Както на небето така и на земята – завършен

от Н Т Райт

ЧАСТ 1

ЧАСТ 2

ЧАСТ 3

ЧАСТ 4

ЧАСТ 5

ЧАСТ 6

ЧАСТ 7

ЧАСТ 8

ЧАСТ 9

На небето както и на земята – 9

На небето както и на земята – 8

На земята както и на небето – 7

На земята както и на небето – 6

от Н Т Райт

На земята както и на небето – 5

от Н. Т. Райт

На земята както и на небето – 3

от Н Т Райт

Исус е възкръснал… затова имаме работа за вършене

На земята както и на небето – 3

от Н Т Райт

На земята както и на небето – 2

от Н Т Райт

Възкресение поставя началото на новия свят   

Предизвикателството е предзивикателство на новото творение. Да се изразим най-общо: възкресението на Исус се предлага на историка и учения не по-малко отколкото на християнина или богослова, не както някакво странно събитие в света, а като напълно характеризиращо, прототипно и основополагащо събитие в света такъв, какъвто той е започнал да бъде. То не е абсурдно събитие в стария свят, а символ и начална точка на новия. Твърднеието на християнството е от такъв магнинут: Исус от Назарет е поставил началото на не просто нова религозна възможнст, не просто нова етика или нов път за спасение, а ново творение. 

—Surprised by Hope 67

На земята както и на небето – 1

от Н Т Райт

Сега е времето

Цялата тази книга се опитва да отрази Господната молитва когато казва: „Да дойде Тоето царство както на небето така и на земята”. Това остава едно от най-силните и революциони изречения, които някога можем да изречем.

Съвестта

от Н. Т. Райт

(текстът е част от гл. 5 на книгата „След като повярвате: защо християнският характер е важен)

Понякога говорим за “виновна съвест,“ но самата съвест всъщност е до известна степен размирна тема в ранните християнски съчинения. Но ако умът и неговото обновяване чрез силата на Бога е толкова важно за Павел и другите ранни християни, като част от християнското трениране на навиците на истинското човешко поведение, тогава тази способност, чието оригинално име (syneid sis) буквално означава „знаейки-заедно-със,“ едва ли би могло да бъде пропуснато от нашето обсъждане.

Той възкръсна: има ли смисъл възкресение в съвремения свят

Приятели, остана една седмица до Възкресение.
Миналата година имах желание да отпечатам една малка книжна, която християните да могат да раздават на свои невярващи приятели – „Той възкръсна: има ли смисъл възкресение в съвремения свят“. За съжаление закъснение с редакцията ми попречи. Тази година всичко беше готово, но карантината го прави безсмислено.
Затова вместо на хартия пускам книгата в електронен вариант. Тя съдържа няколко статии и проповеди на Н. Т. Райт. Прегледайте я и ако сметнете, че е подходяща я препоръчайте на ваши познати.
Съвсем умишлено избрах формат, който, макар и кратък е доста по-обемен от брошурка – мисля, че в настоящите условия в България последните вече от доста време не са особено удачен начин за споделяне на вярата.

По същата причина избрах да не включа в книгата директна покана за посещение на църква, приемане на Христос или нещо подобно. Отново, моето впечатление е, че повечето хора вече са се срещали с подобен подход и са повече или по-малко подозрителни към него. Ако възникне удачна възможност задължително го направете, но лично – вие познавате хората, на които бихте дали книгата и можете най-доре да решите кога това е удачно.

Дали нещо подобно може да бъде по-ефективно предстои да видим – и като формат и както съдържание, а и като аудитория.
Огромни благодарности на Cvety Coneva, която подготви корицата и Ivailo Atanasov, който редактира текста – и двамата на доброволни начала.
Файлът можете да изтеглите от следната връзка https://rado76.files.wordpress.com/2020/…/wright-final-1.pdf.

Християнството не дава отговор на коронавируса. И не е призовано да даде.

