11. Арогантността не може да бъде избягната или истинската надежда да присъства освен ако при всяко дело не се страхува от осъдителна присъда.
Това е ясно от теза 4. Понеже не е възможно човек да се доверява на Бога освен ако не се е отчаял от всяко творение и знае, че нищо няма да му донесе полза освен Бога. Понеже няма човек, който да има тази чиста надежда, както казахме по-горе, и понеже ние все още поставяме някаква увереност в творението, е ясно, че ние трябва, поради нечистотата на всички неща, да се страхуваме от Божия съд. По този начин трябва да се избягва арогантността не само в делата, но също така и в склонностите, т.е. не трябва да намираме удоволствие в упование на творението.
12. Тогава пред Божиите очи греховете наистина са несмъртни когато човеците се боят от тях като от смъртни.
Това става достатъчно ясно от вече казаното. Понеже дотолкова доколкото осъждаме себе си дотолкова Бог ни прощава според стиха: “Изповядай греха си, за да се оправдаеш” (Исая 43:26) и според друг (Пс. 11:4): “Да не наклониш сърцето ми към какво да е лошо нещо, Та да върша нечестиви дела.”
13. Свободната воля след грехопадението съществува единствено на име и докато върши това, което е способна да върши, тя върши смъртен грях.
Първата част е ясна понеже волята е поробена и покорна на греха. Тя не е нищо, но не е свободна освен да върши зло. Според Йоан 8:34,36: “Всеки, който върши грях слуга е на греха.” “Ако Синът ви освободи ще бъдете наистина свободни.” Следователо св. Августин казва в своята книга “Духът и благодатта” “Свободната воля без благодат не е свободна да върши нищо освен грях;” и във втората книга “Срещу Юлиан” “Вие наричате волята свободна, но на практика тя е поробена воля” и на много други места.
Втората част е ясна от това, което беше казано по-горе и от стихът в Осия 13:9: “Гибелно е за тебе, Израилю, понеже спасението ти е единствено в Мен” и от други подобни пасажи.
14. Свободната воля след грехопадението има силата да върши добро единствено като пасивна способност, но може винаги да върши зло като активна способност.
Една илюстрация ще направи смисълът на тази теза ясен. Точно както един мъртъв човек може да направи нещо по отношение на живота единствено в своята оригинална способност (in vitam solum subiective) така той може да направи нещо по отношение на смъртта по един активен начин докато е жив. Все пак свободната воля е мъртва както е показано от мъртвият, когото Господ възкресил, както казват светите учители на църквата. Св. Августин освен това доказва същата тази теза в различните си съчинения срещу Пелагий.
15. Нито пък свободната воля може да остане в състояие на невинност, много по-малко може активно да върши добро, а единствено пасивно.
Майсторът на Сентенциите (Питър Ломбард), цитирайки Авгистин, казва: “Чрез това свидетелство е ясно показано, че човек получава праведна природа и добра воля когато е бил създаден както и помощта, посредством която той би могъл да победи. Иначе би изглеждало сякаш той не е паднал поради собствената си вина.” Той говори за активната способност (potentia activa), което очевидно е противно на мнението на Августин в неговата книга “За укора и благодатта” (De Correptione et Gratia), където последното е казано по следния начин: “Той получил способност да действа, ако е желаел това, но не е имал волята, чрез която би могъл да действа.” Под “способност да действа” той разбира първоначалната способност (potentia subiectiva), и под “волята, посредством която би могъл” активната способност (potentia activa).
Втората част (на тезиса) все пак е достатъчно ясна от същия пасаж на Майстора.
16. Човекът, който вярва, че може да получи благодат като върши това, което е него и добавя грях върху грях, така че става двойно виновен.
На основата на това, което беше казано следното е ясно: Докато човек върши това, което е в него той греши и търси себе си във всичко. Но ако предположи, че чрез греха той би станал достоен да се подготви за благодатта той би добавил горделива арогантност към своя грях и не би вярвал, че грехът е грях и злото е зло, което е един изключително голям грях. Както казва Еремия 2:13: “Понеже две злини сториха Моите люде; оставиха Мене извора на живите води и си изсякоха щерни, разпукнати щерни, кото не могат да задържат вода” т.е. чрез греха те са далеч от Мен и все пак смятат, че вършат добро чрез собствените си способности.
