Светлината блести най-ярко когато е тъмно


от Радостин Марчев

Проповед за първи адвент

Евангелска баптистка църква, Аксаково

29.11.20

Днес е първи адвент – първата стъпка по пътя към Рождество – един от най-хубавите християнски празници. Но ние празнуваме първият адвент затворени.

Коронавирусът вече е заразил 60 милиона души по света и е убил 1,5 от тях. За нашата страна заразените са 130 000, а починалите повече от 3000. Според последните данни страната ние е с най-висока смъртност в цяла Европа, а здравната ни система очевидно не може да се справи с напрежението.

Затова днес ние сме затворени в къщи. По-възрастните хора сигурно се притесняват за здравето си, а по-младите за това, че нямат възможност да работят или да получават доходи. 

Някой ще каже, що за Рождество е това? Как е възможно изобщо да празнуваме в подобно време?

И отговорът – колкото и странно да ви звучи – е, че това положение може би пo един парадоксален начин ни доближава до най-вярното и истинско разбиране и осмисляне на Рождество.

Рождество не е било, не е и никога не може да бъде сантименталния празник, в който често се опитваме да го превърнем. Рождество не е блестящите светли елхи, украсените молове и подаръците раздавани в уютно обстановка и пред отрупани с храна маси от усмихващи се, радостни хора. И всеки път когато се опитваме да го представим по този начин ние ограбваме истинското послание на Рождество.

Нека да говорим малко повече за истинското Рождество.

Рождество не идва в един добър и щастлив свят, в който хората тънат в охолство и радост. То идва в свят раздиран от болка, страдание и смърт.

Средната продължителност на живота на хората от 1 век, когато се ражда Христос била около 35 години.

Съвсем доскоро ние, западните хора, бяхме забравили какво означава епидемия и сега усещаме бегло нещо, което за хората от 1 век е било добре познато – само че без държавно подпомагане и без съвременната медицинска помощ и лекарства, които ние имаме. Може да ни се струва, че нещата в България са ужасни, че здравната ни система се проваля и сигурно има причини да негодуваме. Но дори това за хората от 1 век е бил лукс, за който те не са можели даже да си мечтаят. 

Древният историк Тукидид описва една епидемия в Атина от 431 г. пр. Хр., по следния начин: “Лекарите бяха напълно неспособни да лекуват болестта поради непознаването на ефективни начини….Еднакво безполезни бяха и молитвите принасяни в храмовете, допитването до оракулите и др. Накрая хората бяха толкова погълнати от страданието, че престанаха да обръщат внимание на подобни неща….Тя умираха без да има кой да се погрижи за тях. В много къщи измираха всички обитатели поради липса на всякакво внимание…Телата на умиращите се трупаха едно върху друго и полумъртви  можеха да се видят да се влачат по улиците или да се скупчват около фонтаните търсейки вода. Храмовете, в които принасяха своите приноси бяха наполовина пълни с мъртвите тела на починалите в тях. И катастрофата беше толкова голяма, че хората не знаейки какво ще им се случи след малко станаха безразлични към всяко правило на религията или закона…Никакъв страх от бога или от човешкия закон не ги възпираше. Що се отнася до боговете изглежда беше без значение дали човек ги почита или не понеже добрият и злият умираха по еднакъв начин[1].”

Може би днес си мислим, че нашата демокрация се е провалила и не дава резултатите, които очакваме от нея. Но хората от 1 век са нямали дори толкова. Те имали царе, които често били обожествявани и срещу чиято воля нямало възможност да се направи нищо. Много често те се оказвали тирани и тогава единственото, което хората можели да правят било да се надяват да умрат по-бързо или да бъдат убити. Това бил свят на безправие и екзполоатация, а често и на войни и убийства.

В добавка към тези неправди съществувала институцията на робството – законното право едно човешко същество да притежава друго. Римляните казвали, че съществуват 3 вида оръдия на труда – мъртви, живи и говорящи. Робството служело като двигател на редица икономики и просъществувало чак до средата на 19 век. Понякога то било свързано с расата понякога не, но общото във всички случаи било, че робите нямали никави права –вкл. да сключват брак. Ако създавали семейства те не били признавани от закона за такива и във всеки един момент можели да бъдат разделени ако господарят пожелаел да продаде някой – бащата, майката или децата – на друг робовладелец. Но ако робите нямали никакви права техните господари имали всички права – вкл. да измъчват или да насилват сексуално всеки роб, който пожелаят.

Много се е писало за добродетелите на древните предхристиянски култури. Жан-Жак Русо смятал, че връщането към природата създава определена морална извисеност затова говори за „благородният дивак”. Но благородните римляни нямали особени угризения да убиват собствените си деца ако открият в тях някакъв физически недъг или ако решат, че не могат или дори, че не искат да ги изхранват. Всъщност това право било скрепено със закон. Платон, и Аристотел препоръчвали детеубийството като легитимна държавна политика. И ако философите го препоръчвали на хартия обикновените хора го практикували.