от Н. Т. Райт

текстът е публикуван в списание „Тайм“ на 29.03.2020

За мнозина християни наложените от коронавируса житейски ограничения идват в момента на Поста, традиционното време да живеем без. Но значителните нови регулации – без театри, затворени училища, практически домашен арест за хората над 70 – се подиграват с незначителното ни въздържание. Да живеем без уиски или шоколад е детска игра в сравнение с това да не виждаме приятелите или внуците си, да ходим в кръчмата, в библиотеката или на църква.

Има причина ние обичайно да искаме да се видим физически. Има причина наказанието в единична килия да се смята за толкова сурово. И в тазгодишния Пост няма Великден, който да очакваме. Не можем да борим дните до него. Има една застиналост, не на почивка, а на постоянна, напрегната тъга.

Н. Т. Райт и заместническото изкупление

Многократно съм чувал хора да казват, че Н. Т. Райт не вярва (и дори че не разбира) реформаторското учение за заместническото изкупление. Райт без съмнение е труден за разбиране богослов – не на последно място понеже самият той често не е съвсем ясен в своите изказвания както по този така и по други въпроси.

E, сега вече имаме достатъчно ясен отговор (Не че по-рано е нямало такъв просто четенето, сравняването и разбирането на по-дълги пасажи е изисквало по-голямо усилие). Райт утвърждава определена форма на заместническо изкупление. В същото време той (1) Предупреждава, че изразът може да означава различни неща за различни хора и (2) повдига някои възражения срещу определен начин, по който това учение може да бъде представено – и негативните резултати от това.

Накрая, за всички интересуващи се от темата би било чудесно упражнение да прочетат (или препрочетат) книгата на Джон Стот „Кръстът на Христос“ и да сравнят възраженията, които повдига Стот с тези, които повдига Райт. Ще бъдете изненадани колко подобни могат да звучат те. А може би и че Стот не се притеснява да нарече някои форми, под които учението открито се проповядва в наши църкви изопачения и дори ерес в прав текст.

 

За да може светът да повярва

 

Исая 41:9б–13; Ефесяни 4:1–6; Йоан 17:11б–23

Проповед при въвеждането на Йон Бел за викарий в катедралата св Петър, замъка Оукланд на празника на св. Тома Аквински

28 Август, 2006

от епископа на Дърам, Н. Т. Райт

Да мислим по нов начин – завършен

от Н. Т. Райт

ЧАСТ 1

ЧАСТ 2

ЧАСТ 3

Да мислим по нов начин – 3

от Н. Т. Райт

Как Павел измислил „християнското богословие?”

В един смисъл, разбира се, самото писане на писма е отговор на въпроса „как.” Писмата изискват много – интелектуално, духовно и културно. Хората често ме питат „как очаква Павел неговите читатели да разберат целия този труден материал, особено при положение, че те не са познавали Писанията така както ги познаваме ние?” – и отговорът, разбира се, е че в ранната църква е имало учители и човек може да предполага, че една от основните им функции е била да поучават Писанията. Но ние също така можем да предположим, че човекът, който е донасял писмата на Павел е бил и техния вероятен първи четец и разяснител. Преди всичко някой, който е бил с Павел когато той е диктувал писмото вероятно е имал достатъчно разбиране какво е говорел Павел. Предполагам, че писмата са били четени отново и отново – по-практиките вероятно по два или три пъти още първия ден – и те са били едно предизвикателство за общността да мисли по нов начин, да приема нови модели за истината и, не на последно място, да отиде отвъд конкретните дискутирани проблеми и да мисли в други области, в които те трябва да бъдат приложени. Мисля, че от самото начало това е била и целта на Павел.

Да мислим по нов начин – 2

от Н. Т. Райт

Защо Павел измислил християнското богословие?

