Римляни 3:21-26


КОМЕНТАР НА ПОСЛАНИЕТО КЪМ РИМЛЯНИТЕ

3:21-26

ИСУС

от Карл Барт

https://rado76.files.wordpress.com/2012/07/000db44a_medium.jpeg?w=196&h=300&h=300

ИСУС

от Карл Барт

3:21-26 А сега и независимо от закона се яви Божията правда, за която свидетелстват законът и пророците, сиреч правдата от Бога, чрез вяра в Исуса Христа, за всички [и на всички], които вярват; защото няма разлика.  Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога, а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса, Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра. Това стори за да покаже правдата Си в прощаване на греховете извършени по-напред, когато Бог дълготърпеше, – за да покаже, казвам правдата Си в настоящето време, та да се познае, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исуса.

А сега. Ние стоим тук пред едно неустоимо и всеобхватно отхвърляне на света на времето, нещата и човека пред една проникваща и цялостна КРИЗА, пред върховенството на едно отрицание, чрез което цялото съществуване е премахнато. Светът е светът; и сега ние знаем какво означава това (1:18-3:20). Но откъде идва КРИЗАТА? Откъде идва нашето признаване за нея и нашата способност да я схванем? Откъде идва нашата способност да разбираме, че светът е светът и да го ограничаваме като такъв противопоставяйки го на един друг свят, който е непознат за нас? Откъде идва възможността ни да опишем времето единствено като време, нещата единствено като неща и човека единствено като човек? И откъде е нашата способност да придаваме стойност на историята и съществуването като ясно разбираме, че те са конкретни, ограничени и относителни? От каква висока възвишеност се появяват всички тези критични мнения? И от каква бездна произлиза нашето знание за невидимия Съдия, в Чийто ръце лежи нашето осъждение? Всички тези неща се въртят около една точка, която е нашият произход и отразява едно откровение, от което произлиза нашето съществуване. От това откровение ние сме дошли и ако съдим от това, светът и самите ние изглежда сме вързани, отречени, премахнати и съдени. Но тази една точка не е една сред много други точки и това наше откровение не е едно сред много други откровения. Нашият произход поражда в нас спомен за нашето обитаване с Господа на небето и земята; и в този спомен небесата са разделени на две, гробовете се отварят, слънцето спира над Гаваон и луната стои в долината на Аялон. А сега насочва нашето внимание към времето, което е отвъд времето, към пространство, което няма конкретност, към невъзможната възможност, към евангелието на промяната, към неминуемото идване на Божието Царство, към утвърждаването в отрицанието, към спасението в света, към оправданието в осъждението, към вечността във времето, към живота в смъртта. Аз виждам ново небе и нова земя; понеже първото небе и първата земя преминаха. Това е Божието Слово.

Независимо от закона. Така говори Бог, че ние, познати от Него, виждаме себе си и света в Неговата светлина. Това е нещо странно, необичайно, ново; и тази “Другост” преминава през всички религии, всички опитности и през всяко разположение на човеците, когато те са насочени към Бога. Тази “другост” преминава остро през всяко човешко чувство за притежание и полу-притежание, дори през всяко чувство за не-притежание. Тя е значението на цялата църковна и религиозна история, не, на цялата история; смисълът, който, поради тази причина, не може да бъде идентифициран с някой период или епоха на историята или дори с някаква основна опитност в историята – понеже дори една такава опитност сама по себе си споделя общата неяснота на цялата история. Тя е потвърждение на всички тези конкретни и духовни фактори в историята на религията, която ние нарекохме отпечатък на откровение, на всички форми на поклонение и, в най-широкия смисъл на думата, на всички “вярвания”; потвърждение което, поради тази причина, не трябва да бъде идентифицирано с нещата, които са потвърдени като че ли то е едно видимо нещо сред други видими неща и не е, точно обратното, видимо единствено в неговата невидимост. Божият глас, който е Неговата сила (1:16) е и остава гласът НА БОГА; Ако не е бил и не остава такъв отвъд всички други гласове той не би бил Божията СИЛА. Бог говори там, където е законът; но Той говори също и там където няма закон. Той говори там, където е законът не понеже законът е там, но понеже Той е пожелал да говори. Бог е свободен.

