Кръста и царството – 2


КРЪСТА И ЦАРСТВОТО: КАК БОГ СТАВА ЦАР

от проф. Н. Т. Райт

images2

Правейки Божията история отново цяла

В голяма част от западното християнство през годините и особено в доста шумното консервативно християнство реагиращо (съвсем естествено) на просвещенският скептицизъм, ние сме били толкова загрижени да накараме евнагелията да ни кажат, че историята на Исус е историята на въплътения Бог, че повече не сме били в състояние да слушаме внимателно евангелията казващи ни за кой Бог говорят те и какво точно сега прави този Бог. Ние сме готови да слушаме за „богът” на западното въображение и не толкова готови да слушаме за Богът на Израел. Ние сме готови да чуем, че „Исус е Бог” в някакъв смисъл и не толкова готови да чуем, че Богът на Израел е обещал да направи някои конкретни неща и по-конкретно да установи своето сверено царство над Израел и света и че Исус въплъщава това намерение.

И четирите евангелия ни разказват историята за това как Бог става цар в и чрез историята на Исус от Назарет. Тази централна тема е представена по удивително цялостен начин във всичките четири евангелия. Тази обединяваща тема, основните координати на която са царството и кръста, посрещаща въпроса за божествената идентичност на Исус от една страна и възкресението и възнесението от друга, е темата, която повечето християни, именно в западната традиция, не успяват да видят, още по-малко да проповядват.

Историята, която Матей, Марк, Лука и Йоан ни разказват е историята за това как Бог става цар в чрез Исус както в Неговата обществена кариера така и в смъртта Му. Нека да се опитам да кажа какво означава това и защо то ми се струва толкова важно.

Аз вече казах, че начинът, по който са били четени евангелията, не на последно място през очилата на великите древни изповеди, съвсем инцидентно е разделил на части тази иначе здраво свързана в едно цяло история. Това се случило посредством съвременните прочити, в които „царството” и „кръста” са били поставяни един срещу друг. Понякога различни християни са откривали, че желаят да издигнат единият елемент за сметка на другия, „царството,” за да оправдаят съвременната социална политика (и да поставят една въпросителна относно причината, поради която кръста изобщо има значение) или „кръста” като един механизъм, чрез който Бог спасява грешниците от света и ги прави способни да отидат на „небето” (поставяйки въпросителна след въпроса дали изобщо Исус и евангелистите трябва да смятат, че всички тези изцеления, ходене по водата и забележителни поучения имат някакво значение).

Историята, която всички евангелски писатели разказват свързва и обединява заедно двете основни теми на царството и на кръста. Но какъв е смисълът на всичко това? Как е възможно страданието и смъртта на израелският Месия по някакъв начин да донесе Неговото царуване над целия свят? Или, обратно, какво общо може да има свереното Божие управление над света с бруталната и несправедлива екзекуция на Исус без значение колко „висока” е нашата христология?

Векове наред богословието на изкуплението след Анселм, Лутер, Калвин и останалите е изследвало начините, по които можем да кажем, че смъртта на Исус ни избавя от греховете, но това изглежда се е оказало твърде широка тема. Това вероятно е причината, поради която традиционното богословие на изкуплението, странно за мен, е пропускало да използва евангелията като свой основен източник на материал. Отново, обратното, традиционното богословие на царството (с ударение падащо върху Божието освобождение на подтиснатите и „възможностите за бедните”) често се е въздържало да говори твърде много за кръста. Но сега, през последните две поколения, когато препокриваме всичките четири евангелисти като сериозни, цялостни, самостоятелни богослови ние трудно можем да избегнем въпросът. Как те свързват тези две централни теми?

Евангелията не искат от нас да търсим интегриране на царството и кръста просто с термините на явната история, която те разказват – т.е. историята на публичната кариера на Исус. Те ни насърчават да мислим през нея в светлината на по-големите истории, които заедно допринасят за комплектността на техните представения. Как разглеждането на тези по-големи истории ни прави способни да се настроим за интегрираната история на царството и кръста?