Централният аргумент на моята книга Paul and the Faithfulness of God е, че Павел измислил и развил както задачата на християнското богословие, така и неговото специфично съдържание, за да посрещне някои много конкретни и належащи нужди в ранната църква. Понеже тези нужди били специфично църковни, не можем да очакваме да открием паралелни движения в еврейския или нееврейския свят от онова време. Това били нови задачи, които новата общност трябвало да разработи по един нов начин. Основният ми аргумент е както следва: В почти всяко писмо ние виждаме Павел да насърчава своите църкви към две неща: единство и святост. Павел, разбира се, е добре известен със своето учение за оправданието, но в целия му корпус има два или три текста, които се занимават с този въпрос, докато буквално десетки са свързани с единството и святостта. Разбира се, пост-реформираните църкви са ни създали известно главоболие в тази връзка, понеже реформаторското движение от 16 век генерирало цял спектър от нови разединения, които били приети като част от цената за възстановяване на благочестието, и понеже ударението на оправданието чрез вяра често означава премахване на ударението върху святостта, за да не бъде чистата вяра отново покварена чрез дела.

Да мислим по нов начин – 1

от Н. Т. Райт

Има дава въпроса, към които трябва да се обърнем от самото начало. Първо, какво имам предвид под израза „християнско богословие“? Второ, какво означава, че Павел го е „измислил“?

Относно първото: тук аз имам предвид най-вече една дейност, едно призвание, една задача, едно упражнение – с други думи, не съдържанието на някаква догматична програма. Тук, както и в Paul and the Faithfulness of God, аз твърдя, че Павел мисли върху и дава най-доброто от себе си, за да провокира в слушателите си една дейност, която той вярвал, че била жизненоважна за здравето и свидетелството на църквата. Това, което той желаел било всички ученици на Исус да се научат да мислят по един нов начин.

Разбира се, това е в сърцето на онова, което днес се има предвид под думата „апокалиптичен“. Павел вярвал, че в Исус, Месията на Израел, и най-вече в Неговата смърт и възкресение, Богът на Израел му е открил едно ново творение и че учениците на Исус са призовани да бъдат част от това ново творение. Както и че това означава те да мислят по нов начин. Съдържанието на това мислене било от огромно значение, но най-важното било да се научат да мислят по нов начин. И за Павел този призив и дейност, която аз най-общо ще наричам „християнско богословие“, бил основополагащ – без него църквата не би била, не би могла да бъде това, което била призована да бъде.

Да се учим заедно от Павел

как новите прозрения за Павел могат да помогнат на нашата мисия

LOI Theological Educators’ Consultation

Selwyn College, Cambridge, 5 Септември 2017

проф. Н. Т. Райт, св. Андрюс

Въведение

Благодаря ви за вашата покана и посрещане. През годините съм прекарал много време в опити да изградя мостове между различни християнски групи и църкви и оставам убеден, че един от най-добрите начини да направим това е като четем Библията заедно и – вероятно парадоксално! – не на последно място писмата на св. Павел. Казвам „парадоксално” понеже Павел често се оказва фигура, която генерира противоречия, както в наше време така и през Реформацията през 16 век, когато е бил смятан повече или по–малко за патрон на протестантските реформатори макар самите те често да са били несъгласни помежду си как точно трябва да бъде разбиран той.

Словото на кръста

1 Кор. 1:18; Исая 61:1-9; Яков 5:13-16а; Лука 4:16-20

Проповед при евхаристия с благославяне на мирото и подновяване на обетите при ръкополагене

катедралата в Дъръм, Вторник, 5 април, 2007

от Н. Т. Райт

„Словото на кръста е безумие за тия, които погиват, но за нас, които се спасяваме то е Божия сила.” Класическото предизвикателство на Павел към мъдростта на света отеква през вековете и още веднъж застава пред нас докато отново се изправяме лице в лице с великите събития, които не само стоят в центъра на нашата вяра, но също така определят и нашата география и архитектура, както ясно се вижда от сградата, в която сме се събрали. Един от парадоксалните знаци за това, че посланието и смисъла на кръста продължаващ да е актуално е, че той още веднъж е нападан от няколко посоки едновременно. И ние, които днес заявяваме, че ще бъдем верни на обещанията дадени при нашето ръкополагане и които тази вечер и утре ще възпоменем тези възвишени и святи, тревожещи и решителни събития в историята на Самият Исус, трябва да поемем дълбоко дъх, да съберем смелост и отново да научим какво означава да открием Божията мъдрост в това, което света смята за глупост, Божията сила в това, което света смята за слабост.

