Пътят на плача: Да разпознаваме модела на псалмиста
Как протича този процес? Моделът и структурата му са очевидни в самите псалми. При псалмите-жалейки моделът изглежда по следния начин: идваме пред всемогъщия Господ, излагаме пред Него своите емоции и оплаквания и след това открито заявяваме, че се доверяваме на обещанията Му. Псалм 13 дава кратък, но доста типичен пример за жалеен псалм.[1] Първите два стиха започват с призив и оплакване към Господ.
До кога щеш, Господи, съвсем да ме забравиш? До кога ще криеш лицето Си от мене? До кога ще имам борба в душата си, Болки в сърцето си всеки ден? До кога ще се превъзнася неприятелят ми над мене?
Тези стихове се обръщат към Бога с оплакване, но и с доверие: псалмистът все пак носи бремето си пред Господа. Споменаването на това, че Бог „забравя“ и „скрива“ лицето Си, е инверсия на Божиите атрибути, които често се споменават в псалмите – че Бог помни Своя заветен народ и ще огрява с лицето Си над него. В разгара на кризата с „болка“ и „скръб“ – и триумфа на враговете му – псалмистът носи това пред Господа, протестирайки, че нещата не трябва да се случват така.[2]
Погледни, послушай ме, Господи Боже мой; Просвети очите ми да не би да заспя в смърт; Да не би да рече неприятелят ми: Надвих му, И да се зарадват противниците ми, когато се поклатя. (Псалм 13:3-4)
Псалмистът вика за избавление, виждайки Бога като Единствения, Който може да даде необходимата помощ. „Погледни“, „послушай“, „дай“ – молбата е Бог да покаже Своята вярност в разгара на тази криза. В този пасаж псалмистът излага причината, заради която Бог трябва да действа: „да не заспя в смърт“, вкоренена в молбата Бог да покаже своята милост и вярност.
Но аз уповавам на Твоята милост; Сърцето ми ще се радва в спасението Ти. Ще пея Господу, Защото се е показал щедър към мене (Псалм 13:5-6).
Подобно на повечето псалми-жалейки, и този преминава от оплаквания и молби към ясен израз на доверие – доверие в Божията „милост“ и „спасение“. Накрая последният стих изразява очакване за възхвала на Бога за Неговото избавление; след като Господ е дал Своето избавление, псалмистът ще „пее на Господа“ за Неговата милост.
Това обаче не означава, че външната ситуация на псалмиста – тази, която причинява болката, объркването или гнева – се е променила между молбата в четвърти стих и заключителното изявление на доверие. Напротив, псалмите-жалейки „правят тази стъпка, без изобщо да ни казват, че външната ситуация се е променила към по-добро“.[3] Псалмът дава модел, който Бог използва, за да занесе сълзите ни пред Бога и да ни доведе до по-дълбоко доверие сред тези сълзи. Окончателното заявяване на доверието не зависи от това дали ситуацията е поправена или веднага „разрешена“. Всъщност доверието в Божиите обещания е в основата на всички псалми-жалейки. Защото, макар че псалмите-жалейки са псалми на объркване, гняв и страх, те са и псалми на надеждата – молитви, които се обръщат към Бога с надежда, отправяйки молба към Него да се покаже верен на обещанията Си.
Оплакване под формата на хваление
Колкото и странно да звучи, библейските жалейни молитви всъщност са форма на хваление към Бога и израз на доверие в Неговите обещания. Но някои християни се чудят как може да е израз на вяра да се оплакваш на Бога. А какво да кажем за Павловото увещание „винаги се радвайте в Господа“ във Филипяни 4:4? В крайна сметка защо християните трябва да се оплакват, ако Божиите обещания са изпълнени в Исус Христос? Не е ли възможно оплакването да бъде признак на невярност, самосъжаление и неблагодарност?
Оплакванията могат да бъдат неправилно насочени. Някои може да решат, че всичко, което трябва да направим, е да дадем воля на емоциите си и да ги изложим на светлина. Други могат да изопачат оплакването, като го използват като форма на самосъжаление; за някои то може да бъде просто начин да се оплачат от прекъсването на удобния си начин на живот в средната класа, без да се стремят да търсят Божието царство в тези обстоятелства. Съществуват редица начини, по които е възможно да изгубим от поглед целта, към която е насочено библейското оплакване: да се придвижим в нашата скръб, объркване и протест към доверие и благодарност към Бога и Неговите обещания. Всъщност можем да видим нещо от естеството на тази цел във Филипяни 4:6: „Във всяко нещо, с молитва и молба изказвайте прошенията си на Бога с благодарение“. Молете се на Бога, представяйте молбите си на Бога – но с благодарност. Това е характерна черта и на по-голямата част от псалмите-жалейки. Няколко месеца след поставяне на диагнозата ми разсъждавах върху тази тясна връзка между оплакването, хвалението и благодарността в моите CarePages
Благословен да е Господ, Който не ни предаде в зъбите им като лов! Душата ни се избави като птица от примката на ловците; Примката се строши, и ние се избавихме. Помощта ни е в името на Господа, Който направи небето и земята (Псалм 124:6-8).
Когато се моля с псалмиста, често забелязвам как хвалението, молбата и оплакването са здраво свързани. Псалм 124 ме порази с начина, по който хвали Бога сред страдание, което предизвиква молба и плач. Псалмистът хвали „Господа, Който е направил небето и земята“, докато говори за това, че е почти разкъсан „като плячка в зъбите им“ и хванат в „примката на птицеловците“. В този контекст нашият Бог е избавител. Докато се стремим да бъдем виждани от лицето на Господ – по въпросите в тези CarePages и в другите области на живота ни – надеждата ми е, че нашите молби могат да бъдат по-малко дълъг „списък с желания“ към Бога и повече време за общуване с Този, Който преди всичко заслужава нашата хвала. Сред бъркотиите, в които се намираме, този Бог е и нашият Избавител във време на беда.
