменавам с истинските общества на вярата, които реално променят местата където света изпитва жестоки болки, мъка, която големия напредък в науката по-скоро изостря (чрез оръжейни технологии и други подобни неща) повече отколкото облекчава. Точно както европейската наука през 19 век е била всичко друго, но не и политически неутрална, а трябва да бъде разбирана в рамките на формиращия просвещението проект на империалистична и технологична експанзия водещи неизбежно до Първата световна война и настоящите антирелигиозни протести трябва да бъдат разбирани като част от мултивалентната култура на късната модерност. Но това е въпрос, който ще оставим за друг ден. (Наскоро издадените книги на Tina Beattie (The New Atheists) and Becky Garrison (The New Atheist Crusaders) поне предлагат някакъв вид дебат). По-важни за нашата цел са взаимоотношенията между вярата и обществения живот. Необходимо е, макар и съвсем накратко, да ги представим в исторически ред.
Както мнозина автори са казвали вярването характерно за ранния 18 век, че интелигентите хора могат повече или по-малко да открият християнското богословие наблюдавайки естествения ред, е било съборено от лисабонското земетресение през 1755. Това е едно от най-значимите събития разчистили пътя за набиращата сила вълна на Просвещението. То е генерирало, поне първоначално, един деизъм, в който Бог е отстранен от естествения свят и по този начин е станало невъзможно да бъде обвиняван за Неговите ужаси. По този начин религията се е превърнала във въпрос на лична духовност в присъствието на едно отстоящо някъде в бъдещето небе. (Богословите ще отбележат, че преди това мнозина са приемали едно постмилениално виждане за идваща световна утопия, а след това все по-голяма популярност са придобивали дуалистичното премилениално виждане за Армагедон и „грабването”. Това е дискутирано, макар че смятам не винаги е разбирано, в интересната, макар че според мен погрешна първа глава на книгата на Грей, Black Mass.) Но прехода към деизма не е бил просто начин да се реши един труден метафизичен проблем, а именно намесата на предполагаемия добър Създател с очевидната произволност на насилието на настоящото творение. То може правилно да се обясни единствено с политиката в онези дни.
Премахвайки Бога от намеса в света ние можем да правим с Него каквото си искаме без последствие. Свещениците са тук, за да казват на хората как да отидат на небето, а не за да им говорят за робството или за производителните техники. Днес много хора все още мислят по този начин виждайки всяка намеса на Бога в общественото пространство като явна грешка без да съзнават колко културно и исторически обусловено и колко неестествено за културата всъщност е една такава перспектива – да оставим настрана колко много по-явни злини са били извършени в нейно име.
Просвещението е направило няколко опита да разреши дебата за Бога в публичното пространство. Ние ще разгледаме четири. Да започнем със САЩ където се прави пълно и цялостно разделение на църквата и държавата. Хората днес редовно се позовават на него например в дебатите за молитвите в училищата и за удачността да се изписва на еднодоларовите банкноти „Ние вярваме в Бога.” (Когато съм в Щатите аз учудвам хората когато им говоря за голямата намеса на английската църква в общественото образование.) Това по никакъв начин не означава подтискане на църквата, а по-скоро едно настояване, че тя не трябва да се занимава с политиката. Не много отдавна един проповедник, който настояваше да говори по настоящите политически проблеми беше заплашен, че е възможно църквата му да изгуби своя статут. Все пак, през последните 30 години, поне откакто Роналд Рейгън превърна фразата „Бог да благослови Америка” в кампаниен лозунг става все по-ясно, че в Америка не е възможно вярата и политиката да бъдат държани разделени и за мнозина сега въпросът е как да ги свържат заедно. Последните няколко години не са направили въпроса по-лесен.
Втория пример, Франция, е изненадващо подобен и свързан с една революция приблизително по същото време, но с много различна основа. Докато американската революция е била повече анти-британска отколкото анти-църковна (и то само колкото да се отърве от епископите изпратени от Джордж III) френската революция е била отявлено и признато анти-църковна: Ecrasez l’infame! Следователно деизмът, който се установява в Америка е пост-протестантски, вероятно по-конкретно пост-англикански, а френския пост-католически. Схващането на католицизма като система, решена с твърда ръка да доминира цялото общество е създало като реакция един много по-явен и упорит секуларизъм, в който начина, по който нещата наистина работят е свързван с една обединена и равноправна република и е трудно да се повдигнат въпроси за промяна понеже се предполага, че системата вече е съвършена. Така наложеното от Просвещението разделение на религията и вярата приема много различни форми в Америка и Франция.
Трето, има явно изместване на религията към държавата както в бившия Съветски съюз. Идеята за една атеистична държава, разбира се, не означава просто, че водещите комунисти не са вярвали в Бога, а по-скоро, че ролята на Бога в цялата система е била присвоена от държавата и по-конкретно от партията. Това е Vox Populi Vox Dei без своя покрив или по-скоро с покрив стъпкан здраво под краката на системата, така че това, което изглежда добро за държавата или за партията трябва да притежава вида себеочевидна вярност, която никой със здрав разум няма да постави под съмнение. По този начин отговорът за Бога в общественото пространство е едновременно, че няма Бог и че държавата е станала божествена.
