от Джеймс К А Смит
И така, как може да изглежда едно формиращо младежко служение за литургични животни? Не е нужно да правим революции. Точно обратното, формиращото младежко служение се основава на няколко основни убеждения и практики.
Първо, едно от най-добрите решения, които можем да вземем за формирането на нашите деца е да ги направим част от общност, която е посветена на историческото християнско поклонение на хора от различни поколения. Ако поклонението е сърцето на ученичеството и съзнателното, историческо поклонение носи благовестието по начини, които никога не могат да бъдат изразени с думи, тогава младежкото служение – подобно на останалата част от християнския живот – трябва да бъде съсредоточено около светилището. Това означава, че едно от най-важните родителски решения свързани с отглеждането на децата е къде да се покланяме. Търсенето на най-яката и популярна младежка група може да не е най-добрият индикатор за това къде децата ни ще бъдат преобразявани по образа на Христос. Точно обратното, може да се окаже, че „скучната” общност всъщност прави повече за формирането на техните любови и копнежи именно чрез повтаряне на библейската история седмица след седмица в практики, които работят в сърцата им дори ако те не усещат това. (Може би съществува определена добродетел в това да се “движиш по течението”.) Една общност посветена на формирането на младите хора във вярата е общност, която ги приканва от ранната им възраст да станат истински поклонници, обгръщайки ги и включвайки ги в общите общностни практики на поклонение. Младите християни се хранят подобно на всички други християни: чрез обичайните благодатни средства предлагани ни в Словото и Трапезата, в прогласяването и тайнствата[1]. Формиращото младежко служение не е нещо по-различно: то се състои от същия репертоар от практики, които характеризират продължаващото цял живот християнско ученичество. Ако се безпокоим как да опазим младите хора във вярата тогава вместо да ги изолираме на някои различно място в сградата ние трябва да ги оставим в светлището.
Второ, формиращото младежко служение ще приканва младите хора към по-широкия репертоар на християнските дисциплини, които са ритмите на Духа. Както чухме от Крейг Дикстра по-рано, християнската вяра е „практиката на много практики” – не понеже вярата е дела, а именно понеже подобни практики и дисциплини са „обиталища на Духа[2]”. Да бъдем доведени до такива дисциплини означава да бъдем скачени със силата на Духа. Или, да използваме различна метафора, въвеждането на младите хора в древните дисциплини на молитва, внимание, разпознаване, пост и поклонение е подобно на това да ги пуснем с лодка по реката на благодатта. Това е убеждението, което стои зад тийнейджърската учебната програма на проектът Валпарайсо. „Пътят на живота[3]”. Вместо да свежда християнството до набор от идеи – или по-лошо, до набор от „не прави това” – този подход към младежко служение кани младите хора към древните практики на вярата. Ако освещението означава „да се облечем” с Христос тогава ефективното младежко служение кани младите хора към практиките, които са начини те да „опитат” Исус. Като такова то също така трябва да кани младите хора и към едно формиращо поклонение както сърцето на ученичеството.
Последно, формиращото младежки служение заменя забавлението със служение. Формите на младежко служение, които клонят към развлекателния модел се изправят пред предизвикателства свързани с класата: видовете забавления, които държат младите хора увлечени често са силно релативни спрямо културните, социоикономическите и дори расовите предпочитания. Това, което може да е „забавно” за една група може да не е за друга. Или пък вида практики очаквани от една група може да не са жалани от друга. В резултат на това неизказания фокус на забавлението може да допринесе за едно нежелано сегрегиране по различни признаци. И при всички случаи неизказания фокус на забавлението води единствено до усилването на един по-широк културен фокус върху себе си, който е култивиран в социалните медии. Не трябва ли църквата да е място където изкореняваме подобен нарцисизъм?
За разлика от това служението на другите има един вид издигащ ефект. Без значение колко богати или привилегировани, в неравностойно положение или маргинализирани сме всички ние сме призовани да обичаме ближните си. Но по-важно, служението има формиращ ефект: то притъпява нашите културни практики на себесъзнаване и себезачитане измъквайки ни от бурните вихри на нашия нарцисизъм към една нова загриженост за другите[4].
Социологът от Нотр Дам, Крисчън Смит отговаря за националното изследване на младежите и религията, едно непрестанно изследване на младежката духовност и религиозно увлечение. Откритията на това изследване са едновременно тревожни и и проникновени. Едно от тях е тясно свързано с нашата идея за общото поклонение и общностния живот на различни поколения. Първо, независимо от карикатурите и стереотипите американските тийнейджъри, които запазват своята вяра и растат в нея са повлияни най-вече от родителите си. Но съществува и една втора, същностна ос на взаимоотношения и формиране: възрастни хора извън семейството, които насърчават вярата им и влияят на живота им. Тези религиозно сериозни тийнейджъри, които те наричат „посветените… имат в живота си по-голям брой възрастни хора, които не са техни близки, към които могат да се обърнат за подкрепа, съвет и помощ. Освен това родителите на повечето религиозно сериозни тийнейджъри са по-склонни да познават по-голямата част от тези подкрепящите децата им възрастни хора достатъчно добре, за да говорят с тях, разширявайки това, което социолозите наричат „мрежовата затвореност около религиозните тийнейджъри… В заключение, в живота на повечето религиозни тийнейджъри, сравнен с този на по-малко религиозните, е статистически по-вероятно да бъде свързан с и обграден от възрастни хора, по-конкретно възрастни, които не са техни роднини, които ги познават и се грижат за тях и които сами са социално свърани с родителите на тийнейджърите” (Christian Smith, Soul Searching: The Religious and Spiritual Lives of American Teenagers, with Melinda Lundquist Denton (New York: Oxford University Press, 2005), 226–27.).
[1] И очевидно, както с възрастните, литургични катехизиси (за да разберат защо правим това, което правим когато се покланяме) са същностно вани за растящото разбиране на младите хора във вярата.
[2] Craig Dykstra, Growing in the Life of Faith, 2nd ed. (Louisville: Westminster John Knox, 2005). See also Dallas Willard, The Spirit of the Disciplines (San Francisco: HarperOne, 1999).
[3] Dorothy Bass and Don Richter, Way to Live: Christian Practices for Teens (Nashville: Upper Room Books, 2002). See also Andrew Root, Bonhoeffer as Youth Worker: A Theological Vision for Discipleship and Life Together (Grand Rapids: Baker Academic, 2014).
[4] There are a host of ways this can go wrong—for example, when suburban “service” is framed as “inner city” ministry (= white kids’ noblesse oblige for “urban” [i.e., African American] neighborhoods) or when service is turned into “short-term mission trips” that are just opportunities for privileged youth to spend spring break in the Caribbean, etc. For wisdom on these matters, consult Robert J. Priest, ed., Effective Engagement in Short-Term Missions: Doing It Right! (Pasadena, CA: William Carey Library, 2012).
Rado's blog 