Божият живот е по-жив от всички останали животи – 2


от Фред Сандърс

Някой е казал, че учението за Троицата не е толкова чуто в Новия завет колкото дочуто. Отрицателната част от това твърдение вероятно отрича прекалено много[1], но си заслужава да обърнем внимание на положителната. Една от най-силните характеристики на новозаветното тринитарианство е, че то ни се открива основно в разговорите между Отец и Сина. Читателите на Новия завет трябва да се заслушват в молитвите на Бог Син изречени към Неговия Бог и Отец. През цялото Си служение Той говори с Отца по начин, който кара учениците Му да Го попита как да се молят. Дори в мрака на кръста Синът продължава един непрекъсващ диалог със Своя Отец. Исус е уверен, че молитвите Му са чути и че Отец е с Него и в няколкото забележителни случая, в които от небето се чува глас ние виждаме Отец да заявява отношението Си към Своя възлюбен Син. Целия този вътрешно тринитарен разговор съзнателно е проведен пред слушатели, за наше наставление. За това, което остава скрито в отношенията между Отца и Сина в единството на Светия Дух не е възможно  да спекулираме безопасно. Но това, което те казва на глас за и един на друг, така че да бъде дочуто от нас, е не само една твърда основа за учението за Троицата, но и невероятна покана да се включим в този разговор.

Едно от нещата, които търсим в учението за Троицата е удачна духовна ориентация. Ние изакаме някаква когнитивна помощ за това как да се научим да мислим от един център намиращ се извън самите нас и за момента оставящ настрана ползите от това, което Бог е направил за нас. Понеже всички сме длъжници на божията милост и се обръщаме към величието на личността на Сина единствено поради това, което Той е направил за нас, накъде да се обърнем за едно безпристрастно свидетелство за безкрайната ценност на Христовата личност? Отговорът, толкова очевиден колкото и забележителен е, че можем да се обърнем към свидетелството на Отца за Сина. Когато Отец изразява Своята любов към Сина Той не може да направи това поради някакъв личен интерес или понеже има някаква полза от това. Къде можем да намерим по-обективна гледна точка за това Кой е Исус? И, разбира се, свидетелството на Сина за Отца е също толкова ценно за нас. Ние чуваме всичко това чрез свидетелството на Писанието дадено ни чрез Светия Дух, Който го е вдъхновил. Когато чуем как Отец, Сина и Светия Дух свидетелстват един за друг по този начин ние дочуваме учението за Троицата от трима привилегировани участници в нея и научаваме нещо за вътрешния живот на Бога. Както казва Джералд Брей описвайки новозаветното откровение: „Християните са допуснати до вътрешния живот на Бога[2].”    

Този вътрешен живот, който живее Бог в щастливата земя на Троицата над всички светове е живот по-жив от всеки друг живот. Ние знаем това понеже сме дочули Отец,, Сина и Духа да говорят помежду Си с намерението ние да чуем това и да бъдем включени в разговора. Простото знание, че божия живот е най-живия живот от всички възможни е една медицинска процедура коригираща нашето болно, себецентрично мислене. Но докато мислим за вътрешния живот на вечната Троица има три грешки, които трябва да избягваме. (1) не трябва да се задоволяваме с някакво неохотно приемане на факта, (2) не трябва да изграждаме знанието си за това единствено чрез отрицателни твърдения и (3) е трябва да запълваме знанието си с митологични образи.

Първо, не трябва да се задоволяваме с някакво неохотно признание, че живота на вечно троичния Бог е нещо велико и живо сам по себе си. Тук най-важното не е това, че ние сме изследвали някакви аргументи и сме заключили, че Бог може да бъде Бог и без нас или че божия вечен живот е един живот в Троица на основата на някакви библейски пасажи и посредством силата на аргументите. Най-важното е, че ние трябва да ликуваме поради този факт. Разбирането, че Бог се радва на пълно блаженство е нещо велико. Дори ако това ни разкрива някаква тайна като нещо, за което не трябва да говорим прекалено много все пак това оказва огромно влияние върху останалите ни мисли и чувства. Томас Торенс казва: „Открих, че нещата, които не зная оказват тайно влияние върху душата и подобно на центъра на земята  неотклонно я привличат[3].”