Богът на Израел, представителят на Израел

Най-фундаменталната от тези истории е историята на Израел. Спомнете си, че Израел е Божието свято свещенство, Божиите служители, избраната светлина на народите. Но светът, макар да е Божието добро творение се е превърнал в място на тъмнина и тъга, на бунт и злина, на мъка и болка. Нещо повече, самият Израел, на когото е било поверено високото призвание да занесе Божието освобождение на света, сам се нуждае от освобождение. Пророк след пророк казват това и псалмистите често се присъединяват към тях. Израел, народът, който носи Божието разрешение за световните проблеми, сам е станал част от проблема.

Изглежда, според евангелистите, отговорът на проблемът лежи в тъмното течение, което се появява на различни етапи в традициите на древния Израел. Докато пророците и псалмите заострят погледа върху това как Божието царство идва в света се появява една странна и объркваща тема: самият Израел е влязъл в тази тъмнина. Песните и пророчествата, от време на време и често тайнствено, се фокусират върху идеята, че страданието на самият Израел няма да бъде просто една мрачен период, през който хората трябва да преминат, но всъщност е част от средствата чрез които те – вероятно независимо от самите себе си – ще изпълнят своето първоначално божествено призвание.

Понякога изглежда, че страданието се фокусира върху една конкретна представителна фигура. Безкрайните дебати дали страдащите псалмисти са конкретни личности или поетически представители за народа не трябва да ни пречи да видим факта, че те са там, здраво вкоренени в традицията и че почти във всички случаи псалмите показват едно преминаване през голямо страдание към празнуването на Божията победа и царство. Псалм 22 вероятно е най-добрият пример:

Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил? Защо стоиш далеч и не ми помагаш, Нито внимаваш на думите на охкането ми? Боже мой, викам денем, но не отговаряш, И нощем, но нямам отдих. Но Ти си Светият, Който си възцарен между Израилевите хваления. На Тебе уповаваха бащите ни Уповаваха, и Ти ги избави, Към Тебе извикаха, и бяха избавени; На Тебе уповаваха, и не се посрамиха. А аз съм червей, а не човек, Укоряван от човеците, и презиран от людете… Разлях се като вода, Силата ми изсъхна като черепка,И езикът ми прилепна за челюстите ми; И Ти си ме свел в пръстта на смъртта…Ще възвестявам името Ти на братята си; Всред събранието ще Те хваля. Вие, които се боите от Господа, хвалете Го; Защото не е презрял и не се е отвращавал от скръбта на оскърбения, Нито е скрил лицето Си от него; Но послуша, когато извика той към Него….Ще си спомнят и ще се обърнат към Господа Всичките земни краища, И ще се поклонят пред Тебе Всичките племена на народите; Защото царството е на Господа, И Той владее над народите.”

Тук е изложена цялата последователност. Страдалеца изминава целият път до смъртта и по някакъв начин е избавен не само заради себе си, но също и за да може Божието „царство” – т.е. неговият суверенитет над народите –да стане реалност. Едва ли има нужда да добавяме, че както Метей (27:46) така и Марк (15:34) поставят началните думи на псалма в устата на Исус докато Той виси на кръста оставяйки поколения тълкуватели да се чудят дали това е един вик на изоставеност или (припомняйки си продължението на псалма) на надежда. Идеята е, че в историята, която те разказват решаващият момент когато царят на Израел е екзекутиран е подчертан като изпълнение на един от най-ясните пасажи в цялото писание говорещ за царство и страдание.

Царството и кръста са свързани заедно в някои от текстовете, които самите евангелски автори подчертават в своето тълкуване на историята на Исус и всички те сочат към следното заключение. Когато видим историята на Исус като кулминация на историята на Израел не трябва се изненадваме да открием, че страданието на Израел и, на представителят на Израел, трябва да се разбира в контекста на по-голямата цел на Богът на Израел – с други думи установяването на Неговият всемирен изцеляващ суверенитет. Обратно, ние не трябва да бъдем изненадани да открием, че когато този Бог накрая обяви народите за Свое Собствено притежание освобождавайки ги от злите им пътища средството, чрез което Той прави това е чрез страданието на Неговите хора – или, като в историята, която самите евангелия разказват, страданието на официалният, божествено определен представител на Неговият народ.