Божията правда. Божието Слово заявява, че Той е каквото е. Посвещавайки се на човеците и на света, който е сътворен от Него и чрез Него непрестанно приемащ тях и него Той оправдава Себе Си пред Себе Си. Дори Божият гняв е Неговата правда (1:18). Към неверието Неговата правда е по необходимост изявена като божествено отрицание. Бог прави Себе Си познат като Създател и Господ на всички неща чрез Своя гняв  срещу неверието, чрез отвращението, чрез което Той довежда човеците беззащитни до бариерата, която ги държи вътре и ги предава в ръцете на бога на този свят (1:20-21). В това отрицание Бог утвърждава Себе Си и изказва Своето твърдение срещу човека като решаващо, цялостно и окончателно. Отвъд бариерата, в която стоим ние е – Бог. Това е темата на Божието Слово. Колкото повече ставаме уверени в пронизващата неустоимост на това Слово, толкова по-силно и ясно Бог ще ни говори за Своята правда и за Своето царство. Колкото повече всичко човешко – нашето добро и зло, нашата вяра и неверие – стават прозрачни и огледални, толкова по-подчертано ние – като виждани и познавани от Бога – стоим пред Неговия суверенитет и под действието на Неговата сила. Божията правда е това “въпреки това,” чрез което Той ни свързва със Себе Си и заявява, че е наш Бог. Това “въпреки това” противоречи на всяко логическо човешко “следователно” и е само по себе си неразбираемо и без причина и повод понеже то е “въпреки това” на Бога. Божията воля не повдига въпроси понеже Той е Бог. Той желае. Божията правда е Неговата прошка, радикалната промяна на връзката между Бога и човека, която обяснява защо, макар че човешката неправда и безбожие са довели света до настоящото състояние и са неприемливи за Него, Той все пак продължава да ни нарича Свои люде, за да можем ние да БЪДЕМ Негови люде. Божията правда е правда отвън –  justitia forensis, justitia aliena понеже Съдията произнася Своята присъда единствено според стандартите на Своята правда. За разлика от всяка друга присъда Неговата присъда е творческа: Той обявява нас, Неговите врагове за Свои приятели. “Това следователно е проповедта на проповедите и небесната мъдрост; за да можем да вярваме, че нашата правда, спасение и утеха идват до нас отвън, за да можем да вярваме че, макар в нас да не живее нищо освен грях, неправда и падналост, все пак ние сме приети от Бога, праведни, свети и мъдри” (Лутер). Божията правда следователно е суверенната и царска изява на Божията сила; тя е чудото на възкресението. Божията правда е мястото, на което можем да стъпим във въздуха– където, да се изразим така, няма възможност да стоим по човешки – чиято основа е поставена от Самия Бог и винаги поддържана единствено от Него; мястото където ние сме изцяло в ръцете Му за добро или зло. Това е Божията правда и това е една позитивна връзка между Бога и човеците. “Не можем да се съмняваме, нито да предадем този член на вярата – макар и цялото небе и земя, и всяко тленно нещо да се разпада около нас” (Лутер). С светлината на около 150 000 години на човешка несигурност можем ли дори да си представим някаква друга позитивна връзка? Можем ли дори и за миг да помислим за появата на някаква конкретна или директна, историческа или духовна връзка? Оставяйки настрана европейската история може ли азиатската, африканската или американската история да дадат някакъв друг отговор от единствено Бог, Самият Бог и от Божията милост?

Това, че Бог е праведен – беше показано. Това е отговорът на въпроса “Откъде?”, значението на нашето “Оттам,” нашето А сега. Божията милост триумфира! Тя ни е била дадена. Позитивната връзка между Бога и човека, която е абсолютният парадокс, наистина съществува. Това е посланието на благовестието (1:16) прогласявано със страх и трепет, но под натиска на една необходимост, от която не можем да избягаме. То прогласява вечността като едно събитие. Ние заявяваме познание за Непознатия Бог, Господа на небето и земята, Който не обитава в ръкотворни храмове, Който не се нуждае от нищо, понеже Сам дава на всички живот и дишане, и всичко. Ние представяме всичко като дадено от Бога на хората, за да могат те да търсят Този, Който не е далеч от всеки един от нас, в Когото живеем, движим се и съществуваме, Който е отвъд нашия живот и достъп, и съществуване, и Чиято природа ще остане вярна независимо от човешката поквара. Ние изявяваме, че понеже Неговата природа е да остане верен Бог, не може да бъде изобразен чрез някакво подобие чрез умението и способностите на човеците; че Бог не държи сметка за времената на невежество, но, че сега Той заповядва на всички навсякъде да се покаят. Ние известяваме настъпването на деня, в който Той ще съди света на човеците с правда – в Своята правда! (Деяния 17:23-31).

