Бог в общественото пространство-2


БОГ В ОБЩЕСТВЕНОТО ПРОСТРАНСТВО

Някои разсъждения за вярата и обществото

Част 2

„Закон и вяра”

London School of Economics

February 14 2008

от Н. Т. Райт

Епископ на Дърам

Всичко това, второ, е част от постмодерната революция, която повече или по-малко деконструира западната основа положена през 18 век. Технологията се оказва кошмар както и благословение. Пост- просвещенската империя пороби повече милиони отколкото освободи, донесе богатство на малцина и бедност на мнозина. Западното правосъдие служеше на тези, които са силни и то не само инцидентно, а структурно. И изтикването на религията до крайните сфери на живота се оказа стерилно, отричащо нещо толкова исконно човешко колкото музиката или любовта. Ние всички знаем, че трябва да вършим правда, но се учудваме колко трудно се оказва това; всички желаем духовност, но не сме сигурни къде да я намерим; всички обичаме красотата, но не разбираме защо; знаем, че сме създадени, за да общуваме един с друг, но сме забравили как да правим това правилно. Ние деконструирахме големите истории, с които нашето общество е живяло в продължение на 200 години, обявявайки ги за нехуманни и обслужващи интересите на властимащия елит. Постмодерното настроение постави всичко под въпрос, включително самия Разум. Това на свой ред е причината, поради която, макар че в много случаи нашата медия обича да ни тъпче с безполезното лекарство на късната модерност, техните методи са безмилостно постмодерни: увъртане и омотаване; инсинуации и многократно изопачаване. Това е едно вдъхновяващо, но и опасно време и ние не трябва да приемаме нищо за даденост докато се опитваме да намерим своя път в новия век.

Предложение: Бог, царство и надежда

В тази сложна ситуация ние трябва да се ослушаме за други възможности. Подобно на св. Павел в Атина (един паралел на това се явява тази  моя лекция, не на последно поради презрението, с което  някои хора от публиката посрещнаха опита ми да говоря за Христос и за възкресението в един секлуларен контекст) задачата на църквата е да предложи едновременно един критичен анализ на въртеливите течения на мисълта и живота и една нова възможност, една нова здрава основа, от която човек може да започне да търси нови възможности. А това означава да говорим за Божието царство.

Съдбата на този преекспониран лозунг чудесно илюстрира проблема, пред който сме изправени. Израза „Божието царство” е означавал за някои хора от първи век, както и за някои други след това, установяването на една теокрация, в която самият Бог ще излезе напред и ще управлява всичко. Понеже малцина предполагат, че Създателя на света видимо ще направи това схемата обикновено означава делегиране на царството на някои земни представители: с други думи, една тирания на Божиите говорители (обикновено те са били мъже). Толкова силно е било това видение сред евреите от първи век, че те са се вдигали на безнадеждна войни с римляните докато, бивайки побеждавани отново и отново, някои са заявили (в средата на втори век), че трябва да изоставят надеждата за царство и вместо това „да се покорят пред Тората”: с други думи да се отдадат на лично изучаване и пазене на собствения си закон и да живеят под властта на империята, която се случи да бъде на власт. Така повечето евреи до този ден смятат, че живота под езическите закони е най-доброто за момента, всякога съзнавайки, че езичниците могат да предявят изисквания към тяхната съвест и съзнавайки какво ще се случи когато това стане. През втори век това представлява междинна позиция между християните, които са настоявали, че всъщност Христос е истинския Господар на света и често са загивали за това и гностиците, които са казвали, че „царството” е просто една духовна сфера, в която човек може да избяга като по този начин изцяло отклони политическите въпроси.

