Конфликт или взаимно обогатяване – 2


КОНФЛИКТ ИЛИ ВЗАИМНО ОБОГАТЯВАНЕ

науката и богословието трябва да си говорят

от Алистър МакГрат

Лекция по случай встъпване в длъжност като Andreas Idreos Professorship по Наука и религия в Оксфорд

  1. 10.2014

200px-alister_mcgrathГоворя с безнадеждно общи термини и е време да стана по-конкретен. Idreos Professorship е свързан с Оксфордския факултет по богословие и религия. Така че какви ползи може да донесе взаимодействието с естествената науки на богословието и религията? И нека да кажа ясно, че аз смятам предизвикателствата за полезни защото те ни принуждават да се интересуваме и да мислим, което обикновено води до подобрение и обновление. Ако богословието бяга от тези предизвикателства то е изгубило пътя си. Но аз не виждам причина за подобна присъда относно богословието в Оксфорд!

Мисля, че мнозина от вас знаят, че започнах академичната си траектория тук в Оксфорд като учен, учейки химия под ръководството на Джереми Р. Кноуел (1935-2008) и след това работих в биологичните науки в Оксфорд с професор сър Джордж Рада. Това потапяне в културата на научното изследване на Оксфорд решително формира моето мислене в няколко отношения. Ще спомена само две, които вярвам, че имат връзка с богословието.

Първото, което ще спомена е централността на основаният на доказателствата подход на изследване и аргументация. Каква е причината да смятам, че това може да е вярно? Защо някой трябва да мисли така? Как мога да покажа, че е погрешно? Какви доказателства подкрепят тази позиция? Способността да събира добре подредени доказателствени аргументи ми изглежда едно от най-важните умения, които ученият трябва да развие. Това не пасва лесно с тенденцията, която виждам в някои богослови да твърдят вместо да доказват или да формулират позиция без да съзнават възраженията и възможните алтернативи, които могат да й бъдат противопоставени. Ние не можем, и не трябва, да избягваме въпроса за това защо вярваме, че нещо е оправдано.

Християнското богословие винаги е твърдяло, че вярата има смисъл сама по себе си и има смисъл когато е свързана с въпросите на нашия опит. Съществува един оправдан дебат за това колко важен е за вярата този неин аспект като някои богослови твърдят, че естетичните или символичните аспекти на вярата са много по-важни отколкото рационалните аспекти.

И така как можем да калибрираме рационалността на вярата? Една възможност е да съдим за някоя теория според нейната способност да обяснява – т.е. да групира наблюденията и опитностите в една цялостна рамка. Християнката вяра е сравнена с една добра научна теория: тя събира заедно наблюдения и опитности по начин, който е правдоподобен, интегриращ и продуктивен. В богословието, както и в науката, способността да се отразява реалността се смята за важен измерител за достоверността на на една теория и индикатор за нейната истина. Най-добрата теория е тази, която е способна да пасне на наблюденията и опитностите най-елегантно, най-просто, най-цялостно и най-плодоносно. Тези, които приемат този подход – като френският философ Симон Вейл (1909-43) – смятат, че християнската вяра прилича на сияние, което осветява пейзажа на реалността позволявайки ни да видим нещата, които наистина са там. Тя може да бъде оценявана посредством „количеството светлина, което хвърля върху нещата в този свят.”

Този подход естествено ни кара да разсъждаваме над едно твърдение, което един от моите герои-учени, нобеловият лауреат сър Питър Медеуър (1915-87), прави към края на живота си: „Само хората намират пътя си чрез светлина, която осветява повече от една малка част от земята, на която те стоят.” Това е удивително твърдение, което ни кара да попитаме: Каква е най-добрата светлина, която осветлява нашето кътче на земята? Моята история на обогатяване твърди, че както науката така и вярата, в своите най-добри проявления, ни помагат да разберем кои сме ние, защо сме тук и какво трябва да правим. Ние имаме нужда това богато виждане да ни направи способни не просто да съществуваме, а да живеем.

Нека да се придвижим към вторият мисловен навик, който придобих по време на своето време като практикуващ учен. Същностният въпрос, който мнозина от моите по-философски настроени колеги желаят да зададат за една идея е дали тя е разумна. Все пак този подход често срещан в „новият атеизъм” просто ни заключва в някаква форма на рационализъм, която затваря научното изследване в една рационалистка усмирителна риза. Фундаменталният въпрос, който един учен задава не е: „Разумно ли е това?” а „Какви са причините да смятаме, че това е вярно?” Не можем предварително да определим каква „рационалност” е характерна за вселената. Ние можем да го разберем или като оставим вселената сама да ни каже или да намерим начин сами да открием това. Така научната рационалност следва да бъде разбирана от нас като нещо, което е откривано, а не като нещо предварително определено или предсказано.

