За какво съм тук? Как да разберем кое е правилно и кое не? Това са въпроси, които всяко човешко същество, а може би и всяка човешка общност, си задава от време на време, поне по подразбиране. Но има и трета група въпроси, която също насочва към темата на тази книга и която се простира много по-широко, отвъд пределите на църквата и в един много объркан и плашещ свят. Нашият свят.
През лятото на 2008 г. един вулкан, който дотогава показваше признаци единствено на вътрешна активност, изведнъж изригна с ужасяваща сила. Това не беше буквален вулкан, но опустошителения му ефект беше подобен. Цялата финансова система на западния свят, която доминираше световната култура в продължение на няколко поколения, силно се пренапрегна и се разпадна под собствената си тежест. Тя приличаше на гигант, който се е покатерил на едно дърво, за да обере и изяде всички плодове, и който сега, в прекомерната си алчност, се протяга към другите дървета наоколо, за да достигне и техните плодове. Но тежестта му беше твърде голяма и дървото, на което се беше покатерил, не можеше да понесе повече натоварване. То се прекърши, а великанът все още алчно се вкопчваше в колкото се може повече плодове.
Същесвтвуват множество сложни причини за финансовия хаос от 2008 г. и читателят може би ще се успокои, ако разбере, че няма да ги обсъждам. Но непосредствено след това много хора изтъкнаха факта, че през предишните двадесет години тихомълком са били отменени всички правила и разпоредби, които преди това са били въведени, за да попречат на банките и на други отпускащи заеми институции да се държат безотговорно. Политиците бяха казали, че те са прекалено рестриктивни. Една здрава икономика трябва да поема рискове и да възнаграждава тези, които ги поемат. Всички се съгласявали без да осъзнават, че бързо се приближават към ръба на скалата. Затова сега хората казват, че трябва да въведем отново всички правила и разпоредби. Време е да затегнем нещата.
Това пасва на много други аспекти на днешната култура. От 11 септември 2001 г. насам на летищата са въведени сложни мерки за сигурност. Повечето от нас почти са забравили какво е да се качиш на самолет, без преди това да преминеш през електронна проверка. Тези от нас, които редовно посещават Съединените щати, са свикнали с фотографирането и снемането на пръстови отпечатъци при всяко преминаване през митницата. Но почти навсякъде, където пътувате, и особено ако ще е за повече от няколко дни, има формуляри за попълване, интервюта, на които трябва да присъствате, снимки, които трябва да бъдат направени, и т.н. Милиони хора, които на пръв поглед изглежда, че нямат намерение да взривяват самолети, трябва да загубят много време и пари, за да преминат през официални процедури, с които да удостоверят, че са граждани, спазващи законите (макар че след като са се редили на опашка с часове и са били изпратени отново да попълнят поредния тривиален формуляр, може да не се чувстват толкова готови да ги спазват). В моята страна, Обединеното кралство, всеки, който полага доброволен труд, включващ работа с деца, трябва да премине през сложни и продължителни полицейски проверки, за следи от лошо поведение в своето досие. Това се отнася дори за хора на седемдесет и осемдесет години, които са живели безупречно и чиито приятели и роднини познават много добре. Вече не се доверяваме на хората. На никого. Пишейки това, съзнавам, че някои хора ще си помислят, че съм опасно безотговорен, като дори повдигам някакви въпроси свързани със Системата, каквато я имаме сега. (Тя се влошава. Обещани са още повече официални формуляри. И това не работи – с изключение на адвокатите, които печелят винаги, когато някой е съден). Западният свят е обвързан със закони, правила и регулации.
Има дълбоки културни причини, поради които сме избрали този път. Но в момента просто трябва да отбележим, че нашата култура се люшка между дерегулацията във всички ключови области на живота – пари, секс и власт, казано грубо, и това, което може да се нарече ререгулация. Дерегулацията се случи, защото хората искаха да правят нещо свое, да бъдат верни на себе си и да видят какво ще се случи. Но когато дерегулацията доведе до хаос, било то в банковото дело (парите), в човешките взаимоотношения (сексът) или в начина, по който водим войната, политиката, затворите, разпитите и други подобни неща (властта), хората се стремят отново да въведат правила, които да ни върнат в правия път. Проблемът е, че с въвеждането на нови правила не се стига до същността на проблема. Да правиш нещо свое не е достатъчно добро, но правилата сами по себе си няма да решат проблема.
Това ми стана ясно в началото на 2009 г., когато разговарях с високопоставен банкер, когото познавам много добре и който беше близо до сърцето на финансовата катастрофа от лятото на 2008 г., а сега, когато разговаряхме, се опитваше да разбере как да спаси това, което може да бъде спасено, и да върне нещата в някакво разумно положение.
„Том – каза той, – те могат да въведат колкото си искат нови регулации. Да, наистина имаме нужда от някои насоки; отидохме твърде далеч, като дадохме на хората свободата да играят с огромни суми пари и да правят безумни сделки. Но всеки банкер или ипотечен брокер може лесно да си наеме умен счетоводител и адвокат, които да му помогнат да отметне всички полета, които правителството му казва, и след това да заобиколи системата през задната врата и да прави каквото си иска. Какъв е смисълът от това?“
„Какъв тогава е отговорът?“, попитах аз.