Преди няколко десетилетия учените разкопавали древния пристанищен град Аскелон. Един от обектите, който те изучавали била банята. Оказало се, че под нея е прокаран канал, който след разрушението на гарда се е запушил. И в този канал археолозите откриват костите на повече от 100 бебета. След толкова време не е възкожно да се установ полът им, но е явно, че те са били  убивани веднага след като са били родени и след това просто изхвърляни в канала[2].   

Това е светът, в който се случило Рождество. Един свят в който – подобно на нашия – грехът, войните, болестите и смъртта вземали своите жертви.

В един такъв свят Бог влязъл – и предзивикал всички тези врагове. Само че Той не ги предизивикал отвън и чрез груба сила – като хвърля бомби и изпраща танкове[3], а отвътре, ставайки час то този свят и понасяйки цялата му тежест върху Себе Си.  

Ние често не разбираме смисъла на това. А би трябвало понеже ние сме се опитвали да поправим очевидната пречупеност на света, в който живеем по почти всеки възможен начин. Тези усилия със сигурност не са били безсмислени или напразни – и много от тях са донесли голяма полза. Но днес, след хилядолетия опити ние все още сме изправени пред същите проблеми, или ако успеем да се справим с един на негово место веднага се появява друг.   

Ние разчитаме на медицината да ни спаси от болестите. Но колкото и чудесна работа да върши тя и колкото и да се е подобрило нашето положение в сравнение с това от 1 век днес ние виждаме, че епидемите могат да се завърнат всеки миг – било поради вирусна мутация било поради човешка намеса.

Опитваме се чрез инвестиции в образованието да направим човешката природа по-добра и хората по-успешни, само за да разберем ужасени в един момент, че много от децата ни са функционално неграмотни и че от някакви неподозирани дълбочини изплуват зло, завист и омраза, които не сме подозирли, че съществуват. Погледнете статистиката за насилието в училищата или между малолетните и ще разберете за какво говоря.  

Ние се опитваме да направим знанието възможно най-достъпно и точно в момента когато то се намира само на няколко натискания по клавиатурата на компютъра от нас се оказва, че хората просто не са в състоянието да различат истината от лъжата и реалния факт от фалшивата новина, която трови умът им.

Христос не действа по нито един от тези начини. Понеже човек се нуждае от вътрешно преобразяване Той съдини Своята природа с нашата и по този начин ни прави едно със Себе Си и помага на нашата природа да стане и да се изправи от положението, в което е паднала. Затова беше нужно Рождество – за да може тази пречупеност да бъде излекувана и в края на краищата целия свят да бъде възстановен.

Защо тогава сякаш всичко си е същото? ще попита някой. Отговорът е:  Не, нищо не е същото! Ние живеем в прехода между два свята – стария, който преминава и новия, който идва. Както се изразява един богослов – божието царство е тук вече, но не още[4]. Въпросът за нас като християни е имаме ли очи да го видим?

Рождество постави началото на това изцеление на света – на примирението между Бога и човека. „Словото стана плът и живя между нас,” казва ап. Йоан „и на тези, които го приеха даде силата да станат Божии деца”. А „ако е някой в Христос,” продъжава по-нататък апостол Павел, „той е ново създание, старото премина, ето всичко стана ново”.   

Ставайки човек Христос се идентифицира с нас, умирайки Той изкупи нашите грехове и възкръсвайки победи последния враг – смъртта – и направи тази победа и наша победа.

Да, ние не можем да кажем, че всичко в нашия живот ще върви лесно и успешно – ние все още стардаме, имаме проблеми, губим близки хора, дори самите ние се разболяваме и умираме. Ако искате да ви кажа, че в това трудно време ние сме защитени от тези неща понеже сме християни – аз не мога, защото ние не сме. Но ние можем да знаем, че Бог е с нас и че нито едно от тези неща, дори да ни се случат, няма да имат последната дума. Бог ще има последната. Може да и ходим в долината на мрачната сянка, но Божията тояга и божият жезъл ще ни утешават и там. И причината те да са с нас е понеже самият Бог, станал Човек на Рождество, върви до нас през тази долина на плача. Затова ние можем и трябва да празнуваме на този първи адвент.

Малко неща показват това, за което говорим, по-добре от историята с Лазар[5]. Мария и Марта, които са приятели на Христос го очакват докато Лазар боледува, но Христос идва цели 4 дена, след като той вече е мъртъв. Ние често пропускаме някои детайли от текста, но те са много красноречиви и натежали от въпроси. Защо Христос се бави толкова? Ако беше пророк не можеше ли да види какво става и да дойде по-рано? И ако можеше да изцелява защо не спаси Лазар от смъртта?