Това загатва за второто значение на „Божието царство”. Доста рано фразата започва да се използва по начин, който за мнозина е нейния основен смисъл: небесната реалност, едно безтелесно post mortem съществуване, което няма никаква връзка с обществения или политическия живот. Да разглеждаме този възглед не е нашата задача за момента, но аз желая ясно да кажа (както правя и в моята скорошна книга посветена на този въпрос; Surprised by hope), че християните от първи век, следвайки самият Исус, са настоявали, както прави и Господната молитва, че Божието царство идва „на земята, така както и на небето.” „Даде ми се”, казва възкръсналият Исус в края на евангелието от Матей, „всяка власт на небето и на земята” и това стои в основата на Неговото поръчение към учениците да бъдат мисионери до края на земята. Както показват последните изследвания на Новия завет ранните християни са приемали това, което днес ние бихме нарекли ако не точно политическо видение то едно видение с преки политически последствия. Исус е Господ, следователно цезарят не е. И видението за едно бъдеще, което съпътства това не е, както често си представяме, една мечта за друг свят, изцяло отделена от пространството, времето и материята. Идеята, че християните очакват непосредствения край на времево-пространствената вселена е една пост-просвещенска конструкция, един начин да поставим Исус и Неговите първи последователи на безопасно място откъдето те не могат да излязат, за да безпокоят развиващия се просвещенски проект. Не; раните християни са имали видение за едно обновено и сложено в ред творение, в което обновените хора ще живеят във възкресени тела. И най-объркващото от всичко, ранните християни са вярвали, че това ново съществуване, това „ново творение” както те го наричали, всъщност вече е започнало с възкресението на самия Исус. (Този параграф е един индиректен, но важен отговор на интересното, но изцяло подвеждащо описание на Исус и ранните християни в първата глава на книгата на Джон Грей, Black mass).

Ранните християни, разбира се, са знаели, че това вярване е смехотворно и те редовно са били осмивани заради него. Ние никога не трябва да вярваме на хлъзгавата просвещенска идея, че единствено с възхода на модерната наука ние сме узнали, че мъртвите не възкръсват. Омир е знаел това. Същото са знаели и Платон, Плиний и всеки друг. Евреите са вярвали, че хората ще бъдат възкресени в края на времето; християните са се съгласявали с това, но са казвали, че един човек вече е възкръснал като предвкусване на това събитие и че Той е истинския владетел на този сят. Това нaистина поставя Бога в общественото пространство: скандалът на възкресението никога не е бил просто, че Той е нарушавал т. нар. закони на природата, но е бил свързан с политическия ред, обществения свят, законите и управлението, и е настоявал, че е започнал нов свят и че трудностите и болките на стария свят могат не само да бъдат по-добре разбрани, но и разрешени когато се обърнем към тях от позицията на новия.

Доказателството за съществуването на пудинга е било, и все още е, неговото изяждане. Обществата, които възникват под господството на тази странна фигура наречена Исус сами по себе си са били доказателство за един  Бог, Който работи в общественото пространство създавайки нов вид справедливост, рационалност, духовност, красота, общуване. Живота, който тези общества са представяли е бил директно предизвикателство към управляващите режими, което е причината църквата да бъде толкова жестоко преследвана в продължение на почти три века. Те също така са предлагали едно алтернативно общество, към което хората са били привличани във все по-голям брой, така че църквата е продължавала да расте въпреки гоненията. Това обяснява защо стандартния разказ на Просвещението включва един списък на неуспехи на църквата -кръстоносни походи, инквизицията и др. подобни неща – и едно странно мълчание за нейните масивни успехи в здравеопазването, образованието и много други области.

Още от самото начало водещи християнски мислители са осъзнали, че въпросът за Бог в общественото пространство е жизненоважен и централен и са му отговорили по множество начини. (Един от необичайните постижения на Просвещението е да каже, че не съществува такова нещо като „християнско политическо богословие” тъй като според представите на късния 18 век това би било една категорична грешка. Противно на това съществува масивна и разнообразна традиция от първи век, от написването на павловите послания до 18 век, с която ние едва сега започваме да се свързваме отново, може би точно навреме.) Аз накратко ще предложа, тенденциозно, но надявам се провокативно, че тази традиция може да придаде свежест и да обнови изморения политически дискурс, който ние разгледахме тази вечер. Новата книга на Джон Грей Black mass подчертава това, което той нарича предполагаем християнски утопизъм на Буш и Блеър. Мисля, че идеята, която той анализира на практика е една пародия, една карикатура и реалността е едновременно по-интересна и потенциално по-плодотворна.

Първото нещо, което трябва да бъде казано за християнското политическо богословие е, че то вижда Бога като работещ чрез хората, за да донесе ред и справедливост в света. Юдео-християнската традиция настоява, че хората са създадени по Божия образ: не просто отразяващи Бога обратно към Бога, но отразяващи Бога в Божия свят. Поради тази причина те са наречени служители на творението. Библията свързва тази идея директно с политическия авторитет. Дали политическите авторитети признават или не Бога-Създател на тях им е дадена отговорността да въдворяват Божия мъдър ред в човешкото общество и в целия сътворен ред. В това те могат да бъдат владетели, не просто лидери, понеже съществува такова нещо като мъдър ред, определена рамка на всички неща, а не просто шанс да водят хората напред към нови опитности и възможности. Жилото на пост-просвещенското подозрение към самата дума „владетели” както автоматично свързвана с тирания е извадено чрез представянето на множество образи от юдео-храистиянската писания като грижа за градина, водене на стадо овце, окопаване на лозе и т.н. Овчар, който тиранизира стадото си скоро няма да има такова. Градинар, който изкоренява растенията и излива бетон няма да остане такъв дълго време.

