КОНФЛИКТ ИЛИ ВЗАИМНО ОБОГАТЯВАНЕ
науката и богословието трябва да си говорят
от Алистър МакГрат
Лекция по случай встъпване в длъжност като Andreas Idreos Professorship по Наука и религия в Оксфорд
- 10.2014
Повечето от нас познават спиращото дъха усещане на възхита и удивление от красотата и величието на природата. Аз добре си спомням едно пътуване до Ирак през 1975. Пътувахме нощем със стар автобус през пустинята от Шираз към Керман когато старата машина се развали. Пътниците напуснаха автобуса и се разхождаха наоколо чакайки с надежда водачът да го поправи. Тази нощ видях звездите така сякаш никога преди това не ги бях вижал – светли, тържествени и спокойни над напълно тъмната и тиха земя. Не съм в състояние да опиша завладяващото усещане на удвиление, което изпитах тази нощ – едно усещане на възторг, удивление и почуда. След всички тези години все още чувствам как по гърба ми полазват тръпки когато си спомня тази случка в пустинята.
За някои това усещане на почуда – дори удивление – е един край сам по себе си. Мнозина от поетите романисти приемат това виждане. Към края на живота си Гьоте казал на своят приятел Д. П. Екерман, че вярва, че едно такова чувство на удивление или почуда (das Erstaunen) е край само по себе си. Ние не трябва да търсим нищо зад или отвъд него, а просто да се наслаждаваме на преживяването. Но за мнозина това не е сляп край, колкото и приятен да е той, а просто начална точка за изследване и откритие. Великият гръцки философ Аристотел също познавал това преживяване – и той също така знаел какво да прави с него. Това чувство на удвиление (thaumazein), казал той, е просто една покана за изследване, за начало на пътуване към открития, в което хоризонта ни се разширява, разбирането се задълочава и очите се отварят.
Има два основни края на това търсещо пътуване, които водят не до някакво място, а – както чудесно се изразява Хенри Милър – „до един начин да се гледа на нещата.” Единият край е науката; другият е религията. Нека да съм ясен: това не са два възможни края, в които някои достигат до единия, някои до двата, а трети до нито един от тях. И двата предлагат нови начини да се гледа на нещата – и повече от това.
Науката е една от човешките най-велики и носещи най-дълбоко задоволство постижения. Когато бях млад исках да следвам медицина. Знаейки плановете ми моят чичо, който беше ръководител на отдела по патология в една от най-добрите ирландски болници, ми подари стар микроскоп. Той се оказа врата към един нов свят. Докато радостно изследвах малките растения и клетки, които откривах в локвите вода през неговите лещи аз развих любов към природата и разбиране за естествения свят.
Никога не съжалих за решението си. В училище наблягах на физиката, химията и математиката. Спечелих стипендия в Оксфорд, за да следвам химия, след което продължих с докторат в в лабораториите на Оксфорд с професор сър Джордж Рада, с когото работих върху физическите средства за изследване на сложни биологични системи. Все още държа на бюрото си този стар меден микроскоп, който ми напомня за решаващата роля, която изигра в определяне на бъдещия курс на живота ми.
Но макар че обичах науката аз имах усещането, че тя не е цялостна. Науката ни помага да разберем как нещата работят. Но какво означават те? Науката ми даде точни отговори на въпроса как съм се появил на този свят. Но тя сякаш не беше в състояние да ми отговори на по-дълбокия въпрос: Защо съм тук? Какъв е смисълът на живота?
Жозе Ортега и Гасет (1883-1955), един от най-великите испански философи, изглежда напипва проблема. Учените са човешки същества. Ако желаем да водим смислен живот, твърди Ортега, ние се нуждаем от нещо повече от частичното знание за реалността, което предлага науката. Нуждаем се от „голямата картина” от една „цялостна идея за вселената,” която притежава вътрешна дълбочина, а не просто когнитивна функционалност. Науката има удивителната способност да обяснява, но все пак не задоволява по-дълбокият копнеж и въпроси на човечеството. Чуйте какво казва той: „Научната истина се характеризира със своята прецизност и сигурността на предвижданията си. Но науката постига тези забележителни качества с цената на това да остане на нивото на второстепенните грижи, оставяйки най-значимите и решаващи въпроси недокоснати.” За Ортега великата интелектуална добродетел на науката е, че тя познава своите граници. Тя отговаря единствено на въпроси, на които знае, че може да отговори на основата на доказателствата. Но човешкото любопитство желае да отиде по-далеч. Ние се нуждаем от отговори на по-дълбоките въпроси, които не можем да не задаваме. Както правилно отбелязва Ортега хората – без значение дали учени или не – не могат без тези отговори дори да им е отговаряно само частично. „Ние не можем да избягаме от окончателните въпроси. По един или друг начин те са в нас без значение дали това ни харесва или не. Научната истина е точна, но непълна.”