Всичко това е представено брилянтно от Лука когато, събирайки нишките на цялото си повествование, той разказва историята по пътя към Емаус:

И Той им рече: О несмислени и мудни по сърце да вярвате всичко, което са говорили пророците! Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в славата Си? И като почна от Моисея и от всичките пророци, тълкуваше им писаното за Него във всичките писания. И рече им: Тия са думите, които ви говорих, когато бях още с вас, че трябва да се изпълни всичко, което е писано за Мене в Моисеевия закон, в пророците и в псалмите. Тогава им отвори ума, за да разберат писанията. И рече им: Така е писано, че Христос трябва да пострада и да възкръсне от мъртвите в третия ден, и че трябва да се проповядва в Негово име покаяние и прощение на греховете между всичките народи, като се започне от Ерусалим. Вие сте свидетели на това.” (Лука 24:25-27, 44-48).

„Да пострада и след това да дойде в славата си” – с други думи, кръст и царство. Самата дума „Месия” вече внушава царство. Сега става ясно как е постигнато царството. Това е начинът, по който историята на Израел достига своята кулминация: Бог призовава Израел да бъде средството за избавление на света, така че Той Сам да може да избави света ставайки Сам Израел в лицето на неговият представител Месията. С други думи Месията е този, чрез Чието представително дело Богът на Израел ще извърши Своята цел за Израел и за целия свят. Както пророците Исая и Езекиил многократно казват ролята на Месията е роля, която ще бъде изиграна от самият Бог. Целта е да бъде установено царството, средството е покорното страдание на представителят на Израел. Тази роля и осъществяването на тази цел са задачи, които единствено Бог Сам може да извърши. Тук е тайната в сърцето не само на Новия, но и на стария Завет.

По този начин това, което ние наричаме „въплъщение” лежи в сърцето на комбинацията на кръста и царството, която на свой ред лежи в сърцето на всичките четири евангелия. Това означава, че стандартният прочит на изповедите и на цялата християнска традиция в тази точка трябва да бъде предизвикан. „Божествеността” на Исус не следва да бъде разделяна от Неговото царско дело, Неговото осъществено посредством кръста царство.

Това също подчертава изкривяванията, които се получават когато хората конструират едно „богословие на изкуплението,” което заобикаля евангелията. Самият Бог ще застане в точката на болката и ужаса, на страданието и дори на смъртта, така че по някакъв начин да може да я вземе върху Себе Си и така най-накрая да бъде в състояние да установи Своето теократично управление. Евангелистите ни разказват историята на Исус по такъв начин, че тази комбинация от призивът на Израел и Божията цел съвършено да се съберат в едно. Това, смятам аз, е реалността зад абстракциите на „човечността” и „божествеността” – човечността е човечността на Израел, божествеността е божествеността на Божия Израел.

„Еврейският цар”

Това ни води право към „титлата” на кръста. (Латинската дума titulusсе е използвала, за да опише публичното обявление прикачвано към кръста на осъденият престъпник включващо и обвинението довело до тази крайна присъда. Практиката е била добре известна в европейските страни поне до 19 век.) Макар скептиците да поставят под съмнение много детайли от евангелската история този като цяло е признат за много добре установен: той пасва на установената римска практика описана в четирите евангелия и едва ли е нещо, което човек би си измислил (разпъването на Исус е било публично извършено и много хора биха видели и отбелязали това). Йоан ни дава най-пълното описание:

А Пилат написа и надпис, който постави над Него на кръста. А писаното бе: Исус Назарянин, юдейският цар. Тоя надпис прочетоха мнозина от юдеите, защото мястото гдето разпнаха Исуса беше близо до града, и написаното бе на еврейски, на латински и на гръцки. А юдейските главни свещеници казаха на Пилата: Недей писа: юдейски цар, но – Самозваният юдейски цар. Пилат отговори: Каквото писах, писах.” (Йоан 19:19-22).