Царският закон

Яков 2:1-13
Проповядване в Central Presbyterian Church, Ню Йорк
29 Януари 2017
от Н Т Райт, University of St Andrews

За мен е голяма радост отново да бъда тук и да чувствам, че съм сред приятели, както стари така и нови. Това е добро време и за мен, след няколко години интензивна работа върху св. Павел, внезапно да бъда привлечен към посланието на Яков. Това прилича малко на турска баня където става все по-горещо, и по-горещо, и по горешо и тогава изведнъж някой излива кофа студена вода вурху вас. Яков мисли по различен начин от по-голямата част от другите новозаветни писатели и, което е не по-малко важно, мисли различно от повечето от нас. Нашето предизвикателство, отново и отново, четейки това кратко и остро писмо, е да внимаваме не просто с умовете си, а и с моралното си въображение на това, което той казва. Точно това ви предлагам да направим тази сутрин.

Къде да намерим мъдрост

КЪДЕ ДА НАМЕРИМ МЪДРОСТ?

Йов 28.12–28; Колосяни 1.24—2.5

проповед по случай 175-та годишнина от основаването на Университета в Дъдръм

в катедралната Христова църква, Блажената дева Мария и св. Кулберт

Неделя, 23 Юни 2007

от епископа на Дъръм, др. Н. Т. Райт

С радост видях, че ще завършим тази служба пеейки поемата на Блейк „Ерусалим.” Поемата на Блейк – или по-скоро една малка част от много по -дългата му поема – не е особено популярна отчасти понеже се свързва в умовете на хората с доста остарелият национализъм и отчасти понеже, както наскоро каза един известен проповедник, целият й първи куплет се състои от четири забележителни реторични въпроси, отговорът на всеки от които е „Ами, всъщност не.” Дали тези нозе, нозете на Самият Исус, в древността са стъпвали по зелените планини на Англия? Ами, не. Виждан ли е Светият Агнец по тучните английски пасища? Ами, не. Дали Божието лице е сияло над нашите облачни хълмове? Съжалявам, още едно не. И тук ли е бил съграден Ерусалим, сред тези диви сатанински мелници?

Изгубеният свят на Адам Ева – 6

Някои бележки за начина, по който Павел използва „Адам”

от Н Т Райт

От времето на научната революция през 18 и 19 век християните са изправени поред опасността да се фокусират върху съществуването на Адам вместо върху призивът на Адам. Освен това от времето на битката между Августин и Пелагий ние се склонни да фокусираме своите въпроси върху това, което наричаме „първороден грях” – въпроси относно това как грехът на Адам е предаван на всичките му потомци – вместо върху ролята, която грехът на Адам играе в по-голямата история на Бога и света и, в нея, на Бога и Израел. Следващите кратки бележки не могат да бъдат виждани дори като пълно изложение на предварителните въпроси. Те представляват просто някои първоначални наблюдения. Но аз се надявам те да насочат към някои полезни по-нататъшни възможности.

Цветница: Божият уличен театър пристига в Ерусалим

от Н. Т. Райт

Един от начините, по които средновековните британци научавали християнската история, бил чрез т.нар. „мистериозни пиеси“. Преди време живеехме в Личестър, където всеки три години подобни пиеси се играеха в продължение на три пълни дни. Имаше 27 такива, всяка траеща около 15 минути и играна на три различни места. Първата започваше на Пазарната улица в средата на сутринта и след това се придвижваше до други места, а последната завършваше пред катедралата малко преди залез слънце.

Помня как се смесвах с тълпата в тясната градска уличка и наблюдавах как въодушевени групи актьори се придвижват към следващото място. Ной вървеше по улицата към едната сцена, Мария и Йосиф се приготвяха на следващата, а на третата декоратори издигаха разпятие.

Целият град беше залят от въртележка от библейски постановки, в които по един или друг начин участваха стотици хора, а хиляди други се стичаха да гледат. Създаваше се усещане сякаш действително преживяваме малка част от Божията история, която се случва, без да ни пита. Оказвахме се уловени от нея, без значение дали я разбираме или просто наблюдаваме някакви странни сцени.