Така ние се връщаме обратно при преследващото и наелектризиращо чувство на удивление от света. Както видяхме един от неговите резултати е науката – опита да се разбере света около нас. Но има и друг резултат. Отначало аз го отхвърлях понеже вярвах, че той напълно се противопоставя на науката. Плиткият и доста догматичен материализъм на моята младост не намираше място за него. Но малко по малко аз осъзнах, че ние се нуждаем от една по-дълбока и по-богата реалност ако искаме да сме честни към сложността на света и да живеем един смислен и пълноценен живот. И това е мястото където се появи Бог.
Собственото ми препокриване на обогатеното разбиране и оценяване на света станало възможно чрез вяра в Бога се случи в университета Оксфорд. Това беше едно донякъде цялостно и интелектуално обръщение фокусирано върху моето растящо осъзнаване, че вярата в Бога дава много повече смисъл на нещата отколкото атезима. Намерил красотата и удивлението от природата аз открих, че имам – както казва Т.С. Елиът – „опита, но ми липсва смисълът.” Постепенно достигнах до виждането, което К.С. Луис изразява по следния начин: „Вярвам в християнството така както вярва, в слънцето – не само понеже го виждам, но понеже чрез него виждам всичко останало.” Сякаш интелектуалното слънце беше изгряло и осветило научния пейзаж пред очите ми позволявайки ми да видя детайлите и взаимовръзките, които в противен случай бих пропуснал изцяло.
Защо това е от значение? Докато размишлявах над тези въпроси аз започнах да разбирам, че религиозната вяра посреща поне две големи нужди основани в нашата идентичност като човешки същества.
Първо тя ни дава едно уверение за свързаността на реалността – че колкото и раздробен да изглежда нашият свят на опитности има една само частично видима „по-голяма картина,” която свързва всичко заедно. Нейните нишки са преплетени заедно в една паяжина от значение от смисъл на това, което иначе би изглеждало раздробено и безсмислено. От времето на научната революция мислещите хора се безпокоели за това. Дали новите научни идеи разрушават всяка идея за значимост на реалността?
Английският поет Джон Дон трогателно говори за своето безпокойство в началото на 17 век когато на някои хора им се струвало, че научните открития подкопават всеки смисъл на свързаност и последователност в света: „Всичко е раздробено на парчета, всяка свързаност е изчезнала,” пише той за този непокорен нов свят. Как може той да бъде свързан заедно? Изгубили ли сме виждането за едно по-дълбоко единство на реалността? Там където някога е имало чувство на интелектуална и морална свързаност сега има, както големият германски поет и новелист Херман Хесе (1877-1962) веднъж казва, просто струпване на интелектуална мода и „преходните стойности на деня.”
Все пак християнството дава една мрежа на смисъл, една дълбока вяра във фундаменталната взаимосвързаност на нещата, които спояват „парчетата” на Дон. Ние откриваме тази тема в Новия Завет, който казва, че всички неща „се сплотяват в Христос” (Колосяни 1:17). Зад ефимерния и раздробен свят, който преживяваме се крие една паяжина от значение и свързаност.
Второ религията дава отговор на научно нерешимите въпроси, на това, което Карл Попър нарича „крайни въпроси” както значението на живота и нашето място в една по-голяма схема на нещата. Те могат да бъдат виждани като допълнения към конкретно научното изследване пазещи ни от екзистенциалния вакум, който идва когато започнем да гледаме на науката не като нещо, което просто ни помага по-здраво да напипаме контурите на реалността и ни вдъхновяват да желаем да следваме доброто и красивото.
Постепенно аз започнах да разбирам, че няма нужда да виждам своята вяра както противопоставяща се на науката, а като допълваща детайлите в една „голяма картина,” в която науката е една голяма част – но не и единствената част. Ако съществува конфликт той би бил с едно виждане понякога наричано „научен империализъм” (а сега обикновено съкращавано като „сайентизъм”), което смята, че науката и единствено науката, е способна да отговори на най-дълбоките човешки въпроси.
Собственото ми мислене по тези въпроси беше много подпомогнато от един разговор с професор Чарлз Колсън някъде около 1973. Бях студент в Колежа Уадхам. Колсън по това време беше преподавател там след като преди това беше Rouse Ball Professor по математика предшествайки Роджър Пенроуз и преди да стане първият професор в Оксфорд по теоретична химия. Като известен методистки мирянин проповедник за него беше обичайно от време на време да проповядва в църквата в Уедхам. Чух го да проповядва за фундаменталното единство на науката и вярата и следващата от това незащитимост на идеята за „богът на дупките” – една тема, която той изследва в своята книга Science and Christian Belief. Като наскоро обърнат атеист, който все още търси своя път в тайнствената реалност на християнската вяра след това аз разговарях с него за някои от въпросите, които имах. Той беше едновременно благ и прозорлив и за 10 минути ми помогна да разбера идеята за цялостната съгласуваност на науката и вярата, която остава с мен и до ден днешен.