Сега вие питате: Какво можем да направим тогава? Трябва ли да вървим безразлично по пътя си понеже не сме в състояние да вършим нищо освен грях? Аз бих отговорил: по никкаъв начин. Но, чувайки това, паднете на земята, молете се за благодат и поставете упованието си в Христос, в Когото е вашето спасение, живот и възкресение. Поради тази причина ние сме така наставени – поради тази причина законът ни дава съзнание за греха, така че, разпознавайки нашите грехове, да можем да търсим да получим благодат. Така Бог “дава благодат на смирените” (1 Петър 5:5) и “който се смирява ще се възвиси” (Матей 23:12). Законът смирява, благодатта възвисява. Законът носи страх от гняв, благодатта носи надежда и милост. Чрез закона идва познание за греха (Римл. 3:20), но чрез познанието за греха идва смирение и чрез смирението се получава благодат. Така едно действие, което е чуждо на Божията природа (opus alienum dei) води до дела свойнствени на Собствената Му природа (opus proprium): Той прави човека грешник, за да може да го направи праведен.
17. Нито пък говоренето по този начин е причина за отчаяние, а за желание за себесмирение и за търсене на Божията благодат.
Това е ясно от вече казаното понеже, според евангелието, небесното царство е дадено на децата и смирените (Марк 10:14,16) и Христос ги обича. Не могат да бъдат смирени тези, които не разбират, че заслужават осъждение, чийто грехове се издигат до най-високите небеса. Греха се познава единствено чрез закона. Очевидно е, че не отчаяние, а по-скоро надежда е проповядвана когато ни се казва, че сме грешници. Едно такова проповядване за греха е подготовка за благодатта или по-скоро то е признание на греха и вяра в това, което се проповядва. Копнеж за благодатта се появява когато се появи познаване за греха. Един болен човек търси лекарят когато осъзнае сериозността на своята болест. Следователно човека, който казва на болния за опасността от неговата болест не дава причина за отчаяние или смърт, но в резултат го насърчава да търси медицинска помощ. Да се каже, че сме нищо и постоянно грешим когато вършим дори най-доброто, на което сме способни не означава, че водим хората към отчаяние (освен ако не сме глупаци); по-скоро ние ги караме да се загрижат за благодатта на нашия Господ Исус Христос.
18. Вярно е, че човек трябва напълно да се отчае от собствените си способности преди да е готов да приеме благодатта на Христос.
Законът желае човек да се отчае от собствените си споосбности понеже те “го водят към ада” и “го правят окаяник” и му показват, че той е един грешник във всичките си дела както казва апостолът в Римл. 2 и 3:9 където казва: “Вече обвинихме всички,че са под грях.” Все пак този, който действа единствено в съгласие със своята способност и вярва, че по този начин върши нещо добро не изглежда безполезен за себе си, нито се отчайва от собствената си сила. Наистина той е дотолкова предубеден, че се стреми към благодатта разчитайки на собствената си сила.
19. Човекът, който търси “невидимите” неща на Бога като че ли те са ясно “видими в това, което се е случило” (Римляни 1:20, 1 Коринтяни 1:21-25) не заслужава да се нарича богослов,
Това става очевидно от примера с тези, които били “богослови” и все пак са наричани “глупаци” от апостола в Римл. 1:22. Освен това невидимите Божии неща са добродетел, набожност, мъдрост, справедливост, доброта и т.н. Признаването на всички тези не прави човека достоен или мъдър.
20. заслужава да бъде наречен богослов този, който разбира видимите и явни Божии неща чрез страданието на кръста.
Изявените и видими Божии неща са поставени в противовес на невидимите, а именно, Неговата човешка природа, слабост, глупост. Апостолът в 1 Кор. 1:25 ги нарича Божия слабост и глупост. Понеже човеците злоупотребяват със знанието за Бога чрез дела Бог отново желае да бъде разпознат в страдание и да осъди “мъдростта свързана с невидимите неща” посредством “мъдростта свързана с видимите неща,” така че тези, които не почитат Бога като изявен в Своите дела да Го почитат, като че ли е скрит в Своето страдание (absconditum in passionibus). Както казва апостолът в 1 Кор. 1:21 “Защото, понеже в Божията мъдра наредба светът с мъдростта си не позна Бога, благоволи Бог чрез глупостта на това, което се проповядва, да спаси вярващите.” За никого не е достатъчно и не му носи добро да признае Бога в Неговата слава и величие освен ако не го познае в смирението и срамът на кръста. По този начин Бог унищожава мъдростта на мъдрите, както казва Ис. 45:15: “Наистина, Ти си Бог, който се крие.”
Същото виждаме и в Йоан 14:8 където Филип говори според богословието на славата: “Покажи ни Отца.” Христос отхвърля неговите летящи мисли да види Бога на друго място и го води към Себе Си казвайки: “Филипе, който е видял Мен, видял е и Отца” (Йоан 14:9). Поради тази причина истинското боголсовие и познаване на Бога са в разпънатият Христос както същи е казано в Йоан 10 (Йоан 14:6) “Никой не идва при Отца освен чрез Мене.” “Аз съм вратата” и т.н.
