Царският закон


Яков 2:1-13
Проповядване в Central Presbyterian Church, Ню Йорк
29 Януари 2017
от Н Т Райт, University of St Andrews

images

За мен е голяма радост отново да бъда тук и да чувствам, че съм сред приятели, както стари така и нови. Това е добро време и за мен, след няколко години интензивна работа върху св. Павел, внезапно да бъда привлечен към посланието на Яков. Това прилича малко на турска баня където става все по-горещо, и по-горещо, и по горешо и тогава изведнъж някой излива кофа студена вода вурху вас. Яков мисли по различен начин от по-голямата част от другите новозаветни писатели и, което е не по-малко важно, мисли различно от повечето от нас. Нашето предизвикателство, отново и отново, четейки това кратко и остро писмо, е да внимаваме не просто с умовете си, а и с моралното си въображение на това, което той казва. Точно това ви предлагам да направим тази сутрин.

Една от първите сериозни пиеси, която прочетох в училище, разбира се, освен Шекспир, беше пиесата на Робърт Болт за сър Томас Мор, Човек на своето време.  Това е едно богато и сложно изследване на един богат и сложен характер докато Мор се изправя пред едно предизвикателство след друго – дали ще подкрепи Хенри VIII в неговия развод и нов брак? Дали ще застане до краля в отхвърлянето на папата и установяването на смаия него като глава на Английската църква? Пиесата е пълна с прозрения, които продължават да говорят през годините, прозрения, които продължават да се появяват под нови форми и в нови ситуации.

Един от любимите ми моменти идва когато Мор спори със своя буен бъдещ зет Уилям Ропър. Ропър иска веднага да се насочи към проблема: той може да види какво не е наред със света и, за да поправи това, той е готов да действа извън рамките на закона. Изглежда Ропър е слушал някои лутерански идеи за освобождаването от закона. Мор възразява: законът е от значение дори когато се случват лоши неща. Ропър отговаря: „Тогава ти би признал дори правото на дявола според закона?” „Да,” отговаря Мор. „Какво би направил ти? Проправяш си път през закона, за да преследваш дявола?” Ропър не вижда проблем. „Бих нарушил всеки английски закон, за да направя това,” казва гордо той. Тогава идва забележителният отговор на Мор, който сочи целия път обратно към писмото на Яков и предизвикателствата на нашето собствено време:
„О?” отговаря той. „И когато законът е повален и дяволът се обърне към теб – къде ще се скриеш, Ропър, след като законът е бил премахнат? Тази земя е засята нагъсто със закони от бряг до бряг – човешки закони, не Божии – и ако ти ги отхвърлиш – ти си точно човека, който може да направи това – мислиш ли, че можеш да стоиш изправен срещу бурята, която тогава ще се разрази? Да, бих дал на дявола правото според закона, заради собствената си безопасност.”

Ако премахнете законите наистина ли мислите, че ще можете да устоите на бурята, която тогава ще се разрази? Въпросът е отправен към Ропър, но също така и към всеки един от нас: мислиш ли, че ти би могъл да стоиш изправен? За какво в края на краищата са законите?

Това е голям въпрос за неделя сутрин, но не се безпокойте, няма да изнасям философска лекция. Аз имам готов отговор когато моите студенти говорят пренебрежително за ”закона” или когато хората в църквата казват, че „ние вярваме в любовта не в закона.” Това е моята малка и забавна версия на тези прекрасни думи на Мор: има закон за това, от коя страна на пътя трябва да караме и поради тези закони аз мога да стигна от домът си до летището за час. Законът ми дава свободата да направя това. Ако нямаше закон би ми отнело 10 часа. Всички би трябвало да караме много бавно понеже никога не бихме знаели какво ще направят другите хора. Разбира се, тук думата „закон” означава конвенция – няма морални причини да се кара от тази страна на пътя както ще разберете ако дойдете в моята страна, но тя е подкрепена с предупреждения и наказания от националния закон. И този закон ни освобождава. Това е идеята. За това говори Яков в нашия пасаж тази сутрин.