Божията правда се е открила. Ние не можем повече да не се съобразим с това; ние не можем повече да виждаме това, което е било дадено по друг начин освен в светлината на това предишно даване. Не можем да дойдем отникъде освен от това откровение. Оттам отрицанието, в което стоим може да бъде разбрано единствено в светлината на Божието утвърждаване, от което то произлиза. Това означава, че белегът на човешката неправда и безбожие са преплетени с по-дълбоките белези на Божията прошка; че раздорът на човешкото незачитане е проникнат от полутоновете на Божията мелодия “въпреки това”. Щом веднъж откровението е дадено, нашата ситуация никога не може да бъде друга; ако това означава да кажем, че вярваме в това, което е било открито, и ако приемем, че човекът е бил отхвърлен от Бога и следователно издигнат, за да бъде с Него. Чрез вяра в Божието откровение ние виждаме човека обвързан, ограничен и затворен вътре, но дори това е Божие действие. Ние виждаме човека осъден и все пак по този начин поправен. Ние виждаме смисъл в безсмислието на историята. Ние виждаме, че истината излиза от своите ограничения. Виждаме в човека повече от плът. Виждаме появата на спасението. Ние виждаме Божията вярност да остава непоклатима дори ако най-благородните човешки надежди и очаквания са хвърлени на земята. И така, когато виждаме какво се е появило, какво се  е открило и е било изявено, ние се запътваме, за да посрещнем света. Ние говорим за това откровение и сме заети с това да донесем Божието послание до тези, които имат очи да виждат и уши да чуват. Откриването на Божията правда е – засвидетелствано от закона и пророците: то е било прогласено преди дълго време (1:2). Авраам видял деня, в който Бог ще съди света в правда; Мойсей видял същото нещо; пророците са го видели; Йов и псалмиста са го видели. Ние сме придружавани от облак свидетели, които стоят, всички те, в светлината на този ден; понеже значението на всяка епоха в историята е пряко свързана с Бога. В Неговата правда всяко обещание е изпълнено. Божията правда е смисълът на цялата религия, отговорът на всяка човешка надежда, желание, стремеж и очакване и  особено отговорът на цялата тази човешка дейност, която е съсредоточена върху надеждата. Божията правда е това, върху което е основано цялото съществуване и неизбежност на света и тя е особено видима, когато светът стои пред отрицанието на присъдата. Тя е значението на историята срещу своята собствена неадекватност. Тя е изкуплението на цялото творение и най-вече, когато творението съзнава, че не е повече от творение и по този начин сочи отвъд себе си. Където и да има отпечатък на откровение – и какво изобщо е лишено от този знак? – там има свидетелство за Непознатия Бог, дори ако то не е повече от невежо и суеверно поклонение от най-ужасен вид (Деяния 17:22-23). Не са ли казали това някои от собствените ви поети (Деяния 17:28)? Там където има съществуване там също така има и възможност за разбиране. Ние не прогласяваме нещо ново; ние говорим за основната истина, в която всичко е старо; ние прогласяваме нетленното, от което всичко тленно е само една притча. Следователно нашата тема е темата, за която притчите говорят и свидетелстват; темата, която очите са видели и ушите са чули и която хората са повярвали. Ние прогласяваме темата на църквата, която е вярвана от всички човеци навсякъде и по всяко време. Божията правда се открива – чрез Неговата вярност в Исус Христос. Божията вярност е Неговото търпение, според което Той снабдява; в различно време и в различни скрити моменти от човешката история, случаи, възможности и свидетелства на познанието на Неговата правда.

Исус от Назарет е точката, в която може да видим, че всички останали точки формират линията на върховното значение. Той е точката, в която се забелязва пурпурната нишка преминаваща през цялата история. Христос – правдата на Самия Бог – е темата на това разбиране. Божията вярност и Исус Христос се потвърждават една друга. Божията вярност е установена когато ние се срещнем с Христос, Който е в Исус. Следователно, независимо от цялата неадекватност, ние сме в състояние да разпознаем  разпознаваемата възможност на Божието действие във всички Негови скрити свидетелства в историята. Следователно също ние сме способни да открием в следите на Божията правда в света повече от просто едни случайни случки и можем да видим, че нашата собствена позиция във времето е заредена с едно вечно обещание; ако – не, понеже! – ние срещаме една истина от друг порядък в една точка във времето, в едно място в това време, което е изцяло просветено от реалността и чрез Божия отговор. Денят на Исус Христос е денят на всички дни. В брилянтната и видимата светлина на тази единствена точка е скрита невидимата светлина на всички точки. Да схванем Божията правда веднъж и завинаги тук е надеждата на правдата (Галатяни 5:5) навсякъде и за всяко време. Чрез познанието на Исус Христос всяко човешко очакване е гарантирано, утвърдено и установено; понеже Той показва, че не човек е Този, Който чака, но Бог – в Неговата вярност. Нашето откриване на Христос в Исус от Назарет е утвърдено от факта, че всяка изява на Божията правда сочи и свидетелства за това, на което ние вече сме се натъкнали в Исус – скритата власт на закона и пророците в Христос, Който ни среща в Исус. Изкуплението и възкресението, невидимостта на Бога и един нов ред, определят значението на всяка религия; и именно това е, което ни принуждава да стоим тихи в присъствието на Исус. Цялата човешка дейност е един вик за прошка и именно това е прогласено от Исус и това се открива конкретно в Него. Възражението, че тази скрита сила за прощение, и на практика цялата субективна същност на религията, се намират на друго място съвсем не отговарят на истината тъй като именно ние сме били направени способни да твърдим това. В Исус ние сме открили и разпознали истината, която Бог е открил навсякъде и че, както преди така и след Исус, хората са били намирани от Него. В Него ние сме намерили стандарта, чрез който всяко откриване на Бога и всичко, което е било открито от Него е направено познато като такова. В Него разбираме, че това което откриваме и това че сме намирани е истината на реда на вечността. Мнозина живеят своя живот в светлината на изкуплението, прощението и възкресението; но това че имаме очи да видим техният начин на живот ние дължим на Единия. В Неговата светлина ние виждаме светлина. Че Христос е Този, Когото срещаме в Исус е гарантирано от това, че в Него намираме остро дефинираната, крайна интерпретация на Словото на Божията вярност, за което свидетелстват Законът и Пророците. Неговото влизане в най-дълбоката тъмнина на човешката обърканост и оставането Му в нея е верностТА. Животът на Христос е свършенoтo покорство на волята на верния Бог. Исус стои сред грешниците като грешник; Той се поставя напълно под осъждението, под което е поставен светът; Той застава там където Бог може да присъства единствено чрез поставянето Му под въпрос; Той взема образа на слуга; Той отива при кръста и смъртта; Неговото най-голямо постижение е едно отрицателно постижение. Той не е един гений, на когото е даден един призив или дори окултни сили; Той не е герой или дори водач на хората; Той не е нито поет, нито мислител: – Боже Мой, Боже Мой защо си ме оставил? Все пак именно в това отрицание Той е изпълнението на всяка възможност на човешкия прогрес така както законът и пророците разбират прогреса и еволюцията, понеже Неговата жертва на несравнимо по-Великия и на невидимия Друг всяко твърдение за гениалност и всяка човешка възможност за геройство, естетика или психика, понеже няма разбираема човешка възможност, от която Той да не се е освободил. Така Той е разпознаван като Христос; поради тази причина Бог го превъзвишава; и заради това Той е светлината на Последните Неща, чрез която всеки човек и всяко нещо са осветени. В Него ние виждаме Божията правда и дълбините на ада. Месията е краят на човечеството и тук също така Бог е признат за верен. В деня, в който човечество е отхвърлено, новата епоха на Божията правда е започнала.