21. Едно богословие на славата нарича злото добро и доброто зло. Едно боголсовие на кръста нарича нещата такива каквито те са в действителност.
Това е ясно: Този, който не познава Христос не познава Бога скрит в страданията. Следователно той предпочита делата пред страданието, славата пред кръста, силата пред слабостта и като цяло доброто пред злото. Това са хората, които апостолът нарича “врагове на Христовия кръст” (Фил. 3:18) понеже те мразят кръста и страданието и обичат делата и славата на делата. Така те наричат доброто на кръста зло и злото на делата добро. Бог може да бъде намерен единствено в страданието на кръста както вече беше казано. Следователно приятелите на кръста казват, че кръста е добър и делата са зли понеже чрез кръста делата са свалени и “старият Адам”, който като цяло се наставлява чрез дела, е разпънат. Невъзможно е за един човек да не се надува чрез “добрите дела” освен ако преди това не бъде смачкан и унищожен чрез страданието и злото докато позанае, че той е безполезен и че неговите дела не са негови, а Божии.
22. Мъдростта, която смята невидимите Божии неща в делата за схванати от човеците е изцяло надуваща се, сляпа и закоравяла.
Това вече беше казано. Понеже човеците не познават кръста и го мразят те по необходимост обичат неговата противоположност, а именно мъдростта, славата, силата и т.н. Следователно те стават все по-слепи и закоравели чрез тази любов понеже копнежът не може да бъде задоволен чрез трупане на подобни неща, които те желаят. Точно както любовта към парите надхвърля приемливите пропорции с нарастването на самите пари така и при разслбаването си душата става все по-жадна колкото повече пие както казва поетът: “Колкото пвоече пият вода толкова по-жадни са.” Същата мисъл е изразена в Еклесиаст 1:8: “Окото не се насища с гледане нито ухото със слушане.” Това е вярно за всички желания.
Така също желанието за познание не се задоволява чрез трупането на мъдрост, а е подтикнато да търси много повече. По подобен начин желанието за слава не е задоволено чрез получаването на слава, нито желанието да се управлява е задоволено от силата и властта, нито желанието за похвала е задоволено от похвалата и т.н. както показва Христос в Йоан 4:13: “Всеки който пие от тази вода пак ще ожаднее.”
Рецептата за изцеление от желанията не е в задоволяването им, а в тяхното угасване. С други думи този, който желае да стане мъдър не трябва да търси мъдрост като напредва в нея, а да стане глупав като напредва в търсенето на “глупост.” По подобен начин този, който желае да получи много сила, удоволствие, задоволство във всичко трябва да бяга вместо да търси сила, чест, удоволствие и задоволство във всичко. Това е мъдростта, която е глупост за света.
23. Законът “докарва гняв” от Бога (Римляни 4:15), убива, хока, обвинява, съди и осъжда всичко, което не е в Христос.
Така Гал. 3:13 казва: “Христос ни изкупи от проклетията на закона” и “Понеже всички, които се уповават на дела по закона са под клетва” (Гал. 3:10) и Римл. 4:15: “Понеже законът докарва гняв” и Римл. 7:10: “Самата заповед, която ми обещаваше живот докара ми смърт;” Римл. 2:12: “Всички, които са съгрешили без закон без закон и ще погинат.” Следователно този, който се хвали, че е мъдър и учен в закона се хвали със собственото си объркване, своето осъждение, Божия гняв, със смъртта. Както Римляни 2:23 казва: “Ти, който се хвалиш със закона.”
24. Все пак тази мъдрост не е сама по себе си зла, нито законът трябва да бъде избягван; но без богословието на кръста човекът използва най-доброто по най-лошият начин.
Наистина “законът е свят” (Римл. 7:12) “всеки добър дар от Бога” (1 Тим. 4:4) и “всичко, което беше създал беше твърде добро” (Бит. 1:31). Но, както казахме по-горе, този, който, получавайки закона, не е бил сведен до нищо чрез кръста и страданието, взема причина от делата и мъдростта и не отдава дължимото на Бога. По този начин той злоупотребява и опетнява Божиите дарове.
Все пак този, който изпразва себе си (Фил. 2:7) чрез страдание вече не върши дела, но знае, че Бог действа и върши всичко в него. Поради тази причина дали Бог действа или не, за него е без значение. Той нито се хвали ако върши добри дела нито е обезпокоен ако Бог не върши добри дела чрез него. То знае, че е достатъчно ако страда и законът му е даден чрез кръста, за да го унищожи още повече. Това е, което Христос казва в Йоан 3:7: “Трябва да се родите отново.” За да се роди отново човек трябва първо да умре и след това да бъде възкресен от Божия Син. Да умре, казвам аз, означава да чувства смъртта на една ръка растояние.