Проблемът, разбира се е, че в точката където древното богословие и съвременната философия се срещат ние откриваме и проблема за злото. Ако не сме отбелязали това по-рано – ако, например, сме мислили, че злото е било премахнато преди 9/11 да дойде и да разруши всичко – това просто показва колко наивни сме били (за това виж моята книга Evil and the Justice of God). Древното учение за първородния грях и постмодерното настояване, че всички наши големи истории имат за цел да увеличават нечия сила и престиж се срещат в тази точка: тези, които са призовани да властват, с каквито и средства да са достигнали до този статус, веднага са изкушени да използват тази сила за своя собствена облага. Идеята, че някой земен водач, личния живот, на който е напълно последователен, може да упражнява абсолютна власт и да очисти света от злото, винаги е била една луда мечта без значение дали по време на кръстоносните походи през средновековието или тези през последните пет години. Това, което се е случило, разбра се, е, че в пост-просвещенската разделена реалност утопичните мечти не са били вдъхновявани от християнското послание, а от просвещенските пророчества на собственото си превъзходство над останалия свят определящи на просветения запад ролята на полицай – понеже технологията му е дала възможност да бъде световна супер сила. Тук Просвещението поне показва разбиране, че мирогледа му стои на моралната основа на юдео-християнското наследство, призива да донесе на света милост и правда. Но отхвърляйки това, което лежи в самото сърце на това наследство, най-важното послание за самият Исус, то е изопачило тази традиция превръщайки я в една ужасяваща пародия.

Какво тогава лежи в сърцето на това наследство? И как може то да повлияе на нашето мислене за Бога в публичното пространство, носейки нова надежда в политическата и законодателната сфера от едно неочаквано място – дома на вярата и духовността? Отговорът лежи в идеята за служение и страдание, която в юдейските писания е знак, че хората, които носят свидетелството за Бога – Създател ще живеят в хармония със света, който настоява да върви по собствения си път. Болезнено, частичка по частичка, древните израелски поети и пророци са се борели със странната възможност световното царство да стане Божие царство и били смазани между тези два воденични камъка. От това характерно еврейско виждане за хора свидетелствуващи за един по-различен начин да бъдем хора, служещи на Бога и служещи на Божия свят, първите християни, следващи насоките на самия Исус, са видели Неговата ужасяваща смърт не само като една трагедия (макар тя да е била и това), а като кулминация на обявеното от Него царство и като точката, в която цялото страдание се струпва върху израелския Месия екзекутиран от езическите властници вън от стените на Собствената Му столица. Злите са направили на Исус най-лошото, на което са били способни и Той го е приел и победил. И всичко това е придобило този смисъл понеже християните са се осмелили да вярват, от самото начало, че в това събитие, за което те са свидетелствували се открива изцяло непознаваемия „Бог в общественото пространство”, Бога съблечен, Бога унижен и бит, Бога управляващ света от кръста със сила, не с военна мощ, а с любов.

Тази мечта, разбира се, е изцяло извън представите на по-голямата част от съвременната култура, не на последно място понеже самата църква я е смълчала. Западните църкви толкова добре да се сработили с този разделен на нива свят на Просвещението, че кръста е смален до небесен църковен механизъм, чрез който ние бягаме от злия свят на греха вместо да доведе Бог в общественото пространство, за да установи Той Своето царство. Една от причините (но не единствената) защо толкова много църковници бяха ядосани от думите на архиепископ Уилямс е понеже много западни християни никога не са се запитвали какво е имал в предвид Исус когато ни е учил да се молим да дойде Твоето царство на земята така както и на небето. Но първоначалното видение на разпънатия Исус на практика ще деконструира гневната надутост на фундаменталиста така както ще се противопостави и на презрението на секулариста. Кръста няма да остави фундаменталиста да поквари посланието превръщайки го в служеща на себето сила, точно както няма да позволи и на секулариста да продължи със стандартната си критика на опасната религия. Кръста същностно предефинира самата дума „Бог” и разкрива нови възможности за това какво може да означава „Бог в общественото пространство.”