Вероятно някои все още са учудени от моето твърдение, че науката и религиозната вяра могат да бъдат съвместени заедно по този начин. Преобладаващото разбиране в западните медии все още е, че религията и науката се намират в конфликт и че човек трябва да направи избор. Както знаете т.нар. „Нов атеизъм” приема за своя основна теза, че науката прави вярата в Бога невъзможна. Така че как сме достигнали дотук когато историческите доказателства правят подобно виждане толкова проблематично?
В своята значима книга A Secular Age, философът и културен теоретик Чарлз Тейлър отбелязва как определени метанаративи – т.е. всеобхватни истории за обяснението и смисъла – започват да претендират за социална власт често по причини, които почиват на донякъде слаби доказателствени основи. Да се предизвикат или отхвърлят тези доминиращи метанаративи изглежда като знак за ирационалност. Все пак за тези, които познават историята виждането за битката между „науката срещу религията” е изгубило давност, остаряло и до голяма степен оборено. То стои не поради тежестта на доказателствата, а поради едно безкрайно и безкритично повтаряне, което старателно избягва новото научно изследване, което подкопава неговата достоверност.
Крайно време е да излезем от дългата сянка на просвещенският рационализъм и неговите оправдаващи себе си истории за науката и религията. Необходимо е да построим цялата дискусия по един нов начин – или дори да се обърнем към старите начини от нова гледна точка като видим взаимната им връзка отхвърлена по причини, които сега ни изглеждат твърде неубедителни. В тази лекция нямам време да защитавам виждането, че т. нар. модел на „битка” между религията и науката е социална конструкция на западната култура от края на 19 век, която отразява както професионалните стремежи така и липсата на добър исторически поглед на тази епоха. Други вече са направили това по-цялостно и красноречиво отколкото аз бих могъл.
Един от не толкова желаните плодове на тази история на „конфликт” е идеята на Стивън Джей Голд за „не-припокривище се области,” която разглежда науката и религията като херметически затворени области, които никога не взаимодействат една с друга. Този подход е само малко повече от едно ретроспективно утвърждаване на политическите реалности на съвременния американски академичен живот, който насърчава интелектуалната изолация и концептуалното самодоволство.
Тук моята загриженост не е толкова да съборя този слаб и неадекватен стереотип на цялостна и същностна враждебност, която във всеки случай се разбива на парчета под тежестта на собствените си твърдения, макар че на тези новини може да им е необходимо малко повече време отколкото ни се иска, за да станат общоизвестни. Вместо това аз желая да изследвам как можем да конструираме един алтернативен начин, по който да виждаме нещата и да се опитам да ви убедя, че той може да бъде едновременно интелектуално цялостен и ангажиращ въображението.
Някои от вас познават творбите на френският поет Пол Клаус (1868-1955) и са чели неговото есе за дантевото търсене на цялостно виждане на реалността, което той противопоставя доста грубо на това, което нарича „гладуващото въображение” на рационализма. Така че нека да подчертая значението на думата виждане. Както научните теории така и богословските учения могат да бъдат разглеждани като покана да се видят нещата по определен начин, да си представим света по определен начин – начин, който вярваме, че е едновременно оправдан и верен и чиято достоверност може да бъде призната отчасти от степента на познаваемост и цялостност, която той ни позволява да постигнем.
Свързаността е нещо, което може да бъде уловено по-добре от визуалното въображение отколкото да бъде подложена на дисекция от студената логика. Това търсене на широта и дълбочина, на отговори, без значение колко несигурни и частични, на най-дълбоките житейски въпроси, остава важно, дори същностно, за мнозина от нас. То е подхранвано от взаимодействието между различните дисциплини, разбирането, че нито една дисциплина не може адекватно да се справи със сложната и богата същност на реалността. Сигурно е вярно, че реннесансовият идеал за едно универсално познание сега е паднал. Но причината за това вероятно е по-скоро професионализрането на академичните дисциплини и на практика невъзможните изисквания за познаване на бързо увеличаващата се литература за всяка една от тях вместо някакво оборване на самото първоначално виждане.
Моето предложение е полетата на науката и религията да бъдат виждани като емблематични за нуждите от една интеграция на прозрението и смисъла, за възстановяване на сплотеността на начина, по който мислим, за интегриране и обогатяване на виждането за живота, което е същностно за човешкото добруване. Idreos Professorship е едно от много малкото в Оксфорд специално ангажирано с практикуването и защитата на интердисциплинарността. Все пак макар да вярвам, че всеки вид интердисциплинарност може да бъде обогатяващ трябва да кажа, че това място е посветено на изследване на връзката между двете вероятно най-велики културни и интелектуални начинания – науката и религията.
Rado's blog 