Когато пристига в селото на Лазар хората все още оплакват мъртвеца според еврейския обичай. И точно това е въпросът, който те задават – тихо защото знаят, че не е учтиво да се говори така, но в същото време без да могат да се въздържат – точно като нас когато се случи нещо лошо.
Йоан 11:37 Не можеше ли Този, Който отвори очите на слепеца, да направи така, че и този да не умре?

Сестрата на Лазар, Марта, научава, че Исус е дошъл и тича при Него. И чуйте първите й думи – ст. 21 Господи, да беше Ти тука, нямаше да умре брат ми.

Какво е това? Вяра в Него, въпреки трагедията, която се е случила? Или скрито обвинение защо е допуснал смъртта на брат й ако е можел да я предотврати?

Малко по-късно, в ст. 32, сестра й, Мария, повтаря точно същото изречение.  Не можем да сме сигурни какво точно означават те, но Йоан ясно ни дава да разберем, че тези жени са мислели за това и са го обсъждали помежду си.

Много често това е и нашата ситуация. Защо Бог не се намеси по-рано? Защо съм болен? Защо нещата не вървят? Не иска ли да ми помогне? Понякога дори: Не е ли една глупост цялата ми вяра?

Ние се опитваме да направим смъртта красива и да скрием истинското й лице по множество различни начини и чрез красиви думи. Евреите са правели същото. Ето как се изразява Еклесиаст:

И помни Създателя си в дните на младостта си, Преди да дойдат дните на злото, И стигнат годините, когато ще речеш: Нямам наслада от тях, – Преди да се помрачи слънцето и светлината, луната и звездите, И да се върнат облаците подир дъжда; Когато стражите на къщата ще треперят, И силните мъже ще се прегърбят, И ония, които мелят, ще престанат защото намаляха, И на тия, които гледат през прозорците, ще се стъмни; Когато вратите ще се затворят при пътя, Като ослабне гласът на мелницата; И при гласа на птицата ще стане човек, И всичките звукове на песента ще отслабнат; Още когато ще се боят от всичко, що е високо, И ще треперят в пътя; Когато бадемът се разцъфти, и скакалецът натегне, и всяка охота изчезне; Защото човек отива във вечния си дом, И жалеещите обикалят улиците, Преди да се скъса сребърната верижка и да се счупи златната чаша, Или се строши стомната при извора, Или се счупи колелото над кладенеца, И се върне пръстта в земята както е била, И духът се върне при Бога, Който го е дал.

Но веднага след като е казал това мъдрецът сякаш не може да издържи и добавя своята любима фраза

Суета на суетите, … Всичко е суета (и това всичко сякаш включва и живота и смъртта).

Но когато описва случката с Лазар евангелист Йоан представя смъртта в нейния истински облик.

Христос идва при гроба на Лазар и казва Отвалете камъка (евреите са погребвали своите покойници в каменни гробници). И отговорът, който получава е: – Господи, смърди вече понеже е 3 дни в гроба.

Смъртта е тази отвратителна миризма и никакви напарфюмирани и сладникави думи не могат да я скрият.

Но тогава Христос изведнъж се провиква: Лазаре, излез вън.

Христос не се престори, че това, което става не Го касае. Той плака на гроба на Лазар. Той беше ужасен от това, което злото и смъртта правят с хората. Но Той също така не ги остави те да имат последната дума. И това е най-важното, което трябва да запомним на този еднвоременно мрачен и празничен първи адвент – Бог е с нас и това е най-важното. Това е Рождество.

 „Ето, благовестявам ви голяма радост, която е за всички хора. Девица ще зачене и ще роди син и ще го нарекат Емануил, което означава Бог с нас”.

Рождество е едновременно много по-мрачно и много по-светло отколкото ние често го виждаме. Аз се моля този рождествен сезон, който е по-различен от обичайните да може да отвори очите ни, за да видим неговата истинска същност. Нека празникът ни да не е просто една сантименталност, хубаво ядене и християнски клишета, а наистина да осъзнаем колко голяма и истинска е нашата надежда. И да се зарадваме в нея.

Бог е с нас. Имайте тази надежда и радост в себе си – дори заключени сред пандемията. Живейте я. И не я дръжте само за себе си – занесете я на хората около вас. Ние имаме една блага вест, от която те може би точно сега се нуждаят.

Това е Рождество, което се готвим да празнуваме.

Честит първи адвент.


[1] Цитирано от Rodney Stark. The rise of Christianity (NJ: Harper SanFrancisko, 1997), ch. 4

[2] Пак там, гл. 5.

[3] Изразът е на Н. Т. Райт.

[4] Виж Oscar Cullmann, Christ and Time: the primitive Christian conception of time and history, (trans. Floyd V. Filson: London: SCM Press, 1951).

[5] Част от идеите в следващите параграфи за заимствани от N. T. Wright. God and the Pandemic: A Christian Reflection on the Coronavirus and Its Aftermath (Grand Rapids: Zondervan), 2020.

Реклама

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.