За всички, които вярват. Тук е необходимо едно уточнение. Видението за Новия Ден остава едно непряко видение; в Исус откровението е един парадокс, колкото и обективен и универсален да е той. Това, че обещанието за Божията вярност се е изпълнило в Исус Христос не е и никога няма да бъде, една себеочевидна истина, тъй като в Него то се открива в крайна скритост и е най-цялостна тайна. Истината на практика никога не може да бъде себеочевидна понеже тя не е въпрос нито на историческа, нито на психологическа опитност и понеже не е и една космическа случка в естествения ред, нито дори най-върховното проявление на нашето въображение. Следователно тя не е достъпна за нашето разбиране; тя не може нито да бъде изровена от това, което е несъзнателно скрито вътре в нас, нито разбрана чрез посветено размишление, нито позната чрез манипулирането на тайни окултни сили. Тези неща всъщност я правят още по-недостъпна. Тя не може нито да се научи, нито да бъде предадена чрез традицията, нито пък е обект на изследване. Там където към нея може да се подходи по този начин, тя не може да бъде от универсално значение, нито пък може да бъде Божията правда за целия свят, спасение за всички хора. Вярата е обръщение: тя е едно радикално и ново разположение на човека, който стои гол пред Бога и е изцяло обеднял, за да може да добие единствения скъпоценен бисер; тя е един опит от страна на човека заради Исус да изгуби собствената си душа. Вярата е Божията вярност, дори тайна в и отвъд човешките идеи и утвърждавания за Него и отвъд всяко положително религиозно постижение. Няма такова нещо като зряло и сигурно притежание на вярата; гледана психологически тя винаги е един скок в тъмнината на непознатото, полет в празнотата. Вярата не ни е открита от плът и кръв (Матей 16:17): никой не може да я предаде на себе си или на някой друг. Това, което съм чул вчера трябва да чуя и днес; и ако искам да го чуя отново и утре то трябва да бъде открито от Отца на Исус, понеже това е откриване на Божията правда, трябва да бъде най-пълното покриване на Неговата непознаваемост. В Исус Бог става вертикално една тайна: Той става познат като непознатия, говорещ във вечна тишина; Той се защитава от всяко крайно съжителство и от всяко нахалство на религията. Той става един скандал за евреите и глупост за гърците. В Исус общуването на Бога започва с един отпор, с откриване на една бездънна пропаст, с ясното откриване на един голям камък за препъване. “Махнете от християнската религия, както е направила християнската държава, неговата способност да удивлява и християнството, превръщайки се в едно директно общуване, е изцяло унищожено. То се превръща в нещо дребно и изкуствено, което не е способно нито да нанася дълбоки рани, нито да ги лекува. Показвайки едно нереално и просто човешко състрадание, то забравя качествената разлика между човека и Бога” (Киркегор). Вярата в Христос, подобно на своята тема, Божията правда, е радикалното “Въпреки това”. Вярата в Исус трябва да почувства и да разбере нечутата, “не-любяща” любов на Бога, да върши винаги скандалната и вбесяваща Божия воля, да вика към Бога в Неговата неразбираемост и скритост. Да се вярва в Исус е най-опасната от всички опасности. Това “Въпреки всичко,” тази нечутост за действие, тази опасност е пътят, по който ние насочване човеците. Ние изискваме вяра, не повече и не по-малко; и ние правим това изискване не от свое собствено име, но в името на Исус, в Когото ние сме открили тази неустоимост. Ние не искаме вяра в нашата собствена вяра, понеже съзнаваме, че доколкото вярата води началото си от нас, тя не заслужава да бъде вярвана. Ние не изискваме от другите нашата собствена вяра; ако другите трябва да вярват, те не трябва да правят това, по начина, по който го правим ние, изцяло на свой собствен риск и поради обещанието. Ние изискваме вяра в Исус; и ние поставяме това искане тук и сега за всички, каквито и да са условията на живот, в които те се намират. Все пак няма предварителна необходимост за вярата, няма изискван стандарт на обучение или интелект, няма характерен темперамент на ума или сърцето, няма особен икономически статус. Няма човешки пътища, по които да вървим, няма “път на спасение,” за вярата няма стълба, която първо трябва да бъде изкачена. Вярата е свое собствено начало, своя собствена презумпция. На каквото и стъпало от стълбата на човешкия живот да стоят хората – без значение дали те са евреи или гърци, стари или млади, учени или неучени, сложни или прости – в трудности или в спокойствие, те са способни да вярват. Изискването на вярата преминава диагонално през всеки вид религиозен или морален темперамент, през всяка житейска опитност, през всеки вид интелектуално постижение и през всяка социална класа. За всички вярата е едновременно лесна и трудна; за всички тя е еднакво един скандал, една опасност, едно “Въпреки това;” за всички тя представлява същата обърканост и същото обещание; за всички тя е един скок в празното пространство. И тя е възможна за всички единствено, понеже е изцяло невъзможна.

