Някои бележки за десятъка


от Радостин Марчев

Съвсем съзнателно съм избягвал да пиша каквото и да е за десятъка – идеята, че 1/10 част от всичките притежания на християнина принадлежи на Бога и следва да Му бъде давана всеки месец. Темата е доста щекотлива за някоя среди в България и по ред причини съм изгубил всякакво желание да влизам в каквато и да е полемика по въпроса. Причината, поради която пиша това не е понеже смятам, че поставянето на подобно изискване за членство в църква е чак толкова лошо и че налага едно неужно бреме на хората. Всъщност смятам, че точно обратното е вярно – учението за десятъка съвсем не отива достатъчно далеч – поне от гледна точка на Новия завет – като в същото време отива дотам докъдето отива по начин, който лесно може да отблъсне хората.

Понеже това кратко изречение вероятно не е достатъчно ясно ще се опитам да го обясня по-подробно.

Първо, личното ми мнение е, че десятъка не е заповед, която е валидна за новозаветния период.

– Няма нито едно единствено място в целия Нов завет където десятъка да е споменат като задължение, насърчение или предложение към християните. Нито едно. Макар Павел да говори много за даване и дори за това, че вярващите са длъжни да дават той никога не обвързва своите аргументи с идеята за 1/10 част. Единствения контекст, в който десятъка се споменава в Новия завет е като старозаветна заповед.

– Обичайно се твърди, че Стария завет заповядва десятъците да се дават в храма и да се използват за неговите нужди. Това е вярно и подобни текстове могат лесно да бъдат приведени. В същото време, често се пропуска, че съществува и друг набор от текстове, които говорят за десятъка по различен начин. Например Втор. 14:22-26 (ср. още Втор. 16:16; 12:17-18) е известен като „втори десятък” или „празничен десятък,” който се консумира „вътре в портите”. Накрая съществува и десятък специално отделян за бедните (Втор. 14:28-29; 26:12-13). На практика евреите са давали повече от 1/10 от дохода си. Обичайно само първият е виждан като задъжлителен от обществата подкрепящи десятъка.

– Накрая трябва да направим една важна бележка. Прехвърлянто на дадена заповед от старозаветен в новозаветен контекст не трябнва да се прави „на парче”. Тя трябва да е поставена в контекста на едно осмислено разбиране за връзката между двата завета. Една такава дискусия е същностно необходима за правилното разбиране на използването на старозветни пасажи като доказателства за продължаващата валидност на десятъка – с всички произтичащи от подобно приемане последствия в други области.

Второ – и което за мен е много по-важно – учението, че 1/10 от притежанията на християнина принадлежат на Господа просто по никакъв начин не покрива новозаветните стандартни. Причината за това е, че Христос и апостолите ясно учат, че не 1/10 а всичко, което притежаваме, както и всичко, което сме, принадлежи изцяло и напълно на Бога. Ние сме били купени с цена – кръвта на живота на Христос – и сега сме призовани да предадем себе си и целия си живот в Негова служба (виж Римл. 12:1-2; 1 Кор. 6:19-20). Това, което един християнин е призован да даде на Христос не е 1/10 от притежанията, времето, талантите и силите си, а ВСИЧКО от всяко едно от тези неща, без да задържа нищо за себе си. Разбира се, ние рядко успяваме да направим това, но подобно виждане стои в основата на ученичеството. То също така стои в основата на новозаветното учение, че Христос е Цар, Който ни притежава изцяло и владее над нас. Накрая то стои в основата на евангелското твърдение, че ние не сме собственици на нищо в този свят, а единствено негови настойници и ще даваме отчет за начина, по който сме го използвани пред своя Господар. Всички тези неща ми се струват толкова ясно описани в Библията, че не намирам за нужно да ги доказвам. Но ако заменим това високо виждане за ученичеството и покорството на Царя Христос с едно учение за 10% ние сме на път да изтръгнем самото сърце на християнската вяра. Поставени едно до друго разликата между двете изпъква ясно. Това за мен е голямата опасност в учението за десятъка – приемането, че можем да дадем 10%, които принадлежат на Бога, след което да правим с останалите 90% каквото ни душа иска.

Нищо от казаното дотук не трябва да се разбира в смисъл, че подкрепата на местната църква е оставена на личното решение и добрата воля на всеки отделен вярващ. Нашата грижа за Христовото тяло не е избирателна – тя е императив. Когато в местната църква същестрвуват нужди християните трябва да откликват. Това се отнася до гладкото функциониране на църковния живот, поне една част от което включва материални средства (например консумативи за сграда, заплата за служители и различни други разходи). Тя включва също така помощ на отделни членове на тялото, които се намират в определени нужди. Накрая тя може да включва и помощ към други вярващи и общности различни от местаната група, към която принадлежим (мисионерска дейност, социално подпомагане и т.н.). Християнската отговорност и ученичество обаче се простират и далеч отвъд местната християнска общност където ние същи сме призовани да споделяме своите сили, средства, време и таланти в служба на Христос. Всичко това е част от християнското ученичество и  за да бъде то истинско ученичество не може и не трябва да се огараничава до 10%. То изисква всичко – и обещава всичко в замяна.

Господарят му рече: Хубаво, добри и верни слуго! в малкото си бил верен, над многото ще те поставя; влез в радостта на господаря си. (Матей 25:21)

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.