Този ред на мисли е богословски продуктивен и отговорен. Да дам един очевиден пример: ключовият въпрос, който следва да зададем за учението за Троицата не е „дали то е разумно?” Преди всичко здравият разум е социално конструирана идея и няма особен смисъл да ограничаваме Бога до приетите начини на мислене. Задачата на една разумно християнско богословие е да открие вътрешната логика на християнската вяра, не да казва предварително каква форма трябва да приеме тя. Както Августин от Хипо посочва през 5 век задачата на богословието не е да смали Бога до интелектуално поносимото (и след това да нарече това „разумно”). Тя е да разшири видението на човешкия интелект, така че той да е в състояние да схване толкова за Бога колкото може докато убедено признава, че нашата способност да направим това има граници – нещо, което можем да наречем „тайнство,” което означава „нещо, което не можем да разберем в неговата цялост.”

Но съществува и един трети научен навик на ума, който аз искам да подчертая – значимостта на научния метод. Когато някой въпрос трябва да бъде решен научната общност ще извърши разнообразни експерименти, които могат да разрешат въпроса. Аз веднага признавам, че научният метод е по-сложен от това и че ние следва да дискутираме проблемите свързани с идеята за „критичен експеримент” и трудностите на неопределената теория чрез доказателства. Но след като всичко това бъде направено съществува сериозен метод за разрешаване на спорове и увеличаване на разбирането в научната култура.

Мога да отида и по-нататък и да кажа, че това, на което следва да се вярва в науката е нейният метод, а не съвременните резултати или приложения на този метод. Всеки, който е изучавал история на науката разбира, че научните теории са частични и че има вероятност днешният консенсус да бъде подкопан от бъдещи експерименти. Все пак ние вярваме, че това, което е добро в днешните теории ще бъде инкорпорирано в бъдещите.

Започнах сериозно да изучавам богословие през 1976 и оттогава често съм разсъждавал върху собственото си усещане за неудобство, понякога граничещо с объркване, свързано с обърканият въпрос за „метода в богословието.” Зная, че отделни богослови са писали за своите методи. Все пак изглежда, че дисциплината като цяло не е наясно за това как се развиват, подобряват и утвърждават нейните идеи. Вероятно мога да дам един пример за тази загриженост, с който се срещнах когато четях Карл Барт в края на 70-те и който остава с мен и до ден днешен.

Прочетох първия том на „Църковна догматика” с интерес и радост от нейният взискателен концептуален анализ за природата на откровението. Но като учен не можех да не бъда разтревожен от разглеждането на Барт на връзката между откровението и Троицата, който ми се струваше, че води до една свойствена кръговост на аргумента, която е объркващо непроницаема за доказателства. Изглежда Троицата беше представяна едновременно като основа на богословието и като един от неговите резултати. Бях облекчен да открия, че други богослови също са забелязли това, макар да бях доста по-разтревожен от факта, че симпатизиращите на Барт пропускат това като „добродетелна кръговост,” която по някакъв начин гради върху природата на богословското изследване, вероятно дори определяйки някакъв вид интелектуална добродетел.

Днес няма да продължа разглеждането на този въпрос, но ще взема от него насока за по-нататъшна дискусия. Ако съм нелюбезен мога да кажа, че има една опасност богословието да се превърне във вътрешно отражение на себе-референтния концептуален свят на едно християнско гето. Но аз няма да кажа това и ще ви отавя да откриете дали това отразява реалната ситуация или моето желание да бъда дипоматичен при своята първа лекция.

Има много повече, което може да бъде казано за това как науката може да предложи стимули и предизвикателства пред богословието. Но каква е другата страна на тази връзка? Има ли нещо, което богословието може да каже и което да помогне на науката? Моят отговор е безусловно „да.” Нека да обясня защо. Ще започна като кажа, срещу „Новият атеизъм,” че богословието няма защо да се страхува от емпиричното изследване на каквото и да е било. Проблемът идва когато последното бъде подплатено с натуралистични метафизични приемания или контролирано от секуларизирани метанаративи, мястото на които не е в естествените науки. Ако основната тема на брилянтното есе на Фриймън Дисън „The Scientist as Rebel“ е вярна науката трябва да оспорва подобни метанаративи, а не да ги приема още по-малко пък да се остави тя самата да бъде контролирана от тях.