Разбира се, църковната история е пълна с ужасяващи грешки когато императори и папи с готовност са разбирали Божието царство като царство на собствената си системи елиминирайки както служението така и страданието. Но с Исус новият ред е започнал и сега политическата сила – всяка политическа сила – може да бъде виждана както очакване на освобождаващата, възстановяваща справедливост, чрез която живия Създател-Бог един ден ще сложи в ред целия свят. Това контекстуализира всяка политическа и социална работа в настоящето и още повече задължава църквата да търси отговорност от всяко правителство. Ранната църква, подобно на древните евреи, не е била особено загрижена за това как правителството и управителите са дошли на власт. Но тя е била изключително загрижена да държи пред тях едно огледало и да им показва как се справят премерени с мярката на Божията справедливост. Просвещенския свят е направил обратното: ние сме прекалено загрижени за това как хората идат на власт и след това, веднага щом вота бъде проведен, решаваме, че всичко, което следва е автоматично легитимирано. (Чух един сериозен американец да заявява, че понеже Джордж Буш е бил валидно избран – което, разбира се, може да бъде поставено под въпрос, но ще го оставим настрана за момента – никой, и със сигурност не християните, няма право да възразява на решението му да  бомбардира Ирак.) Не: политическото и правното видение за „Бога в общественото пространство”, с което са живели ранните християни е включвало едновременно утвърждаване на авторитета на управниците и критика на това, което те действително правят – един баланс, който съвременния западен свят намира за трудно да поддържа, което от своя страна води до постмодерния колапс където всичко, което имаме е критика, но не и утвърждаване и новата секуларна тирания където всичко, което правителството постановява трябва веднага да стане обвързващо за всички дори ако  насилва съвестта им.

Така първото нещо, което трябва да кажем е, че Бог желае да действа чрез хората, за да донесе Своето мъдро, изцелително управление в света. Второ, и много по-кратко, това видение не  включва единствено малък брой елитни управници. Управлението трябва да бъде споделяно на всички нива на системата: възстановяването на истински отговорната човечност трябва да бъде начин толкова колкото и цел. Това е свързано със споделяне на власт; което в крайна сметка означава, някаква форма на демокрация. Тук ние отново виждаме истината, че Просвещението всъщност доста наподобява християнска ерес. То се е опитало да извлече полза от едно ясно християнско видение на хуманно и хуманизиращо общество, което обаче не е подкрепено от християнската вяра. Вместо това то е преследвало мечтата за собствена слава и е тласнало реалната кулминация на историята – движението за Бог-в –общественото –пространство, на Исус и Неговата смърт и възкресение – към дълготрайно отдръпване в една „религия”, чиято жизнена енергия е била пренасочена към една странна духовност.

Тогава, първо, управлението на Исус Христос е започнало и настоящите управници са призовани да дадат отчет в светлината не на някаква абстрактен или древен идеал, но на Бога, Който идва, за да сложи всичко в ред. Второ, това трябва да работи в настоящето по начини, които са били облагородени въвличайки все повече и повече хора в техния пълноценен човешки статус като част от процеса на вземане на решение. Трето, и последно, знакът на това „царство” ще бъде едно общество, което работи, за изцеление и спасение, пренареждайки приоритетите, така че слабите да бъдат защитавани, а силните да не могат да се гордеят или да насилват. По иронично съвпадение на заглавната страница на New Statesman, точно зад огромната дума „БОГ” има една обява на Армията на спасението под надслов: „Вяра в действието.” Едва ли е необходимо да добавям, че действията, за които става въпрос, не са хвърлянето на бомби или насилването на малцинства, но помагането на бездомни, даване приятелство на застрашените младежи и изцелението на наркомани. Тези неща не показват просто начина, по който Бог в общественото пространство изглежда от християнска гледна точка, но стоят близо до самия център на видението. Това е един знак на надежда, надежда, която отказва да умре – или, ако направи това, настоява на правото скоро след това да възкръсне отново.

Заключение: Обществен Бог, обществена програма

Някои кратки бележки за заключение, които свързват всичко казано с настоящите противопоставяния. Да започнем с борбата между секуларизма и фундаментализма. По думите на американеца Джим Уолис „десницата постъпи погрешно и левицата не схвана това.” Църквата във всяко поколение е призована да бъде публична общност, готова да работи с всеки за общественото благо с вярата, че един ден Бог ще постави всичко на подобаващото място и че Той вече е започнал да прави това чрез Исус. Ако църквата беше правила това през последните 200 години – сега честваме 200 годишнината от времето, когато Уилбърфорс и неговите приятели са прекратили търговията с роби – днес щяхме да живеем в един много по-различен дебат. Но понеже църквата толкова често е загърбвала своята обществена роля, отдръпвайки се чрез изпълнения с просвещенски дуализъм език за „небето”, ние сме достигнали до свързаното с  „установеността” настоящо объркване.

