от Фред Сандърс
Ясните категории на систематическото богословие може да са полезни за подреждане на нашите приоритети. Но никой не е бил спасен просто понеже е чертал правилни диаграми. Въпросът тук е духовен по своята същност. Ние трябва да приемем Бог толкова сериозно, че да Го смятаме за по-интересен от самите себе си. Всъщност ако имаме правилно усещане за пропорциите ще мислим за божия живот като за най-живия от всички животи.
В класическата си книга The Religious Affections Джонатан Едуардс казва, че един то най-добрите начини да кажем дали даден човек е истински обърнат е като видим дали той има усещане за това колко добри са божиите неща сами по себе си. Когато един човек е спасен той е способен да възприеме божията доброта като нещо радостно само по себе си. Може да бъде забелязана „една промяна в неговия ум и усещане в сърцето му, чрез които той възприема красотата, славата и върховната доброта в божията природа такава каквото е тя сама по себе е си.[1]” Разбира се, светиите са безкрайно благодарни на Бога заради това, което Той е направил за тях, но тази благодарност лесно може да бъде обяснена по един чисто човешки начин. Това, което отличава изкупения от естествения ум е, че отвъд получените от Бога дарове, Той може да разпознае Кой е Бог Сам по Себе Си.
„Те не търсят първо, че Бог ги обича и след това, че Той заслужава обич, а първо откриват, че Бог заслужава обич и че Христос е прекрасен и славен. Сърцата им отначало са запленени от тази гледка и любовта им желае от време на време да започва от това място и да се издига най-вече поради тази гледка. Едва след това те виждат божията любов и голямата Му благосклонност към тях[2].”
Едуард изказва една убедителна теза, но много от читателите на The Religious Affections остават с въпроса: Не е ли това прекалено висок стандарт? Възможно ли е да бъдем толкова теоцентрични в мислите си за Бога? Можем ли да се научим „първо да се наслаждаваме в Бога както славен и прекрасен Сам по Себе Си и след това, едва на второ място, да се радваме на факта, че един толкова славен Бог” е наш Бог? Има ли начин по който мислите ни могат да станат толкова богоцентрични?
Англиканският свещеник Робърт Хукър (1753-1827) бил убеден, че има начин и че духовните ползи от това да се научим да мислим теоцентрично биха били огромни:
„Когато успеем да се отървем от своята себичност, която непрестанно се прилепва към настоящата ни паднала природа,” пише той, „нашето схващане за божия Син в Собствената Му лична слава ще се издигне много по-високо от всяка идея, която сега бихме могли да имаме и веднага ще открие едно най-блажено и славно съзерцание[3].”
Хукър прави важното разграничение между това, което божия Син е направил за нас и това което Той е:
„Защото макар всичко, което божия Син е направил, извършил, подържа и е понесъл за Своята църква и народ да е велико, да, неизследимо велико и ценно по нейната оценка, все пак Неговата личност далеч надхвърля всичко[4].”
Хукър е намерил един изключително силен начин да помогне на читателите си да приемат тази богоцентрична гледна точка. В една кратка доктринална книга защитаваща божествеността на Христос Хукър оставя настрана всички останали линии на библейски доказателства и защитава виждането си единствено от ясните твърдения, с които Бог Отец ни казва какво мисли за Своя Син. Особено място заемат пасажите където гласът на Отца казва от небето (Мт. 3:17; 17:5 и паралелите), че Неговото „благоволение” е във „възлюбения Му Син” без изобщо да споменава Неговите действия.
„Моля читателя… да внимава заедно с мен,” казва Хукър, „за това, че личността на скъпия за Бога Син надхвърля всяка наша представа за почит и любов от страна на Бог Отец.”
Отец обича Сина заради въплъщението, заради изкуплението, заради „всичко, което Той е направил, сега прави и ще направи през цялата вечност, за Своето тяло, църквата”. Но тези дела са второстепенни спрямо нещата, които Отец намира за най-привлекателни в Сина:
„Това е божия Син като божий Син, Неговата личност, а не делата Му е това, което изпълва с радост сърцето на Отца[5]”.
Основната теза на Хукър в неговата книга е да покаже чрез Писанието, че Исус Христос е вечния божий Син. Но когато избира да се фокусира върху свидетелството на Отца за идентичността на Сина той отваря пред нас една реалност на библейско тълкуване, което е твърде забележително понеже това е реалността на общението в Троицата. Опитвайки се да открием как да мислим за Исус библейските доказателства ни водят все по-нагоре и навътре, в отношенията между Отца и Сина.
„Има нещо твърде приятно дори и в простото съзерцание на това. Понеже разсъждението за личността на божия Син, такъв какъвто е Той в Самия Себе Си, и независимо от отношенията Му с Неговия народ веднага повдига един въпрос, който е едновременно сюблимен и блажен…И така както Бог Отец е по-славен в това, което Той е в Самия Себе Си отколкото във всички Негови начини и дела спрямо Неговото творение, така и Бог Син е по-славен в Себе Си и в Собствената Си слава, обща с Отца и Светия Дух, в божественото естество, отколкото всичките благодат и любов, които е показал към Своя народ. Любовта Му към нас наистина е скъпоценна, да твърде скъпоценна и както апостола казва: „ние го обичаме понеже Той първи ни е възлюбил” (1 Йоан 4:19). Въпреки това ако никога не ни беше обиквал и никога не беше приел нашата природа нито беше понесъл за нас това, което Неговата любов го е подбудила да направи и да пострада, да, ако самите ние никога не бяхме съществували, божия Син като божий Син би бил това, което Той е в Самия Себе Си, в божествената природа, от цялата вечност и до цялата вечност, бивайки „едно с Отца, Който над всичко е блажен довека. Амин[6].”
Наистина Амин. Размишлението за това, което Отец мисли за Своя Син ни води към „сюблимната и блажена” тема за вечния разговор в общението в светата Троица.
Д. К. Честертън в няколко енигматични реда изразява колко непрестанно този вечен разговор се прокрадва около библейското откровение:
The meanest man in grey fields gone
Behind the set of sun,
Heareth between star and other star,
Through the door of the darkness fallen ajar,
The council, eldest of things that are,
The talk of the Three in One[7].
[1] Jonathan Edwards, The Religious Affections (1746; repr. Carlisle, PA: Banner of Truth, 1961), 167.
[2] Пак там, 172
[3] Robert Hawker, “The Personal Testimony of God the Father to the Person, Godhead, and Sonship of God the Son,” in A New Uniform Edition of the Works of the Rev. Robert Hawker, DD (London: Ebenezer Palmer, 1826), 3:570.
[4] Пак там 567–68.
[5] Пак там, 568
[6] Пак там, 569
[7] G. K. Chesterton, The Ballad of the White Horse, bk. 1, lines 209–24.
Rado's blog 