от Джеймс К А Смит
Това ме връща към един от най-обичните ми спомени като баща. През първата ми свободна от преподаване година, която прекарах в Кеймбридж, Англия, имахме възможност да прекараме няколко дена в Париж благодарение на едни приятели, които ни подслониха. Взехме ферибота от белите скали на Дувъра, слязохме в Кале и след подкарахме нашата английска кола с десен волан по дяната страна на френските пътища към Париж. През следващите няколко дена търсихме начини да разгледаме града на светлината вписвайки се в ограничения си бюджет. Това в общи линии означава много ходене пеша и гледане сградите отвън. Един ден се разхождахме по улиците на Монтмарте, които ни отведоха до един квартал обитаван от импресионистите, на който е сниман филмът Молен Руж. Докато планирахме обиколката си за следващите няколко часа напред дадохме на всяко от децата си по една монета от две евро. Казахме им „Можете да ги похарчите за каквото искате” (без да им обясняваме, че с тях не могат да си купят кой знае какво).
Докато се намирахме на Монтмарте ние минахме покрай базиликата Сакре-Кьор, която се извисява над червените парижки покриви. Мястото е, да се изразя слабо, магическо. Но спомените ми за интериора на базиликата бледнеят в сравнение с един друг спомен. Най-голямото ни дете беше (и все още е) точно от този вид млади хора, които не са създадени за екстровертното благочестие и жизнерадостната духовност на младежката група. Ако по погрешка свързва искрената християнска вяра с този вид изразност човек може да се разтревожи, че тези, които не „изразяват” своята вяра всъщност не притежават такава. Но този ден в Париж аз бях излекуван от тази заблуда когато видях най-големия си син, чиято вяра беше тиха и подценявана, да използва единствените си две евро, за да запали свещ в Сакре-Кьор. Тук той намери начин да се моли, който беше осезаем и веществен – сякаш Духа му подаде ръка, която той сграбчи. Светлината на свещта беше една епифания.
Младежкото служение винаги изглежда заето с търсенето на следващото голямо нещо. Но какво ако ние всъщност трябва да гледаме зад себе си? Изграждането на младите хора във вярата изисква от нас да се откажем от своята фиксация върху екпресивисткото благочестие и да прегърнем наследството на древните дисциплини и практики, които носят вярата по начини, които са осезаеми и веществени и – да, трябва да признаем това – странни. Именно тази тяхна странност ги прави способни да формират навици, да полират ръбовете на нашия нарцисизъм и да се противопоставят на заученото ни желание да бъдем развличани. Изграждащото поклонение няма винаги да е „забавно,” но това, което е забавно обикновено не е контраформиращо понеже то просто затвърждава нашите предпочитания и прави още по-силно желанието ни за удобство и фамилиарност.
Rado's blog 