Докато действието се развива, постепенно осъзнавате, че то всъщност е далеч по-голямо от всекиго от нас. История за Бога и за Исус, за света, живота, смъртта, ужаса и радостта, за Сътворението и Изкуплението, за сълзите и смеха; история, в която всеки би могъл да открие себе си и може би мимолетно да надзърне какво е да бъдеш част от историята на самия Бог.

Докато гледахме как групите бързат към следващото място на представление, част от нашето забавление беше да гадаем: В коя постановка участва онази жена там? Каква част от разказа са тези деца? Този, който видях да бърза, Мойсей ли беше? Онзи там Понтий Пилат ли е? Това самият Исус ли е?

Театърът разказва стари истории по нови начини и помага да открием себе си или да видим неща за света, които иначе не забелязваме.

Наскоро гледах постановка на Макбет, в която злите вещици, които правят поразии, се показват в многолюдни сцени и създават усещането, че злото се спотайва непосредствено до действието. В Сън в лятна нощ ролята на двамата монарси Тезей и Хиполита често се изпълняват от същите актьори, които играят и Оберон и Титания. Шекспир ни приканва да видим в света на сънищата скритите тъмни страни на техния характер – и както е винаги при Шекспир, да съзрем и тъмните страни на собствения си характер и опасностите, които се прокрадват в полувъображаемия свят току под повърхността на видимата нормалност.

И отново се появява въпросът: В коя история участваш ти? Във ведрата външна история или в мрачното подмолно действие, където ревност, подозрение и опасности шушукат и надзъртат иззад всеки ъгъл? Кой крал е истинският: помпозният Тезей или създаващият проблеми Оберон?

Такъв уличен театър сякаш е най-добрият начин да опишем действията на Исус на Цветница. Тук обаче няма място за развлечение, макар че хората сигурно са прекарали чудесен ден. Исус произнася нещо, което не може да се разбере по никакъв друг начин. Част от въпроса за Цветница е какво означава всичко това, какво означава то днес? Коя история играе Той? Кой цар е?

Исус рядко вършел подобни неща. Явно е замислял тези действия да резонират, да изпратят ехо, което да се отрази не само в стените на Ерусалим, но и в пропитото от Писанията въображение на стоящите отстрани зрители – и особено на учениците Му, които може би са си представяли, че следват един Тезей, без да очакват, че техният цар в действителност е по-странен, по-мрачен монарх, когото се страхуват да опознаят. В коя история живеят те? Кой цар мислят, че следват?

Исус изглежда очаквал хората да познават другите пиеси, които се играят по същото време. Наближавала Пасхата и в града прииждали поклонници. Те щели да разказват историята за Мойсей и Изхода, за язвите в Египет, за пасхалното агне, за преминаването на Червено море и обещанието за свобода. В повечето случаи тези истории се разказвали у дома или по странноприемниците, не на улицата, но общата споделена история създавала специална атмосфера в целия град.

Това била историята на Бога и всички хора били участници. Никой не я възприемал просто като някаква древна история. Това била тяхната история: разказ за една свобода, която те мечтаели да се изпълни отново в тяхното собствено време. А Исус измислил една нова мини-пиеса, която да преобърне, да реинтерпретира, да преобрази дотогавашната.

Някои предполагат, че по същото време в другия край на града се е играела още една постановка. Римският губернатор Понтий Пилат обикновено живеел в Кесария, където бил храмът на обожествения император Август. Но за великия празник Пилат пристигал в Ерусалим, за да предотврати евентуални размирици. Той щял да пристигне от запад, възседнал на кон и придружаван от военен ескорт.

Не знаем дали Исус, идвайки от изток, е съгласувал времето на своята мини-пиеса, така че да съвпадне с триумфалното пристигане на Пилат, но хората вероятно са свързали двете неща и са се питали: Към коя история принадлежим ние? На кой цар се покланяме? Кой е истинският и кой е просто пародия?