Преди това той е казал, в ст. 25 на гл. 1, и сега го казва отново, тук, в ст. 12 на глава 2: да говорим и да действаме като хора, които ще бъдат съдени според закона на свободата. Каква велика фраза, „законът на свободата.” Мислех си последната вечер докато таксито ме возеше през града и можех да видя вашата известна статуя в целия и размер. Свободата се оказва по-сложна отколкото сме си представяли, точно както самият „Закон” е по-сложен. И когато съберем заедно двете неща в нашия съвременен ум нещата стават още по-сложни. Нали свободата означава да не бъдем „под закон?” Е, обратно към сър Томас Мор: това е така и не е така. Свободата без закон е просто анархия и ако тази фраза „просто анархия” ви напомня за известната поема на Йетс Второто пришествие можете да помислите върху нея – не на последно място в нашия настоящ контекст – и да потреперите.

Това, което прави Яков, следвайки точно и с дълбоко осъзнаване стъпките на своя брат Исус, е да изведе цялото понятие за закон към една нова и освобождаваща дълбочина. Той не говори за „закон” по начина, по който Павел пише към галатяните и на други места, предупреждавайки езичниците-обръщенци да не поставят себе си под  еврейския закон. Това е един различен набор въпроси както предполагам, ще разберете от проповедта през следващата седмица. Той говори за „закона на свободата,” който в ст. 8 той нарича „царския законnomos basilikos. Законът даден, постановен от самият Цар, от Месията, от Самият Исус.

Исус, като знаем, довежда Свята публична кариера до нейната кулминация по времето на Пасхата. По времето на Пасхата древните евреи, както и евреите в наше време, празнуват тези две неща, които в нашата култура толкова лесно биват противопоставяни: свободата и закона. Израел бил освободен от робството и след това му е била дадена Тората, Законът, който, подобно на правилата по пътя, ще го направи свободен стига само той да му се покорява! – да кара свободно към своята цел, към обещаното наследство. Тората е пътят на живота за хората, кото вече са освободени. Пасхата не означава анархия. Тя означава да поставим себе си под царския закон. И Исус, в нощта, в която е предаден, след Своята странна, наподобяваща пасхална вечеря с приятелите Си, им дава нова заповед: да се обичате един друг както Аз ви възлюбих. Разбира се, Той вече много пъти е казвал това: обичай ближния като себе си. Но сега, в пасхалния контекст, Той казва ясно и подчертано, че в новата свобода, която Той е купил за тях чрез кръвта Си, свобода от тъмните сили на света, които поробват, покваряват и убиват завличайки ни надолу в тресавището на собствения ни грях – в тази нова свобода има един нов закон, царският закон, законът, който трябва да пазите, за да бъдете свободни и, освен това, за да могат и други да бъдат освободени. На Уилкям Ропър от света Яков отговаря, че законът все още е от значение: ако пренебрегнете законът срещу убийството, кражбата, прелюбодейството – и самият царски закон, законът на любовта – мислите ли, че ще можете да устоите изправени срещу ветровете, които тогава ще се развихрят?

Сега мъдрият християнин, разбира се, ще отговори: Не, не смятам това. Осъзнавам, че Бог ми е дал Своят благодатен, животворен закон, законът на свободата, така че да мога да бъда свободен, да бъда истински човек, свободен да живее и да работи за Негова слава. Ние знаем, ако спрем и се замислим върху това вместо да слушаме полвинчатите лозунги за любовта, а не закона, за това да вършим нещата, които желаем или за важността на автентичността и спонтанността – ние знаем, анархията не е добро нещо за нас, не е добра за църквата и не е добра и за обществото. Ако, отсекли всичките дървета, ние открием, че вятърът духа силно, опасността е един елемент в обществото бързо да посади едно или две големи дървета на политиката на собствения си интерес  докато пренебрегва всички останали. В този момент ние откриваме следващия слой на това, което Яков казва.

Той започа този пасаж с едно известно предупреждение как се отнасяме към различните социални класове в църквата. Нямаме идея колко хора са посещавали една служба по времето на Яков, може би са били около една или  две дузини, а може да са били и няколко стотин, тъй като стотици посветени евреи много рано  повярвали в Месията Исус. Но е много лесно да видим как това може да се случи. Класовите различия, често свързани пряко с бедността и богатството, са били заплаха за църквата от самото й начало и все още са такава. В най-добрият случай едно от най-хубавите неща свързани с църквата е че сред учениците на Исус тези различия са славно преодолени. Но в най-лошия случай – и от това писмо както и от 1 Коринятни изглежда, че най-лошото е представлявало реална заплаха от самото начало – църквата лесно може да се превърне в едно място където игрите за положение, които играем навън лесно се пренасят и в самата църква. Така богатият човек с хубави дрехи получава добро място докато беднякът в дрипи е избутан настрана.