Ст. 22б-24 защото няма разлика. Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога,  а с Неговата благост се оправдават даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса,

“Забележете, че тук се намира самият център и ядро на посланието и на цялото писание” (Лутер).

Няма разлика. Реалността на Божията правда е доказана чрез своята универсалност. Тя не е неуместна заради това, че именно Павел е този, който, осмелявайки се, в Исус, да постави дръзко вярата си единствено в благодатта е способен, в Исус, също така да схване Божието събаряне на всички човешки различия. Наистина, смелостта на Павел произлиза от това прозрение. Понеже е апостол на езичниците той е пророкът на Божието Царство. Щом тази взаимна зависимост бъде замъглена се появява това, което след това е наречено “мисионерска работа”. Но това  е нещо много различно от мисията на Павел. Неговата мисия не издига бариери; тя ги събаря. Бог може да бъде познат, само когато хора от различен ранг са съединени заедно чрез една единствена стъпка; когато тези от най-висш ранг вземат “страданието заедно с целия социален ред на своето време и понасят неговия тежък товар” (С. Прейсуърк) като най-достойното постижение, на което са способни; когато богатите по дух не мислят за своето богатство – нито дори за да го споделят – но сами стават бедни и братя на бедните. Фарисеите, които се молят, могат наистина да станат мисионери, но не мисионери на Божието Царство. Странното ЕДИНЕНИЕ – на човеците един с друг – трябва да утвърждава и да показва странното и все пак спасително РАЗДЕЛЕНИЕ – между Бога и човеците. Парадоксът трябва да бъде поддържан абсолютно, за да може скандалът да не бъде замъглен и за да може християнството да бъде открито в своята истинска природа като “един проблем, който е сам по себе си най-вече гатанка и който поставя въпросителна срещу всяко човешко постижение в историята” (Овърбек). Не трябва да се позволява на нищо да смути този парадокс; не трябва да остане нищо от илюзията, която позволява на една предполагаема религиозна, морална или интелектуална опитност да премахне единствената сигурна основа на спасението, която е Божията милост. Илюзията, че някои хора имат предимство над други трябва да бъде напълно изхвърлена. Думите “защото няма разлика” трябва да бъдат повтаряни и чувани отново и отново. Изискването да се вярва е поставено пред всички. Всички трябва да продължат по пътя на вярата и трябва да продължат единствено по пътя; и все пак това е път, по който никой човек не може да върви. Всяка плът трябва да млъкне пред Божията незабележимост, за да може всяка плът да види Божието спасение.

Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога. Тук е представена причината за премахването на всяка разлика. Забележителното единство е удостоверено от едно забележително разделение. Няма позитивно притежание на човека, което е достатъчно, за да осигури една основа за човешката солидарност; понеже всяко положително притежание – религиозен темперамент, морална съвест, хуманизъм – вече съдържат в себе си семената на разпада на обществото. Тези позитивни фактори раждат различия, понеже разграничават хората един от друг. Искреното общение се основава на това, което липсва на човека. Точно когато разберем, че сме грешници ние разбираме, че сме братя. Нашата солидарност с другите хора е адекватно основана единствено, когато с другите – или отделно от тях, понеже не можем да ги чакаме! – ние се прострем отвъд всичко, което сме и притежаваме, и видим изцяло проблематичния характер на нашето настоящо състояние. Хората не заслужават да се прославят от Бога. Божията слава е Неговата очевидност (Gloria divinitas conspicua—Бенгел). За нас тази очевидност липсва и затова ние сме обединени. Следователно всичко, което е издигнато трябва да се сниши; и блажени са тези, които вече се намират ниско долу. Проблемът на вярата се появява там където липсва Божията очевидност – тези, които не са видели и все пак са повярвали; и прощението на греховете, което е единственото актуално спасение – тогава се появява като една твърде значима възможност. Разбирането на нуждата от прошка на греховете няма нищо общо с песимизма, с разкаянието и с чувството за грях или с “тежката депресия” на “проповедниците на смъртта” (Ницше); тя няма връзка с източния аскетизъм противопоставен на веселието на гърците. Нуждата за прощение на греховете можеше на практика да бъде смятана за един дионисиевски ентусиазъм ако не беше нещо, което не може да бъде поставено в никакви човешки категории. Истинското отрицание е насочено толкова срещу отричането на този живот, колкото и срещу неговото приемане. И евреите и езичниците са поставени под едно от тези осъждения. Нашето най-дълбоко и последно лишение – едно лишение също толкова реално без значение дали приемаме или отричаме света такъв какъвто е! – е разпознато когато разберем истинската и първоначална човечност, която лежи отвъд този свят. В тази ЧИСТОТА човекът е поставен във владението на Божията милост.