Сега достигам до основната си идея. По-рано видяхме как Жозе Ортега и Гасет подчертава, че именно понеже сме човешки същества имаме нужда от нещо повече от наука, което да задоволи нашите дълбоки копнежи и интуиция. Затова аз твърдя, че ние трябва да предизвикаме доминиращите наративи на нашето време – и да ги заменим с един наратив на обогатяване. Този наратив разбира, че като човешки същества ние можем да бъдем изучавани и разбирани на различни нива – физическо, биохимично, психологическо и социологическо. Все пак нито едно от тях не е достатъчно само по себе си, за да ни даде цялостно разбиране за това, което сме ние и какво трябва да правим ако искаме да достигнем пълноценен живот.

Християнското богословие предлага едно обогатяване на научната картина за света. То е способно да се занимава с четирите важни въпроса идентифицирани от психолога Рой Баумейстер като централни за човешкото търсене на смисъл: идентичност, ценност, цел и принадлежност. Както Баумейстер посочва това не са емпирични въпроси и сами по себе си не могат да бъдат отговорени посредством научно изследване. Все пак те са от значение за нас. Ако целта ни е да постигнем едно богато и цялостно разбиране за себе си, ние не можем да не питаме това, което Карл Попър нарича „най-важни въпроси.”

И така как може този предложен наратив на интегриране и обогатяване да бъде разбиран? Как може да бъде приложен? Вярвам, че съществуват два модела, които могат да ни бъдат полезни.

Първият е подходът на „множеството карти,” който намираме в творбите на философът Мери Мидглей. Мидглей има значими връзки с Оксфорд като част от една забележителна група на жени-философи, които са учили в Колежа Самървил през 40-те години включваща Филипа Фууд и Айрис Мърдох. Мидглей твърди, че ние се нуждаем от „множество карти, много прозорци” ако искаме да представим сложността на реалността отразяваща факта, че „съществуват множество независими форми и източници на познание.” Тя казва, че за света е полезно да се мисли като за „огромен аквариум.” „Ние не можем да видим цялото отгоре, така че се взираме в него през различни малки прозорчета…Ние в края на краищата можем да видим твърде много смисъл за неговите обитатели ако търпеливо събираме данните от различни ъгли. Но ако настояваме, че нашият прозорец е единственият, през който гледаме няма да стигнем много далеч.”

Основният принцип на Мидглей за използване на различни карти, които представят една сложна реалност повдига някои предизвикателства и някои важни въпроси – като например нуждата да се развие една подходяща тълкувателна рамка, която да разрешава възникналите спорове. Все пак тя също така отваря някои значими възможности за интегриране и обогатяване на нашето виждане. Ние се нуждаем от една богата палитра от цветове, с които да представяме сложността на нашите наблюдения за света около нас и нашите опитности в него.

Все пак това вероятно е един доста плосък модел, който очевидно се нуждае от допълнения. Вторият ми модел е едно стратифицирано описание както на самата реалност така и на на нашите представяния на реалността, които намираме в някои форми на „критическият реализъм.” Макар този израз да се отнася до няколко философски школи тук аз го използвам в смисълът развит от Рой Баскър и други, който казва, че една стратифицирана реалност изисква различни модели на изследване и представяне за всяко ниво – методи, които следва да бъдат развити a posteriori в светлината на доказателствата, а не да бъдат наложени a priroi. Това представя едно здравословно и оправдано отхвърляне на неясното и в крайна сметка неадекватно търсене на една единствена универсална методология толкова характерна за Просвещението и толкова сурово критикувана от Карл Барт и мнозина други.

Ако критическият реализъм е прав това означава, че ние трябва да говорим за нива на реалността и можем да виждаме науката и религията като предлагащи отговор на различни нива. Най-добрата картина на реалността е тази, която свързва заедно цялостно най-голям брой обяснителни нишки. Забележителният геолог Франк Родес отбелязва това през 1965 г. използвайки една аналогия с кипване на вода в чайник. Защо кипва водата? Родес отбелязва, че могат да бъдат предложени два типа обяснение. На научно ниво се подава енергия, която повишава температурата на водата до точката на кипене. Но може да бъде даден и друг отговор. Водата се кипва понеже искам да пия чаша чай.” Родес казва нещо, което повечето от вас може да смятате за предсказуемо, но това не го прави по-малко важно. Ето какво казва той: „Това са два различни отговора. Но и двата са верни, двата се допълват един друг и не си противоречат. Единият е удачен за едни отношения другият за други. Има един смисъл, в който никой не е пълен без другия.”