„Характер“, отговори той. „Спазването на правилата е добро, но истинският проблем на последното поколение е, че сме загубили усещането, че характерът има значение; че почтеността има значение. Системата е истински здрава само когато хората, които я управляват, са хора, на които можеш да се довериш, че ще постъпят правилно, не защото има правила, а защото са такива.“
Това съответства на прагматичната гледна точка на Дж. К. Гълбрайт, който в началото на 50-те години на ХХ век пише за финансовата катастрофа от края на 20-те години на ХХ век. Той смята, че най-добрият начин да се запази равновесието във финансовия свят е да се изслушват хората, които са били наблизо, когато се е случил предишният срив. Всъщност той смята, че финансовите катастрофи се случват именно защото хората, които помнят последната, са починали или са се пенсионирали и по този начин вече не са наоколо със спомени и характер, формирани от предишния опит, за да предупреждават по-младите да не бъдат безотговорни.
Откакто водих този разговор, се случи нещо друго, което е почти толкова вулканично в обществения живот на Обединеното кралство. Хората в други страни може би се забавляват с целия този шум, защото той е свързан с корумпирани политици – в много страни хората приемат, че политиците са корумпирани и че гражданите не могат да направят нищо по въпроса – но в моята страна той разтърси цялата ни система из основи. Изведнъж се оказа, че някои политици са претендирали за „разходи“ за всякакви неща, които за данъкоплатците изглеждат смешни и измамни, като например ипотечни плащания за несъществуващи имоти. А оправданието беше, че всички те са действали „в рамките на правилата“. Е, може би, но те сами са си измислили правилата! Когато ги предизвикваха, някои от нашите политици заявяваха, че не виждат нищо лошо в това да използват публични средства за увеличаване на собственото си богатство. А когато след силен обществен натиск политиците се предадоха и позволиха да бъдат публикувани техните искания за разходи, те първо се увериха, че всички ключови елементи са зачернени и нечетливи. Хората от години са доста подозрителни към политиците, но това срина остатъка от доверието.
От една страна, това беше чист фарс, макар и скъп и обиден. Но причината да повдигам въпроса тук е, че той показва още едно място, където се появява моралният въпрос от началото на XXI. Какво се случва „след като повярваш“ – в демокрацията? В западната финансова система? В обществения живот и глобалната общност на утрешния свят? Можем ли да живеем с „правила“ и „разпоредби“, или те ще насърчат манталитета на проверяване на кутии, а не развитието на дълбок, мъдър и надежден характер? И обратното, какво ще се случи, ако позволим на хората да „бъдат верни на себе си“ и да се надяват, че всичко ще се оправи? Дали това работи само в самото начало, или, отново, едва след като „характерът“ е развит в дух на безкористна служба на обществото (както, за тяхна чест, сега се вижда, че правят някои от нашите политици)?
Виждаме подобна история в още една житейска сфера. Преди няколко години се озовах на една трибуна с много изтъкнат бивш английски ръгбист. Той говореше за огромните промени, които са настъпили в играта през последните десет или петнадесет години, с повишената професионализация и огромния натиск върху младите играчи да постигат „резултати“. Играчите днес, каза той, са прекалено тренирани. Учат ги на десетки „ходове“ – как да реагират в тази ситуация, как да се защитят от тази стратегия, как да държат играта под контрол, как да я отворят. Но малцина от тях вече играят играта за удоволствие, придобивайки по този начин онова шесто чувство как работят нещата, което би им позволило да импровизират в напълно нови ситуации. В резултат на това когато се случи нещо неочакваноте те са изгубени. Те не са получили набор от правила за това какво да правят при тези обстоятелства. Това, което им липсва, е дълбоко оформен характер, който би „прочел“ играта с нещо като втора природа и би предложил проницателно и бързо решение.
Въпросите, с които започнахме, може да изглеждат специфични за християните (противопоставени на останалия свят) и дори за определен тип християни (тези, които разглеждат нещата като първоначално обръщение и окончателно спасение, без много междинни моменти). Но това не е така. Всъщност това са същите въпроси, пред които в момента е изправен целият западен свят. И тъй като западният свят от известно време доминира в световната култура, политика и икономика – и дори, поне в някои области, в спорта – това означава, че рано или късно те ще бъдат поставени пред цялата световна общност. Началната ни точка – какво се случва „след като повярваш“ – първоначално сякаш се отнася само за отделния християнин. Но както видяхме, тя засяга и цялото църковно семейство, Джени и Филипс, които са хваната в капана на моралното объркване. Тя също така насочва вниманието от църквата навън към въпросите, с които се сблъсква целият свят. Как не само да мислим ясно и мъдро за това какво да правим в личния си живот, в църковния си живот и в целия си обществен живот, но и да открием как да го правим?
Непрекъснато се връщаме към един конкретен отговор: характер. Интересно е, че самият Исус предизвиква слушателите си да развият именно това. Сега трябва да разгледаме едно от най-известните Му противопоставяния, което отваря въпроса по остър и показателен начин.
Rado's blog 