Исус казва един забележителен коментар за това, което аз мисля, че отразява тази ранна ситуация в Ерусалим където садукеите, богатото първосвещеическо семейство и антураж, се опитвали по всякакъв начин да задушат това движение на Исус. Те хулели, както казва той в ст. 7, прекрасното име, което било изявено пред тях, с други думи, прекрасното име на Исус произнесено над тях по време на тяхното кръщение. И това било вършено от богатите! Както винаги те имали своите скрити интереси. Можем да видим това в циничния коментар на Каиафа в Йоан 11: ако оставим Исус да си отиде ще изгубим мястото си – и по презумпция цялата си власт, престиж и, разбира се, богатство. Той не казва това, но то може да се извлече лесно. И тук, както Яков знае добре, отново подобно на Павел в 1 Коринтяни, ней-вече бедните, тези, които са никои, били тези, които чули и отговорили на посланието на Исус и на посланието за Исус. Но както в проповедта на планината сега на тях им е обещано, че те – не богатите, не аристократите, не първосвещениците – ще наследят царството, (с други думи) ще бъдат истинските хора, когато Божието царство дойде на земята така както е и на небето.

Ние предполагаме, че Яков не казва, че всички богаташи са зли. Но той поставя пред лицето им факта, че ако техният инстинкт ги подбужда да предпочетат някой, който идва подрънквайки с пари, бижута или хубави дрехи те се отвръщат от това, което се изисква от тях като ученици на Исус: да  формират един нов начин на живот, царския закон, закона на свободата. Това, разбира се, остава едно постоянно предизвикателство. То остава предизвикателство в църквите, то остава предизвикателство между църквите тъй като – със сигурност поне в моята страна – различните деноминации отразяват твърде ясно не само богословски, а и социални и културни различия. Дори социално революционният методизъм, в едно предишно поколение, се разделя на методисти от средната класа и методисти от работническата класа, макар сега това е вече минало в Британия. Но това е нещо реално и между християни от различни страни. Дори когато ние в богатия Запад знаем в главите си, че християнството расте толкова бързо в останалия свят, че ние сме се превърнали в малцинство, нашето предполагаемо културно превъзходство, което е едно наследство не от християнството, а от Просвещението, означава, че ние все още сме склонни, освен ако постоянно не разсъждава и не се покайваме за това, да третираме християните от другите части на света по един по-лош начин. Те идват в църквата и биват избутвани настрана. Разбира се, има много прекрасни изключения и аз смятам, че вие в САЩ се справяте по-добре от нас във Великобритания. Но ве пак смятам, че това трябва да бъде казано.

Яко разглежда всичко това с категориите на милост и съд. Ако дискриминирате, казва той, вие правите себе си съдии (ст. 4) – и освен това зли съдии. С други думи вие дори не сте добри, безпристрастни съдии, каквито би трябвало да бъдете! Това е погрешно, казва той в ст. 12: вие трябва да говорите и да действате като хора, „които ще бъдат съдени по закона на свободата.” Самите вие ще бъдете съдени – и безпристрастният стандарт, който ще бъде използван е царският закон, законът на свободата, който обобщава всички останали закони и осигурява единственото място където можете не само да стоите изправени сред силните ветрове на морално и културно объркване, но и да  вървите напред към обещаното ново творение, последното наследство. Ние всички ще бъдем съдени според този закон, царският закон.

Тук, в сърцето на ранното християнство, ние виждаме раждането на една нова добродетел, добродетелта на смирението. Ние я отхвърляме по хиляди начини и нашите социални различия, особено когато стигнем до вратите на църквата, са начини да се съпротивляваме на смирението дори когато се покланяме на Бога, Когото познаваме в лицето на униженият и уязвим Исус. Вместо това, казва Той, ние се нуждаем от закона на любовта, законът, който ни държи смирени и по този начин ни прави свободни да се да обичаме един друг без страх да изгубим своето положение и социална позиция.