Ето защо аз предлагам един наратив на обогатяване. Той не отрича нищо свързано с емпиричните науки освен тяхната крайност. Той е в конфликт със „сайентизма” станал толкова характерен за „Новият атеизъм,” но не е в конфликт с науката, която винаги е била готова да признае своите ограничения. Науката върши чудесна работа в това да повдига въпроси, на които не е в състояние да отговори – това, което сър Пирът Мидеуър нарича: „въпроси, на които науката не може да отговори и на които никакъв предвидим напредък на науката няма да може да даде отговор.”

И така означава ли заниманието с такива въпроси изоставяне на науката? Не. Това просто означава признание и уважение на нейните ограничения както и отказ да я насилваме да стане нещо друго освен наука. Богословието е способно да обогати това виждане на науката – не като предлага себе за съперничеща наука, а като е това, което е и като прави това, което прави най-добре – да повдига и да отговаря на най-важните въпроси. Разбира се, то прави много повече от това както мнозина от вас знаят и признават – но то прави това характерно и го прави добре.

Естествената наука може да ни помогне да разберем нещо за науката или поне за човешката природа, която ни кара да задаваме религиозни въпроси. Ще направим добре да отбележим съвременните тенденции както в психологията така и в религията и относително новата дисциплина на когнитивната наука на религията, която твърди, че религията е естествена за човечеството. Тя не е нещо, което ни е наложено, а нещо, което изглежда ни е естествено присъщо. Някакъв вид религиозност е част от това да бъдеш човек. Това не би било изненада за великите хуманисти от Ренесанса като Еразъм от Ротердам, който виждал религията като най-великото човешко достижение. Няма нужда да казваме, че думата „хуманизъм” през Ренесанса означава нещо по-богато и по-смело от догматично обеднелият секуларизъм, който сега се свързва с думата.

Важното тук е, че по този начин науката и вярата могат да ни дадат различи и все пак изцяло допълващи се карти на човешката идентичност. Както казва Мери Мидгейл християнското богословие ни предлага една мисловна карта, която ни помага да придадем смисъл поне на някои аспекти на света около нас – и, смятам, че трябва да подчертая това, да предадем по-конкретно смисъл на научното търсене. По-рано споменах ролята на Чарлз Колсън за моето ранно мислене. Чрез него открих малкият афоризъм на Уилям Инге – някога Lady Margaret Professor of Divinity в Кеймбридж – който продължавам да намирам за полезен: „Рационализма се опитва да намери място за Бога в своята картина на света. Но Бог…не може да пасне в една диаграма. Той по-скоро е платното, на което картината е нарисувана или рамката, на която е окачено.”

Тази мисъл остава с мен от момента, в който я срещнах: християнското богословие предлага една концептуална рамка, една мисловна карта, която едновременно приема и насърчава научното изследване.

Разбира се, има гранични въпроси, някои от които аз споменах в тази лекция. Но аз нарисувах една картина с широки краски, надявайки се тя да се хареса на вашето въображение както и на разумът ви оставяйки по-нататъшните детайли на сериозно анотираните и безнадеждно скучни монографии. И в един смисъл аз не казах нищо ново понеже подобен наратив на обогатяване е бил общоприет в предишните векове. Все пак този по-стар наратив е бил изместен от една история на конфликт, която налага културно доминиране като в голяма степен пренебрегва работата на историците. Време е да се придвижим напред – или може би да погледнем назад и да преоценим и разширим това, което може да се окаже един по-мъдър и от разумен подход.

Трябва да завърша и правя това като избирам един пасаж от една книга, която много уважавам макар да не съм съгласен с нейният автор по някои въпроси. Ричард Доукинс завършва своята книга Unweaving the Rainbow, в която разсъждава за връзката между науката и поезията с едно богато и емоционално изречение. „Кийтс и Нютон слушайки се един друг могат да чуят как галактиките пеят.” Харесвам тази мисъл. И моята история на обогатяване ни позволява да я разпрострем дори още по-нататък. Вероятно всички ние можем – без значение дали сме учени или богослови – да дойдем и да чуем как небесата разказват славата Божия (Псалм 19:1)!

КЪМ ЧАСТ 1

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.