Да бъдем оправдани (обявени за праведни) свободно по Неговата милост. Когато сме направени способни да не чуваме нищо освен думите на Съдията, чрез които Той утвърждава Себе Си и чрез които Той държи всичко (Евреи 1:3) ние знаем, че човек стои сигурно и истински пред Бога. Тогава нашето чуване не може да бъде нищо друго освен вяра в Бога, вяра, че Той е понеже Той е. Дотогава, докато сме люшкани от други мотиви освен вярата, ние не стоим пред Бога. Така всички разделения между хората изглеждат тривиални.

Бог обявява.  Той обявява, че Неговата правда е Истината над и отвъд всяка човешка правда и неправда. Той заявява, че е приел нашата кауза и че ние Му принадлежим. Той заявява, че ние, Неговите врагове, сме възлюбените Му деца. Той обявява Своето решение да издигне Своята справедливост чрез пълно обновяване на небето и земята. Тази декларация е creation ex nihilo, сътворение от нищото. Изговорено от Бога от Неговия трибунал, то е основано единствено на Него и е без повод или условие. Такова едно творение със сигурност е истинско творение, творението на Божията правда в нас и в един нов свят. Когато Бог казва, то е сторено. Но творението е едно ново творение; то не е просто едно ново изригване, или продължение, или разгръщане на тази стара “творческа еволюция,” от която ние сме част и ще останем част до края на живота си. Между старото и новото творение винаги е поставен един край на този човек и на този свят. “Нещото,” което  Божието Слово създава е един вечен порядък изцяло различен от всяко “нещо”, което ние знаем по различен начин. То нито се появява от това, което познаваме, нито пък е негово развитие. Сравнено с нашето “нещо” то е и винаги остава – нищо. Колкото и вярно да е това – ТОВА смъртното трябва да се облече с безсмъртие  и  ТОВА тленното трябва да се облече в нетление; въпреки това – плът и кръв не могат да наследят Божието царство – тъй като обличането е Божие дело, а не човешко действие, това смъртно остава смъртно и подвластно на тление: той очаква една радикална и качествена промяна; той очаква на практика Възкресението на Мъртвите (1 Коринтяни 15:50-57). Очакваме ново небе и нова земя. Божията правда в нас и в света не е някаква конкретна форма  на човешка правда съревноваваща се с други форми; вместо това животът ви е скрит с Христа в Бога (Колосяни 3:3). Ако не е скрит, той не е Живот! Божието царство не е дошло на света, нито дори в неговите най-далечни краища; и все пак то е било прогласено: то не е дошло и все пак е наближило. Божието царство остава въпрос на вяра, но преди всичко откровението в Исус Христос е въпрос на вяра. То е било прогласено и сега е наближило като един нов свят, а не като продължение на стария. Нашата правда може да бъде цялостна и пълна единствено като Божията правда. Под сега винаги трябва да се разбира вечният свят, в отражение на който ние стоим тук и сега. Божията милост, която е насочена към нас може да бъде истинска и може да остане истинска  единствено като едно чудо – “вертикално отгоре”. Когато за Божията милост се мисли като за един елемент от историята или като за един фактор в човешкото духовно преживяване, нейната неистина бива подчертана. Ние наистина стоим пред Бога, тъй като с вяра очакваме реализацията на Неговото Слово. Тъй като ние вечно разпознаваме, че заявлението, че сме оправдани е от Бога в Неговото присъствие, то се случва свободно чрез Неговата благодат и единствено чрез Неговата благодат. Благодатта е свободната и щедра воля на Бога, Неговата воля да ни приеме. Нейната необходимост произлиза от Него и единствено от Него. Необходимостта на Божието обещание, че тези, които са с чисти сърца и търсят Неговата слава ще Го видят лице в лице; необходимостта затворената Истина на Бога да разкъса оковите си; необходимостта Бог да опази и покаже Своята вярност без каквато и да е помощ от наша страна, за да може да се изяви – просто понеже Той е Бог; цялата тази необходимост е величественото първенство на благодатта.