Установеността е един вид признание, че ние все още сме в основата си християнска държава, както в смисъл, че нашата история и култура са били решително определени от християнската вяра и живот така и понеже според последното преброяване около 70 % наричат себе си „християни.” Както архиепископа каза миналия понеделник това означава, че „установената” църква има една особена отговорност да мисли и да говори за малцинствата и да направи така, че те да не бъдат изстисквани между една немислеща църква и незагрижена държава. Оттук произлиза неговата правилна загриженост към мюсюлманите както и към юдаистите и към всички други. Днес повечето църковни водачи в Англия биха казали, че бихме били доволни великите сестри-църкви да споделят нашия „установен” статус. Но нека да не лъжем себе си. Да се откажем от „установеността” сега би означавало да заговорничим с този секуларизъм, който постмодернизма радостно и с право е деконструирал. По-голямо предизвикателство е да я накараме да работи за благото на цялото човечество. Работата трябва да бъде свършена едновременно със сърцевината на христовото благовестие и с дълбоките корени на нашето общество и традиция.

По-конкретно, ние трябва отново да възстановим това, което Просвещението е подчертавало, но което е било изгубено в постмодрения свят: ударението върху разума в нашето мислене и в публичния дебат. Разума е свързан с истината. Когато не вярвате, че човека, с когото говорите мисли по разумен начин завършвате със замазване и инсинуации. Когато не вярвате, че самите вие мислите правилно завършвате с увъртания и лозунги. Двойното доверие е свързана директно, макар и иронично, с желанието на Просвещението да отдели на Бога от обществения свят. Много политици и мнозина в медиите се надяват да контролират това, което хората мислят и правят и ако не успяват те предпочитат да ги заринат с боклук. Да вярваме на хората е нещо много по-различно и има нужда от различен поддържащ механизми. Вероятно едно от неочакваните последствия на постмодерната революция ще бъде да покаже, че ако разума желае да направи това, което казва, че трябва да се направи ние все пак може би все пак имаме нужда от Бога в публичното пространство. И когато това се случи ние имаме нужда от мъдри християни гласове на масата както и от мъдри юдейски и мюсюлмански гласове и от много други, гласове нито резки нито крайни, гласове смирени, но и ясни; не гласовете на тези, които имат готови отговори, а на тези, които мислят по свеж начин за Божията истина, чийто думи ще носят убеждение понеже се обръщат, както Павел в Атина, към олтара на непознатия Бог, към нещата, които всеки наполовина знае, но мнозина се опитват да подтиснат.

Накрая, този проект поставя едно голямо предизвикателство към нашите съвременни демократични институции. Правителство след правителство се провалят с конституционните реформи играейки си с отдавна установени структури като че ли са набор от оловни войници, без да дават възможност за проверка и корекция на старата система и изключващи всяко видение освен неясното, че повече гласуване вероятно е добро нещо, вероятно понеже Просвещението казва така. Е, аз съм за гласуване, поради причините, които вече изложих, но също така съм и за структурни мерки, чрез които и изпълнителите и управленията да бъдат принудени да дават отчет, което и в широки рамки и в конкретните детайли все още изглежда изключително трудно да се постигне. Една от спешните задачи на църквата в тази страна трябва да бъде да помогне нашите демократични структури да дават отчет как са се справили със своите задачи в момента и как трябва да се реформират, за да се справят по-добре. Това, разбира се, ще ни отведе в други области не само в Европа където всички идеологически битки, които описвах са се умножили и нараснали забележимо. Но църквата не трябва просто да стои настрана опитвайки се да защитава една анахронична привилегия. Ако тези от нас, които принадлежат към църквата вярват това, което твърдят, че вярват ние трябва да помогнем осигурявайки водачество в разбирането на това какво означава в утрешния свят да действа Бог в общественото пространство и насърчавайки своите съграждани, не на последно място своите съседи с различна вяра, към този мъдър, разумен и цивилизован разговор, който единствен ще ни отведе там където трябва да отидем и ще ни пази да не се отклоним по пътя през странния, опасен, но също така изпълнен с надежда постмодерен свят.

ЧАСТ 1

ОЩЕ ОТ Н.Т. РАЙТ

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.