Някои неща били ясни. В един свят на малко книги, но много четене на Писанията тълпата би припознала намека на Исус за пророчеството на Захария, свързано с възседналия магаре цар. Но това пророчество вероятно би объркало представите им. Псалмите разказват за Божия Син, който идва като цар и поразява народите с желязна тояга, разбивайки ги на парчета като грънчарски съд. Това ли била историята, в която живеели те? Такъв цар ли бил Исус – сега представящ напълно мирна демонстрация, но подготвящ се за неочакван сигнал, легион от ангели, внезапна атака и бурно освобождение – като въстанието на Юда Макавей два века по-рано? Всеки познавал тази история и тъй като последователите на Юда Макавей също размахвали палмови клонки на влизане в града, вероятно са се надявали на повторение и продължение. Уличният театър бил осезаемо объркан: В коя история участваме? Какъв цар следваме?

За разлика от тях ние знаем завършека на пиесата. Чудим се на непостоянството на тълпите – макар че всеки, който сериозно се погледне в огледалото, няма да се чуди толкова дълго. Западната християнска традиция лесно си въобразява, че онези първи зрители са схванали нещата погрешно, понеже са желаели свобода в този свят, но (както смятаме ние) Исус е предлагал духовна свобода и царство след смъртта. По този начин Пасхата се е превърнала в метафора, Понтий Пилат е останал без значение и вместо това ние получаваме Платон.

Но уличният театър на Цветница ни потупва по рамото, за да ни каже нещо различно. Псалом 72 разказва за един цар, който разпространява правда и мир от море до море, чак до краищата на земята. Той спира вниманието си на бедните, упражнява правосъдието на самия Бог и ни донася Божия мир.

Докато държим тази картина в ума си и проследяваме разказа на Лука за Цветница (19:28-44), ние разбираме защо Исус плаче, докато тълпата вика „Осанна!“ Слънцето блести, тълпата е в екстаз, златният Ерусалим е пред Него в цялото си величие – но със Своя пророчески взор Той вижда идващото бедствие. И не е в състояние да каже и дума.

Ако само знаехте (да, точно вие) това, което води към мира ви! Но вие затворихте очите си и вече е твърде късно. Те идват: Пилат идва, чудовищата идват, зверовете превземат градината и ще стъпчат всичко по пътя си, понеже вие не разпознахте времето, когато бяхте посетени. Не разбрахте пиесата. Живеехте в погрешната история. Търсехте погрешен цар. Искахте своя Юда, а получихте Исус. Искахте война, а Аз ви носех мир… Очаквахте небесно царство, а Аз ви предлагах земно. И като гласувахте за небесното, оставихте земята на монарсите и чудовищата, които все още вадят меч и ще погинат от меч.

На фона на всичко това трябва да се вслушаме в Исая 59 глава. „Ти не разпозна времето, когато беше посетен“, промълвява Исус. С други думи, както обясняват някои преводачи, Бог лично е посетил града. Малко преди това Исус им е разказал история за благородник, който се връща, за да провери как се справят слугите му. Слушателите Му вероятно са направили връзката: Става дума за историята на Бога на Израил, който отдавна е обещал да се завърне в слава и сега най-накрая изпълнява това обещание. Това е кулминацията на пиесата, в която те копнеят да участват. Но никой не си е представял, че при завръщането Си Бог ще изглежда като просълзен млад пророк, възседнал на магаре.

Всичко това, разбира се, е основа за стотици проповеди, които се произнасят през Пасхалната седмица. Необикновеният обрат в тази история е, че след като е произнесъл съд над Ерусалим заради отхвърлянето на Божия мир, Исус продължава напред, въплъщавайки едновременно любовта и правосъдието на самия Бог, поемайки в крайна сметка върху Себе Си римските ужаси, които по-рано е предсказал за Своя народ.

Мрачната царска история лежи в сърцевината на всяко следващо християнско разбиране за кръста. Тази истина обаче е толкова странна, че твърде малко химни или литургии съумяват да навлязат в дълбините ѝ. Тезей и Оберон са един и същ човек. Разпети петък, който сам представлява един вид римски уличен театър, парадоксално е заимстван в Божия уличен театър, пиеса в пиесата, която на свой ред обяснява всичко останало.