Този анализ върви заедно с едно предупреждение, което откриваме в ст. 13: предупреждение толкова остро и неочаквано, че то ни се струва не на място и дори объркващо: „Законът е немилостив,” казва Яков, „към този, който не е показал милост.” И след това добавя: „милостта тържествува над съда.” Не мисля, че трябва да изграждаме някакво цялостно систематично учение само от тези неясни думи. Смятам, че те означават това, което означават не на последно място в сценария, описан в началото на главата. Ето как аз смятам, че работи той.

Първо, Яков казва точно същото, което казва и Исус в Матей 18, стряскащата притча за човека, на когото простили един огромен дълг, но сам не простил на друг малкото му задължение. Яков казва, че ако затворите сърцето си за милост вие затваряте и сърцето си за милост. Същата врата, през която Божията милост ще влезе във вашето сърце и живот, спасяваща, избавяща и правеща ви способен да живеем по царския закон, е вратата, през която милостта трябва да потече навън към другите. Но ако затворите вратата понеже не харесвате другите, не им вярвате или се чувствате социално над тях тогава вие сте затворили и заключили същата тази врата, през която Божията милост желае да достигне и до самите вас. Съдът ще бъде без милост към всеки, който не е показал милост. Това е едно радикално приложение на Господаната молитва: Прости ни дълговете наши както и ние прощаваме на нашите длъжници. Прошката е двупосочна улица  ако затворим улицата ние я затваряме и в двете посоки.

Но това никога не може да бъде последната дума и аз чета втората част от стиха като едно напомняне, че Божията милост винаги търси начини да преодолее нашите малки предразсъдъци, нашите тесногръди разсъждения. Това се отнася до въпроса за богатите и бедните в началото на главата. Отново ст. 4: правейки разграничения вие действате като съдии със зли мотиви. Разбира се, християните, които са относително добре икономически знаят много добре, че някои много бедни хора пред лицето на дискриминацията ще извършват престъпление. Така се появява подозрение основано на социалната ситуация. Но в църквата милостта тържествува над съда. Нали това е посланието на Клетниците както и на прекрасната, но предизвикателна шекспирова Мера според мера? Милостта достига дори до отблъскващите, до хората престъпили всички Божии закони, до циничните и огорчените, до тези, които са дали най-доброто от себе си, за да живеят живота си по своя начин…с други думи до всички нас. Да благодарим на Бога за това иначе не биха останали много хора. Да благодарим на Бога, че в Неговото царство Законът на любовта расте като дървото на живота с такова изобилие, че когато ветровете на дяволските обвинения духат най-силно има място където можем да се подслоним, място където можем да стоим изправени. И места където самите ние можем да започнем да даваме на другите.

Под добре познатият „проблем с Яков” – това, че докато Павел изглежда предпочита благодатта пред закона Яков настоява на закона и делата – лежи едно дълбоко погрешно разбиране в сърцето на голяма част от днешната християнска култура, не на последно място относно начините, по които прозренията на рефораторите от 16 век са били неуловимо филтрирани през просвещенските философии. Това е въпрос свързан с приоритетите. Ако решим, че въпросът за морала – за това дали се държим правилно и ако не тогава какво се случва – е въпрос номер едно, който трябва да си зададем като християни ние се излагаме на риска да направим точно това, което Адам и Ева направиха в градината, поставяйки познанието за доброто и злото преди познаването на Бога. Ние четем Битие единствено като поставянето на човешката раса пред едно важно изпитание, в което ние всички сме се провалили и след това, казваме ние, за наша радост, Исус е издържал на наше място.