Тогава благодатта не е духовна сила живееща в човека на този свят; тя не е физическа енергия намираща се в природата; не е космическа сила в тази земя. Благодатта е и остава винаги Божията Сила (1:16), обещанието за един нов човек, за една нова природа, за един нов свят. Тя е обещанието за Божието царство. Благодатта е и винаги остава в този свят отрицателна, невидима и скрита; знакът на нейното действие и заявлението за премахването на този свят и за края на всички неща. Неспокойна и по този начин разбиваща, благодатта напълно премахва основите на този свят; и все пак в Деня на дните, творческото Божие Слово ясно заявява, че действието на благодатта вече не е отрицание. Благодатта е цялостно “Да”, тя е спасение, утеха и наставление. Чрез премахването на външния човек вътрешният всеки ден се подновява. Но всичко това е вярно за Деня на дните чрез творческото Слово; то трябва да бъде вярванo, понеже творческото Божие Слово го е обещало; и ние можем да вярваме в него, понеже очите ни са вперени в Деня на изпълнението, който е бил изявен в Исус.

Творческото слово е изговорено – чрез изкуплението, което е в Исус Христос.

Какво тогава е в Исус Христос? Там се намира това, което ужасява: премахването на историята в историята, разрушаване на структурата на събитията в тяхната позната структура, краят на времето във времевия ред. Да се свети Твоето име! Да дойде Твоето царство! Да бъде Твоята воля както на небето, така и на земята! Човешкият Син прогласява смъртта на човешкия син, Той прогласява Бога като Първият и Последният; и ехото отговаря: Поучаваше ги като един с власт – Той не е на себе си – Той мами хората – Приятел на бирници и грешници. Отговорът носи несъмнено свидетелство за истината на това, което е било прогласено. Исус от Назарет, Христос по плът, е една от другите възможности в историята; но Той е възможностТА, която притежава всички белези на невъзможност. Неговият живот е една хармония в рамката на историята; едно конкретно събитие сред други конкретни събития, един случай в тон и ограничен от връзките на времето; той принадлежи на тъканта на човешкия живот. Но това е една история носеща значение; това е една конкретност, която показва Началото и Края; това е време събудено за спомена на Вечността; това е едно човечество изпълнено с Божия Глас. В този фрагмент на света има отделяне от този свят – пред самите очи на човека и действително чувайки го! – нещо, което блесни в мрака и дава на света нова светлина; и това “нещо” е – Божията Слава във висините и на земята мир сред тези, в които е Неговото благоволение! – Самият Бог, Който е пожелал да привлече целия свят към Себе Си и да направи едно ново небе и нова земя. Могъщо е това, превъзвишено и твърде славно, ужасно наглед, един образ от злато и сребро, от желязо, мед и кал. Но в скрития Живот на Исус ние също така виждаме и камъка оформен и отделен, който удря краката на образа без помощта на човешки ръце и го разбива на парчета. Целият образ е строшен и вятърът го отнася като прах през лятна суша. А камъкът, който разтроши образа стана голяма планина, която изпълни целия свят (Данаил 2:24-35). Сатана е паднал от небето като светкавица, неговото владичество е свършило; Божието царство е наближило и глашатаят на Неговото Царство със сигурност се е появил. Слепи проглеждат, куци прохождат, прокажени се очистват и глухите прочуват, мъртви биват възкресявани и на сиромасите се проповядва благовестието; и – блажен онзи, който не се съблазнява в Мене. Този, който се взира в земните фрагменти на света и разбира в живота на Исус и отвъд него изкуплението, което ще дойде; той чува творческия глас на Бога и след това не търси вече друг, но очаква всичко от изкуплението и от този Божий глас (Матей 11:1-4). Блажен този, който вярва това, което може да бъде единствено ВЯРВАНО и което МОЖЕ единствено да бъде вярвано поради това, което е – в Христос Исус.