Разбира се, Исус е разкрит като „Месия” на много места в евангелието на Йоан. Това прави употребата на титлата тук особено иронична: Пилат знае, че Исус не приема никое от значението на думата „цар,” които той е познавал. Самият Исус предефинира идеята за „цар” в разговора си с управителя когато казва, че да бъде цар за Него означава да свидетелствува за истината (18:37).

Идеята е, че Йоан, заедно с останалите три евангелия, ни кара да виждаме смъртта на Исус като директно царска, очевидно месианска – с други думи, явно свързана с идването на „царството.” Исус през цялото време е прогласявал идването на Божието царство. Неговите последователи може да са очаквали, че това прогласяване ще доведе до един поход към Ерусалим където Исус ще направи каквото трябва, за да завърши започнатото от Него. И те били прави – но съвсем не в смисъла, в който очаквали или желаели. Това е което евангелистите казват чрез този конкретен момент на историята. Това е начинът, по който идва царството, Божието царство, което Исус изявява и като Месия започва.

Във всичките четири евангелия няма отдръпване назад: това е идването на царството, сверената власт на Бога на Израел идваща на земята така както е на небето, упражнявана чрез истинският Давидов син и наследник, „Месията.” То идва чрез Неговата смърт. Факта, че царството е предефинирано чрез кръста не означава, че то вече не е царството. Факта, че кръста е носещото царството събитие не означава, че то не е вече едно действие на ужасяваща и брутална несправедливост от една страна и могъща, спасителна божествена любов от друга.

Двете значения са свързани в динамична, шокираща, но постоянна връзка. В крайна сметка кръстът е острието на предефинирането на царството точно както царството в своята предефинирана форма е крайното значение на кръста.

Възкресението на Месията

Опитах се да покажа, че четирите канонични евангелия изискват да бъдат четени с техните две основни теми – царството и кръста – напълно и цялостно интегрирани по начин, който огромното мнозинство на западната църква просто не забелязва. Но аз не мога да завърша без да спомена накратко ефекта от възкресението за значението на кръста и царството.

Очевидно без възкресението на Исус евангелистите никога нямаше да имат история за разказване. Хиляди млади евреи били разпъвани от римляните. Съвсем малък брой от тях изобщо са споменати в нашите исторически източници освен понякога в бележките под линия. Тези, кото смятат, че евангелистите са били твърде умни създатели на широкомащабна заблуда целяща да възроди движението на Исус, което в противен случай вероятно е нямало да преживее Неговата смърт (и оставането Му мъртъв да се изразим така) трябва да признаят, че възкресението играе една ключова роля, така че това, което изглежда като поражение да се окаже победа.

Накратко възкресението е представено от евангелистите не като един „щастлив завършек” след една твърде тъжна история, а като едно събитие, което показва, че екзекуцията на Исус всъщност е била смъртоносният удар върху тъмните сили стоящи на пътя на Неговият нов свят, Божието „царство” на могъща творческа и възстановяваща любов, идваща „на земята така както е и на небето.”

Това е причината телесното възкресението да е от значение по един начин, който никога не би могло да бъде ако се интересуваше единствено от едно царство, което „не е от този свят.” Възкресението, от гледната точка на Марк, е момента когато Божието царство „идва със сила.” От гледна точка на Йоан то поставя Исус в позицията, за която Той винаги е бил определен, на истинският владетел на този свят изпращащ Своите ученици (така както новият римски император изпраща своите емисари, но с методи съответстващи на посланието) да кажат на света да последва Него и да научи от Него начинът да бъдат истински хора. От гледната точка на Лука възкресението е моментът когато Месията на Израел „влиза в славата Си,” така че „покаянието и прощението на греховете” сега може да бъде прогласено на целия свят като начин на живот.

Щом веднъж свържем заедно царството и кръста по начина, по който ние направихме не е трудно да видим как възкресението съответства на великата свързана реалност. Възкресението заявява, че кръста е бил една победа, а не поражение. Затова то изявява, че Бог наистина е станал цар на земята и на небето.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.