Второ, не трябва да градим своето познание за вечната Троица единствено чрез отрицания, приемайки за стандарт собствения си житейски опит и след това премахвайки от него всичко, което не може да характеризира божия живот. Този отрицателен подход към познаването на Бога може да има своето място, но това място не е тук, в учението за Троицата. В това учение ние знаем единствено, че Бог се обръща положително, така че аргументите чрез отрицание имат единствено ограничено място. Ние вече видяхме, че контрафактите могат да са полезни когато си представихме, че не съществува нищо освен Бога и заключихме от това, че Той все още би могъл да бъде Троицата. Но проблемът с прекомерната употреба на подобно отрицателно мислене  е, че когато сме премахнали всичко, което можете да си представите от вътрешния живот на Бога оставате без нищо, за което можете да мислите и става невъзможно да си представите, че тази сивота е по-жива и интересна от това, което сте премахнали.

Божият живот, мислен сам по себе си, не е неподвижен, лишен от всякакви събития, или отегчителен. Ако премахнете зелената трева, ходът на историята, звездното време на геоложките движения и цялата музика, която някога сте чували това, с което оставате е Бог. Това, което трябва да направите с останалото е по някакъв начин да признаете, че той е повече от това, което сте си мислели, че е. Ако започнете с кръщението на Христос както един вътрешно-тринитарен разговор, в който Отец и Сина разговарят за спасението и премахнете река Йордан, въплъщението и служението на Месията, оставате без всякакво движение, форма или цвят, върху които да се фокусирате. Но все още се налага да твърдите, че вечния божий разговор е по-голям, жив и по-прекрасен от нещата, които сте премахнали. Посредством премахване е невъзможно да достигнете до абсолютната пълнота на божия вечен живот. Този живот е толкова пълен, че всичко идва от него подобно на малка вадичка от безкраен океан.      

Трето, не трябва да пълним познанието си за живота на вечния триединен Бог със сложни митологични представи. Това е чудесно място да въведем някакъв реализъм и ограничение на въображението по отношение на богословското си мислене. Ние знаем, че божия живот като Отец, Син и Дух е безкрайно богат и пълноценен, но не знаем неговите детайли и не е нужно да си ги измисляме. Не можем да опишем географията на щастливата земя на Троицата. Не знаем каква музика слушат лицата на Троицата, какво готвят един за друг, кой мие чиниите нито дали споделят един и същ автомобил. Не знаем дали се държат за ръце и изпълняват някакъв литургичен кръгов танц, както често се е предполагало в някои форми на богословска литература. Съвършения живот на блажената Троица е живот превишаващ всички светове, включително всички светове, които бихме могли да напълним с въображението си.

Основната практическа причина да се научим как да мислим за вечния живот на Троицата  е, че това е основата за благовестеито. Блаженството на божият вътрешен живот е единственото нещо, което е дори по-хубаво от благата вест. Божият живот в себе си е източникът на всички богатства съставляващи спасението. Той също така е гаранцията, че божията благодат се основава на Неговия характер, а не на нещо външно за Него. Спомнете си думите на Сузана Уесли: „Той ни е обикнал понеже ни е обикнал”. Това е причината Павел да нарича християнското послание „славното благовестие на блажения Бог” (1 Тим. 1:11). Уилям Бъркит (1650-1703) обяснява защо Павел използва тази фраза:

„Той нарича Бога източник на благовестеито, блажения Бог, за да ни покаже по този начин Неговата превъзходна мъдрост и чудесна доброта в това, че бивайки вечно щастлив в Себе Си и Своето божествено съвършенство и неспособен да получи каквато и да е полза от творенията Си на Него все пак Му се е видяло угодно да ни даде Сина Си, Своето благовестие, Светия Си Дух, да ни направи способни на и да ни доведе до насладата от Себе Си: Според славното благовестие на блажения Бог[4].”   

Славата на благовестието се основава на божието блаженство, вечната Троица.


[1] Човекът казал това бил Чарлз Гор в своите  Bampton lectures през 1891, които аз не препоръчвам. Фразата е по-добре да бъде извадена от контекст понеже Гор има изцяло кенотична христология и се интересува повече от отричане отколкото от утвърждаване. Вероятно това е причината Б. Б. Уорфийлд да цитира израза без да споменава неговият източник. Виж есето на Уорфийлд от 1915 “The Biblical Doctrine of the Trinity,” препечатанов  книгата му Biblical and Theological Studies (Philadelphia: Presbyterian and Reformed, 1952), 32.

[2] Gerald L. Bray, “Out of the Box: The Christian Experience of God in Trinity,” in God the Holy Trinity: Reflections on Christian Faith and Practice, ed. Timothy George (Grand Rapids, MI: Baker Academic, 2006), 45.

[3] Thomas Traherne, Centuries (New York: Harper and Brothers, 1960), 3.

[4] William Burkitt, Expository Notes, with Practical Observations, on the New Testament (London: James Dinnis, 1832), 2:515.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.