Но дори без това продължение въпросите на Цветница ни връхлитат. Първо, въпросът в коя история живеем ние и кой цар следваме е от решаващо значение за собствената ни култура. Докато нашите обществени институции получават все по-малко доверие, а нашето поведение е по-объркано от всякога, историите, които по-рано са имали смисъл за нас, сега отново ни поставят на тясно.

Ние мислим, че знаем как се развива постановката: отърваваме се от тиранина, хората прегръщат демокрацията, мира, любовта и цветята. Колко ненадейно обаче нещата преминават от Цветница към Разпети петък! Така наречената Арабска пролет бързо се превърна в зима. Нямаме представа какво да направим със Сирия, с Израел/Палестина или с Украйна. Историите ни свършват, свършват и царете ни – от всеки вид. Мислим си, че ни остава само да се доверим на големия бог Мамон, но треперим, че нашата едва възстановила са икономика може да се срине по сирийските планини или в суданската пустош.

Тъкмо на това място обаче се появява и вторият, доста по-личен въпрос. Ако уличният театър на Цветница наистина изразява значението, заложено в него от Исус, тогава изглежда Исус отправя предизвикателство към всички Свои последователи – и тогавашни, и днешни. Тълпите може да са непостоянни, но в случая не грешат. Двамата по пътя към Емаус са се надявали, че Той ще избави Израил и надеждата им е била напълно основателна – но те не са си давали сметка как точно Исус възнамерява да го постигне. Вярна история, погрешен цар.

Рано или късно това се случва с всекиго от нас. Ние тръгваме след Исус, понеже смятаме, че знаем историята, знаем какъв цар искаме да бъде Той – ала тогава нещата жестоко се объркват. Той не ни дава каквото сме искали, и ние се изкушаваме да се чудим дали не сме застанали на погрешния край на града в очакване на погрешната процесия.

Исус ни предупреждава, че това ще се случи. По един или друг начин всеки от нас ще трябва да преживее своя Пасхална седмица, Гетсимания, Разпети петък. Това се случва и в личния ни живот, и в призванието ни, и във взаимоотношенията с околните.

Но ние не сме сгрешили. Днешният свят (да не говорим за днешната църква) спешно се нуждае от хора, млади и възрастни, които да последват Исус през Пасхалната седмица в една нова „мистериозна пиеса“, каквато нашите средновековни предшественици въобще не са си представяли: едно царство на любов, мир и справедливост, идващи на земята и на небето. Това е Историята, Той е Царят и търси ученици, млади и стари, за нов театър, който да се разиграе на съседната улица.

Н. Т. Райт е Professor of New Testament and Early Christianity в Богословското училище в Университета св. Андрей, Шотландия и един от най-влиятелните новозаветни учени в света. Сред множеството написани от него книги са Jesus and the Victory of God, The Resurrection of the Son of God, Paul and the Faithfulness of God и накоро издадената, Surprised by Scripture.

Бог в тайно и явно

БОГ В ТАЙНО И ЯВНО

1 Царе 3:1-10; Откровение 1:5-8; Лука 7:36-50

от Н. Т. Райт

20 Март 2008

Ще забележете, че през последните няколко месеца въпросът за Бога става публичен по начин, какъвто не съм виждал през целия си живот. Когато не само списанията Time и Newsweek, но също и Economist и дори, забележително, New Statesman публикуват заглавни статии за Бога трябва да се съгласим, че се случва нещо необикновено – въпреки че, лесно предвидимо, хората, които пишат по подобни теми показват, че макар да знаят, че съществуват важни въпроси те не знаят какви са те още по-малко пък техните отговори.

Мъдрост в трудно време

МЪДРОСТ В ТРУДНО ВРЕМЕ

Йов 28, Псалм 8, 1 Коринтяни 2:1-10

oт Н Т Райт

проповед на конференцията на директорите

Уестминстърско абатство

30 Септември, 2008

Няма нужда да ви казвам, че живеем в необикновено време. Преди няколко седмици ме попитаха как съм и аз отговорих: „Родителите ми живеят в Морфет, който току що беше наводнен, брат ми работи за банката Лемън, с жена ми имаме билети от Ал Италия за следващия месец и даже не си помисляй да ме питаш за Нюкасъл Юнайтед.”