25. Не е праведен този, който прави много, а този, който без дела вярва много в Христос.
Защото Божията правда не се придобива чрез често повтаряни дела, както учи Аристотел, но е дадена чрез вяра, защото “Праведният чрез вяра ще живее” (Римляни 1:17) и “Със ъсрце човек вярва и се оправдава” (Римл. 10:10). Следователно аз бих желал думите “без дела” да се разбират по следния начин: Не като че праведният не върши нищо, а че неговите дела не го правят праведен, вместо че неговата праведност създава добри дела. Понеже благодатта и вярата са дадени без нашите дела. След като те са дадени делата следват. Така Римляни 3:20 “Според дела изисквани по закона няма да се оправдае никоя твар” и “Ние казваме, че човек се оправдава чрез вяра без дела от закона” (Римл. 3:28). С други думи делата не помагат за нищо относно оправданието.
Следователно човек знае, че делата, които той върши чрез тази вяра не са негови, а Божии. Поради тази причина той не търси да се оправдае или да се прослави чрез тях, но търси Бога. Неговото оправдание чрез вяра в Христос е достатъчно за него. Христос е неговата мъдрост, праведност и т.н., както казва 1 Кор. 1:30, така че самият той да може да бъде христов съд и инструмент (operatio seu instrumentum).
26. Законът казва “прави това” и то никога не е направено. Благодата казва “вярвай в това” и всичко е вече направено.
Първата част е доказана от това, което е казано от апостола и неговият тълкувател, св. Августин, на много места. И беше казано достатъчно често по-горе, че “законът,” “докарва гняв” и държи всички човеци под проклятие. Втората част е ясна от същите източници, защото вярата оправдава. И законът (казва св. Августин) заповядва това, което вярата получава. Понеже чрез вяра Христос е в нас, наистина, едно с нас. Христос е праведен и е изпълнил всички Божии заповеди, поради което ние също изпълняваме всичко чрез Него тъй като Той е наш чрез вяра.
27. Всъщност човек може да нарече делото на Христос едно действено дело (operatus) и нашето дело завършено дело (operatum) и по този начин едно завършено дело угодно на Бога чрез благодатта на действеното дело.
Тъй като Христос живее в нас чрез вяра Той ни подтиква да вършим добри дела чрез тази жива вяра в Неговото дело, понеже делата, които Той върши са изпълнение на Божиите заповеди, които са ни дадени чрез вяра. Ако гледаме на тях ние сме подтиквани да им подражаваме. Поради тази причина апостолът казва: “Затова като възлюбени чада станете подражателни на Бога” (Еф. 5:1). Така делата на милост са подтикнати чрез делата, чрез които Той ни е спасил, както казва св. Григорий: “Всяко Божие действие е наставление и стимул за нас.” Ако това действие е в нас то живее чрез вяра, понеже е изключиателно привлекателно според стиха: “Привлечи ме; ние ще тичаме след тебе.” (Песен на песните 1:4) към аромата на “твоите благоуханни масла” (Песен 1:3) т.е. “Твоите дела.”
28. Божията любов не намира, но създава, това, което й е угоно. Човешката любов идва в съществуване чрез това, което й е угодно.
Втората част е ясна и е приета от всички философи и богослови, понеже обектът на любовта е нейната причина, според Аристотел, така че цялата сила на душата е пасивна, материална и действена единствено в приемането на нещо. По този начин също е показано, че философията на Аристотел е противна на богословието понеже във всичко тя търси своето и приема вместо да дава нещо добро. Първата част е ясна понеже Божията любов, която живее в човека обича грешниците, злите хора, глупаците и слабостите в другите, за да може да ги направи праведни, добри мъдри и силни. Вместо да търси собственото си добро Божията любов търси да дава добро.
Следователно грешниците са “привлечени” понеже са възлюбени; те не са възлюбени понеже са “привлекателни.” Поради тази причина човешката любов избягва грешниците и злите човеци. Така Христос казва: “Понеже не съм дошъл да призова праведните, а грешните” (Матей 9:13). Това е любовта на кръста, родена на кръста, която се обръща в посока, от която не идва добро, на което тя може да се наслаждава, но където тя може да даде добро на злите и нуждаещите се. “По блажено е да дава отколкото да получава” (Деяния 20:35), казва апостолът. Затова Пс. 41:1 казва: “Блажен този, който приглежда сиромаха” понеже интелекта не може по своята природа да схване един обект, който не съществува, т.е. нуждаещият се и беден човек, а единствено нещо, което съществува, т.е. истинското и доброто. Следователно той съди по изглед, почита човеците и съди според това, което може да види, и т.н.
Rado's blog 