Не ме разбирайте погрешно. Моралът е от огромно значение. Но той е от значение като един вторичен продукт на нашето първоначално призвание, което е да бъдем носители на образа: да отразяваме хвалата на творението обратно към неговият Създател и да отразяваме любещата мъдрост на Твореца в Неговия свят. Това е дълбоката истина, за която Яков говори тук. Царския закон  – обичай ближния като себе си – е призванието, чрез което учениците на Исус са призовани да отразяват обратно в света щедрата любов изляна в самото сътворение, щедрата любов дадена при жертвата на кръста, могъщата любов на Духа, която идва чрез благовестието, за да призове богати и бедни, евреи и езичници, роби и свободни, мъже и жени по еднакъв начин да живеят като промени човешки същества, като съдове на милост не само в смисъл на хора, които са приели милост, но в смисъл на хора, които, приемайки я, радостно и щедро я споделят. Това е царският закон, законът на носителите на образа. Опасността свързана с начина, по който реформаторите от 16 век понякога представят нещата – и начинът, по който те понякога биват припомняни – е че измествайки „закона” от нашето разбиране за спасението ние просто усилваме някои други видове закон, както в нашия църковен живот така и в обществения си живот. Това е нещо, върху което вие може би ще пожелаете да мислите докато продължавате да четете останалата част от посланието през следващите седмици.

Но, разбира се, всичко това, макар и жизнено важно и съществено за нас като християни и църкви има също така и значителни последици в обществената сфера. Това не е времето, нито пък аз съм човекът, да представя детайлен анализ на необикновените политически ситуации, пред които ние се изправяме, пред събитията, които се случват бързо и объркващо и често сякаш без особена мисъл какво ще последва от тях. Можем с право да се опасяваме, че единственият закон, който ще действа и от двете страни на Атлантика скоро ще бъде законът на нежеланите последици. И в едно такова време спомняйки си заповедта на Исус към църквата, че чрез Духа ние ще призовем света към съд (вижте Йоан 16), аз вярвам, че ние трябва да мислим за Яков 2 в светлината на това как изглежда когато богатите нации – вашата, моята и други – реагират първосигнално на тези, които влизат, или които искат да влязат, носейки хубави дрехи или пък дрипи. Разбира се, нещата са по-сложни от това. Разбира се, ние живеем в един опасен свят, в който е важно да не бъдем наивни. Но, разбира се, ние ще бъдем съдени по царския закон, закона на свободата – законът, който е символизиран от вашата забележителна статуя. Какво може да означава днес милостта да тържествува над съда? Някой може да каже, през последните 15 години сме опитали съда и се е оказало, че това не работи особено добре. Дали е възможно вместо това да опитаме чрез милостта? Не се ли намираме в една опасност да представим пред по-широкия свят, особено на тези, които искат да видят нещата по този начин, едно видение на един предполагаемо „християнски” запад, в който милостта е била извадена от уравнението – в който, с други думи, самото сърце на благовестието е било изтръгнато?

Аз започнах със сър Томас Мор и завършвам с един много различен, но също толкова важен характер. През есента на 1914 година младият Карл Барт бил пастир в малък швейцарски град и проповядвал серия проповеди когато започнала войната. Те току що били преведени на английски за първи път. Той с ужас разсъждавал върху начина, по който европейските нации – виждани от нервната позиция на една малка неутрална страна сред тях – изглежда били решили, че законите повече не са от значение понеже ситуацията е критична и нещо трябва да се направи. Той цитира това, което казал немският канцлер на 4 Август пред Райхстага оправдавайки немската инвазия на Блегия, чийто неутралитет се предполагало, че е защитен от спогодба подписана от самия него. Да, казал канцлера, зная, че това е нелегално според международните закони. Но необходимостта не познава закони. Барт безмилостно анализира и отхвърля това спиращо дъха твърдение и начинът, по който то проехтява в други разтревожени народи, до голяма степен по начина, по който Мор отговаря на Ропър: ако отхвърлите всички закони наистина ли мислите, че ще сте в състояние да стоите изправени във вятъра, който ще задуха? Историята дава отговор в милионите кални гробове и последвалия шок на европейската история през 20 век.

Приятели, Яков ни призовава – Бог ни призовава чрез това остро, кратко писмо – да си изясним какво означава, че живеем под закона на свободата, закона да обичаме ближния като себе си, законът, според който милостта тържествува над съда. Ние трябва да държим вратата на милостта отворена понеже сами се нуждаем от милост не по-малко от всеки друг. Нека да не отхвърляме царския закон, за да не се окажат ветровете, които ще задухат по-свирепи отколкото си мислим.

 

1 thought on “Царският закон

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.