Ст. 25-26 Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра. Това стори, за да покаже правдата Си в прощаване на греховете извършени по-напред, когато Бог дълготърпеше, за да покаже, казвам правдата Си в настоящето време, та да се познае, че Той е праведен и че оправдава този, който вярва в Исуса. Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра. В старозаветния култ покриването на умилостивението (евр. Kapporeth гр. Hilasteriori, престол на милостта) е бил един златен къс, засенен от крилете на две ангелски фигури (херувими), които покривали и обозначавали мястото, където били поставени ковчегът на завета и Божиите думи (Изх. 25:17-21). В I Самуил 4, II Самуил 6:2 това е мястото, над което обитавал самият Бог; в Изход 25:22, Числа 7:89 това е мястото, откъдето Бог говорел на Мойсей. Все пак то най-вече е мястото, където във великия ден на Изкуплението хората били примирявани с Бога чрез поръсване с кръвта (Левит 16:14-15). Аналогията с Исус е особено подходяща понеже престолът на милостта е не повече от едно конкретно, макар и много важно място. Чрез директната заповед на Бога, Исус от вечността е бил определен като място за умилостивение, над което Бог обитава и от което Той говори; все пак сега Той заема една позиция във времето, в историята и в присъствието на хората. Животът на Исус е мястото в историята определено за Бога за умилостивение и определено от вечността – Бог в Христос примиряваше света със себе Си (II Коринтяни 5:19).  На това място Божието Царство идва близо; толкова близо, че тук Бог обитава с човека и Неговото общение е непогрешимо; толкава близо, че тук натискът на вярата е една изискваща необходимост. Но, точно както в Стария Завет, Kapporeth покрива свидетелството на Бога и обозначава неговото присъствие сред хората и така тук Неговото изкупително действие и изгрева на деня на изкуплението (24 стих) в Исус са покрити така, както и изявени. Исус несъмнено ни е представен като Христос, но Неговото месианство също така ни е представено като един рязко дефиниран парадокс. Той е въпрос единствено на вяра. Умилостивението се появява на мястото на умилостивението – само чрез кръв, с което тържествено ни е припомнено, че Бог дава живот единствено чрез смърт. Следователно в Исус изкуплението също се случва единствено чрез Божията вярност чрез кръвта Му: само, да се изразим така, в ада на Неговата пълна солидарност с целия грях, слабост и нещастие на плътта; в тайната на една поява, която на нас ни изглежда изцяло отрицателна; в изгасването на всички светлини – герой, пророк, чудотворец – които обозначават брилянтността на човешкия живот, една брилянтност, която свети също така и в Неговия живот, докато Той живее като човек сред човеци; и накрая, в абсолютния скандал на Неговата смърт на кръста. Чрез кръвта Му тогава е доказано, че Христос е първата и последната дума на Божията вярност към човека. Чрез смъртта Си Той заявява невъзможната възможност за нашето изкупление и показва Себе и като светлина от светлината несътворен, като Глашатай на Божието Царство. “В картината на Изкупителя доминиращият цвят е кръвта” (Ф. Фр. Хилър), понеже в пътя към кръста, предлагайки Своя живот, и в Своята смърт, радикалното естество на изкуплението, което Той донася и пълната новост на света, която Той прогласява, за първи път са извадени на светлина. Извадени на светлина – не, по-скоро, поставени в сянка, щом веднъж осъзнаем, че разбирането на радикализма и новостта на Божия свят, на необходимата трансформация на човешкото сърце, лежи отвъд нашата способност – Ето, това детенце е за падане и ставане на мнозина в Израел; и за знак, срещу който ще говорят – а на теб меч ще прониже душата, за да се явят помислите на много сърца (Лука 1:34-35). Тайната на изкуплението чрез кръвта на Исус е, и остава, Божията тайна. Нейната изява, която е Божията невидимост ставаща видима, винаги е Божието действие, едно действие на Неговата вярност или, което е същото, едно действие на вяра. Доколкото това се случва, Неговата вярност устоява, доколкото опасността на вярата се осмелява, зората на новия свят, реалността на Божията милост и на нашето спасение – на нашето бъдещо обличане в нашето обиталище, направено не от ръце, но вечно, в небето (II Коринтяни 5) – е изявена и обявена, направена сигурна и гарантирана за нас, в кръвта на Исус. Ние вече стоим, тук и сега, в отражение на бъдещите неща; ние сме объркани, но не отчаяни; повалени от Бога, но все пак, в тази КРИЗА, под Неговата изцеляваща сила. “Следователно ние трябва да се сгушим под крилете на нашата квачка и да не бягаме насам натам разчитайки на силата на собствената си вяра, за да не би ястребът бързо да ни разкъса на части и да ни погълне” (Лутер).

За изява на Неговата правда. Навсякъде има прошка на греховете, чудотворно изливане върху хората на богатството на Божията милост, знаци на Божието претърпяване и дълготърпение (2:4). Навсякъде хората биват изцелявани от божествените рани. Но чрез Исус ние сме направени способни да виждаме, че това е така; чрез Него Божията правда е изявена и представена пред нас; чрез Него ние сме поставени така, че да можем да разбираме историята – греховете сторени по-напред – както Бог ги вижда, да се изразим така, в светлината на Неговата очистваща милост; чрез Него ние познаваме Божията милост като край на всички неща и новото начало и ние знаем какво означава това за нас – означава, че трябва да бъдем доведени до покаяние (2:4; 6:2-3). Единствено чрез Него Божията правда е ясно виждана като непогрешимото ръководство на човека и истинската сила в историята. Чрез откровението, което ни е било дадено в Исус, сега виждаме навсякъде и винаги не само плътта и греха, както вижда законът (3:20), но Съдията, Който, в Своето снизхождение, говори словото на прошка навсякъде, където съзира тайните човешки (2:16), вярното признание на Неговата вярност. Бог е праведен и Той оправдава тези, които се осмеляват да скочат в празнотата. Вярвайки в Исус, ние вярваме в универсалната реалност на Божията вярност. Вярвайки в Исус за нас правдата и оправданието на Бога са изявени и показани. Това е откровението, в което можем да видим себе си, такива каквито сме и  да продължим, за да срещнем хората такива каквито са. В светлината на това откровение ние можем да се осмелим да направим това, което сами никога не сме правили – да вярваме в себе си и във всички хора. За тази цел и за това откровение ние изискваме смело от всички човеци (2:22) вяра – вярва в откровението. Имаме мир с Бога (5:1), понеже Той е праведен и понеже Той оправдава.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.