Четвърто – и това ще изненада някои, но аз желая да съм съвсем ясен, че то принадлежи към същата карта – е настоящата английска система, която ние все още наричаме установена църква. (Аз говоря единствено за Англия. Шотландия, Уесл и Ирландия имат свои собствени истории.) Разбира се, настоящата система се простира назад до реформацията от 16 век с едно значимо прекъсване в средата на 17. Но аз смятам, че сегашната форма и действие на установената църква дължи толкова на Просвещението, което я преобразява колкото и на своите реформаторски корени. Днес мнозина не разбират това, представяйки си, че установяването е направило църквата просто един придатък на държавата или дори обратното. (Наистина някои, които говорят срещи установяването правят това на основата, че то дава на църквата твърде голяма власт вътре в държавата, а други на това, че дава на държавата твърде голяма власт над църквата. Не само, че тези две неща не могат да бъдат едновременно верни, но всъщност нито едно от тях не е.) Но промяната на силите в Англия в късния 18 и ранния 19 век довела до парламентарната демокрация и до конституционната монархия такива каквито ние днес ги познаваме, радикално е променило настроението и същността на установеността от всичко, което това е можело да означава през 1660, а още по-малко през 1580.
Макар че на някои нива църквата и държавата в Англия, разбира се, остават объркано преплетени в много други отношения те са точно толкова внимателно разделени колкото и в САЩ макар и по-скоро чрез една силна и имплицитна секуларизация отколкото чрез неочаквано конституционно решение. (И нека да се има в предвид, че местата както на свободните така и на римокатолическата църква в това общество трябва да се разбират в рамките на същите културни категории. В цялата сложна позиция за отношенията между държавата и църквата е залегнало едно пост-просвещенско разбиране за „религията” като нещо, което хората правят в личния си живот, извън обществените отношения. Това по-нататък формира по-скорошните схващания за нар. „други вери” правейки изключително трудно за хората в тази страна дори да схванат този вид виждане за света представляван от, да кажем, юдаизма и исляма, още по-малко да разберат какво може да означава за техните последователи да принадлежат към или да процъфтяват в днешна Англия.)
Толкова относно краткия анализ за това къде се намираме и как сме се озовали там. Сега аз продължавам с едно тройно предложение.
(1) Объркването, което видяхме, е индикация за една нарастваща нестабилност, генерирана от настоящата битка между секуларизма и фундаментализма както две страни в деисткото разделение, които сега схващат себе си като воюващи за живота си срещу един изненадващо пробудил се враг.
(2) Бурните ветрове на постмодернизма веят с разрушителна сила върху цялата установеност от 18 век заплашвайки системите на просвещението и секуларизма и фундаментализма, до които то често бива свеждано.
(3) От постмодерността е възможно да се появят, както предполага архиепископа, нови пътища към едно по-мъдро и цивилизовано общество, в което истинските ценности, за които Просвещението се е борило могат да бъдат съхранени и насърчавани докато крайностите, които то е предизвикало да се избегнат. Първите две части от това предложение ще разгледаме до средата на настоящата лекция, а последната ще бъде развита във втората й част.
Никой, който е запознат с Европа или Америка, да не отиваме по-надалеч, не може да се съмнява, че основата поставена през 18 век е станала изключително неустойчива. Причината за това не е само широката миграция на хора, които изповядват множество различни религии. По-скоро тясното разграничение между религия и култура, църква и държава, вяра и обществен живот, върху която е изградена основата просто не е вярно за религията, църквата и вярата от една страна и за културата, държавата и обществения живот от друга. Да бъдат държани разделени е изкуствено и понякога невъзможно.
Спомням си, че гледах въодушевлението след 9/11 когато Джордж Буш водеше една голяма служба в Националната катедрала във Вашингтон. Какво за Бога означаваше това на фона на Американската конституция? Изправен пред подобни сцени – а често нашите изяви на установена религия са много подобни – човек си спомня за моментите в старите романтични филми където героят и героинята, които не е трябвало да бъдат заедно се отдръпват от внезапната си целувка или прегръдка и се взират един в друг с явна объркване. Какво е това? Наистина ли ние въпреки всичко си принадлежим? Ако е така как и кога? И какво ще кажат нашите родители – секуларния мит от една страна и фундаменталистката мечта от друга – когато открият това? Можем да бъдем сигурни, че секулариста гледайки това е ядосан от неверността на държавата, а фундаменталистите от очевидния компромис, който църквата е направила. И така битката продължава.
Но междувременно има множество места – със сигурност моят диоцез е едно от тях – в които всеки приема за даденост едно радостно взаимодействие между държавата и църквата, и то не само на англиканската църква, в стотици неща от обществения живот. Църквата е смятана за интелигентен и ценен партньор в намирането на домове, обучението, грижата за стари хора, тежкото положение на планинските фермери, предизвикателствата на търсещите убежище и много други неща. По подобен начин в Америка множество църкви са изключително активни в области, в които държавата, в своята политика на „долу ръцете” се е колебаела да докосне, по-конкретно в оказване на социална, медицинска и подобни помощ на тези, които не могат да си я позволят. Линиите са (с други думи) все по-замъглени и изключващото твърдение, че Бог не може да е появява на обществено място все по-очевидно и по-очевидно е поставяно под въпрос.
Това, както казах просто засилва чувството, че просвещенското разделение повече не отговаря на реалността – което от своя страна увеличава яростта на секуларистите, чийто обичан слух за пълното изчезване на религията се оказа преувеличен и преждевременен. Те се държат като един неграмотен доктор изправен пред очевидното възстановяване на пациента, когото е обявил за неизличимо болен и за когото препоръчва евтаназия, за да докаже своята диагноза.
Rado's blog 