Изведнъж множество здраво установени неща, според които ние сме се ориентирали започват да се променят. Приличаме на хора, изкачващи хълм в мъгливо време, които откриват, че техния компас се държи не като скала, а като блуждаеща овца. И ние, които носим в своите умове и сърца изключително важната задача да подготвяме утрешните граждани не само как да намерят своя път в света, но също и, моля те Боже, да могат да осигурят водителство в него – ние се изправяме пред някои трудни въпроси за собствените си приоритети, за собствения си компас, за способността си да виждаме в едно такова трудно време. Във вашата работа, както и в моята, няма къде да се скрием. Трябва да си напомняме къде е твърдата земя под нозете ни, кой път да следваме през мъглата, така че да избегнем канарите. Какви хора трябва да бъдем в едно такова трудно време? От какво се нуждаем и от какво ще се нуждае следващото поколение да види в нас?

Кръста и царството – 2

КРЪСТА И ЦАРСТВОТО: КАК БОГ СТАВА ЦАР

от проф. Н. Т. Райт

Правейки Божията история отново цяла

В голяма част от западното християнство през годините и особено в доста шумното консервативно християнство реагиращо (съвсем естествено) на просвещенският скептицизъм, ние сме били толкова загрижени да накараме евнагелията да ни кажат, че историята на Исус е историята на въплътения Бог, че повече не сме били в състояние да слушаме внимателно евангелията казващи ни за кой Бог говорят те и какво точно сега прави този Бог. Ние сме готови да слушаме за „богът” на западното въображение и не толкова готови да слушаме за Богът на Израел. Ние сме готови да чуем, че „Исус е Бог” в някакъв смисъл и не толкова готови да чуем, че Богът на Израел е обещал да направи някои конкретни неща и по-конкретно да установи своето сверено царство над Израел и света и че Исус въплъщава това намерение.

Кръста и царството – 1

КРЪСТА И ЦАРСТВОТО: КАК БОГ СТАВА ЦАР

от проф. Н. Т. Райт

Още от детските си години съм си задавал един въпрос: Защо е живял Исус? Какво, с други думи, е значението на всичко случило се между яслата и кръста?

Има песни, които пренасят Исус направо „от бедната ясла до горчивия кръст.” От значение ли е, че според четирите евангелия Той, е имал кратко, интензивно и вълнуващо публично служение в края на живота Си? Каква истина можем да научим от това? Защо е трябвало нещата да се случат по този начин? От значение ли е, че Той е направил всички тези неща, че е казал всички тези неща, че е бил всички тези неща? Би ли било различно ако, като роден от девица Божий Син, Той е бил изтръгнат от пълната неизвестност и разпънат, умирайки за нашите грехове, без нищо от това да се случи? Ако не, защо не?

Слава, слово и единство

СЛАВА, СЛОВО И ЕДИНСТВО

Исая 55; Йоан 17:20-26

Проповед на екуменическата вечерня

Caravita Church, Рим

22 Октомври, 2008

от Н. Т. Райт

Днес някои хора казват, че екуменическото движение е пресъхнало. Други казват, че това е само началото. Аз предпочитам втория, изпълнен с повече надежда път и виждам тазвечерната служба и вашата любезна покана към мен да проповядвам както един знак за тази надежда. За последните почти 100 години сме изминали дълъг път от официалното начало на екуменическото движение поставено на Единбругската конференция през 1910. Наистина голяма част от това, което днес приемаме за даденост в екуменическите кръгове преди един век би било немислимо или поне една луда фантазия. Моят забележителен предшественик професор Хенсли Хенсън когато беше енорийски свещеник през 80-те години прие поканата да проповядва в Dissenting Chapels и тогава, когато неговият епископ написа гневно протестно писмо взе това писмо и ги постави в една метална кутия като трофей от една битка, която едва започва. Оттогава насам сме научили много неща. Вероятно дори без винаги да съзнаваме това сме създали една основа, върху която можем да строим нови структури или по-добре, изкопали сме лехи, в които можем да засадим нова надежда и да се молим тя да бъде напоявана от Духа.