Едно от предизвикателствата по пътя с рака е завистта. Това е често срещано явление при хората с рак, особено когато са диагностицирани в млада възраст. За мен тези въпроси изникнаха след поставянето на диагнозата: Защо аз? Защо сега, а не след три или четири десетилетия? Как другите хора на моята възраст могат да „приемат за даденост“ десетилетията пред себе си, когато за мен тези години са в мъгла? Понякога виждах човек, който е на седемдесет или осемдесет години, и си мислех: „Защо живеят толкова дълго?“ „Какви са шансовете аз да живея толкова дълго?“
Това е мястото, където намирам Псалмите за особено полезни. От една страна, те са честни за нашите страхове, нашето усещане за несправедливост. Те не ги замазват със сантименталност. Въпреки това те не свършват дотук. Те отиват на едно много по-жизнеутвърждаващо място като поставят всичко това пред лицето на Бога. А Бог е много по-удивителен и завладяващ от всичките ни проблеми. Без да отричаме загубата, когато се молим заедно с псалмиста, можем да започнем да виждаме даровете, които Господ, Създателят на небето и земята, е дал на всеки от нас – огромни, ежедневни дарове, на които можем да отговорим правилно единствено с благодарност. Благодарността и хвалата към Бога не отменят плача и молбите. Навлизаме напълно в оплакването едва когато осъзнаем, че не говорим просто пред някой човек, а донасяме бремето си пред Господа, Създателя, Всемогъщия, Който – в светлината на нашето страдание – е нашият Избавител.
Хваленията, молбите и оплакванията в Псалмите са здраво свързани с молитвите, които ни помагат да разпознаем и да се надяваме на Божиите обещания. Както казва Жан Калвин в своя коментар към Псалмите: „Единствено Божието слово е това, което може най-добре и ефикасно да ободри сърцето на всеки грешник. На света за нас няма истински или сигурен мир, освен ако не се уповаваме на Божиите обещания.“[4] Псалмите поставят целия ни живот пред Бога – в щастие и скръб, в радост и горчивина – и насочват погледа ни към Божиите обещания.
Можем обаче да разгледаме и един друг въпрос. Тъй като Божиите обещания са изпълнени в Исус Христос, премахва ли това ролята на плача за християните? Макар че от сърце потвърждавам заедно с Павел, че в Христос „всяко едно от Божиите обещания е „да“ (2 Кор. 1:20), трябва да помислим защо Павел и други новозаветни автори многократно използват езика на плача, когато говорят за настоящия християнски живот. „Въздишаме, копнеейки да се облечем с небесното си жилище“ (2 Кор. 5:2); Духът се застъпва с „незиговорими стенания“ (Римл. 8:26); защото „ние самите, които имаме първите плодове на Духа, вътрешно въздишаме, докато чакаме осиновяване“ (Римл. 8:23). Божиите обещания са изпълнени в Христос, но Божието царство ще дойде в пълнота в бъдеще, когато Неговото царуване ще бъде неоспоримо – дотогава ние се оплакваме, викайки с Откровение 22:20: „Ела, Господи Исусе!“ Божиите обещания идват към нас от бъдещето, затова нашето доверие в Бога приема формата на надежда: „Защото с надежда се спасяваме“ (Римл. 8:24). Стенанията, плачът и копнежът вървят заедно, когато се доверяваме на Бога, Който обещава. Когато Бог обещава на Мойсей да избави израилтяните от Египет, Мойсей пита за Божието име. Йехова отговаря: „АЗ СЪМ, КОЙТО СЪМ“ – или, както твърди Бревард Чайлдс, „ще бъда, който ще бъда“, със смисъл на продължаващо действие (Изх. 3:14). Защото по този начин „Бог обявява, че намеренията Му ще се разкрият в бъдещите Му действия“[5]. Онези, които вярват в Бога, Който обещава, имат обещания, които се отнасят до настоящето, но винаги живеят с надежда. По същия начин стенанията и риданията на християните в Новия завет са израз на надежда и упование в Божиите обещания, обещания, които се въплъщават не в друг, а в самия Исус Христос, Който ще дойде отново, за да сложи нещата в ред, „да съди живите и мъртвите„.[6]
По този начин в псалмите-жалейки се крие надежда, която е форма на доверие и прослава – плач и надежда, отразени и в Новия завет. Но какво да кажем за Псалми 39 и 88, които не завършват с традиционното изявление за доверие и възхвала?
„Послушай, Господи, молитвата ми, и дай ухо на вика ми; Не премълчавай при сълзите ми, Защото съм странен при Тебе И пришелец, както всичките мои бащи. Остави ме да отдъхна, за да се съвзема Преди да си отида и да ме няма вече“ (Пс. 39:12-13).
Няколко неща заслужават да бъдат казани. Първо, самото призоваване и оплакване към Бога представляват доверие към Него. Псалмистът призовава Бога да действа и като преобръща Божиите обещания – казвайки, че сегашната бъркотия ги прави да изглеждат сякаш не са верни – псалмистът отправя към Бога предизвикателството да бъде този, който обещава да бъде. Защото в псалмите „възхвалата е меч с две остриета“, който включва „приемане Божиите думи“. Така благодарността се отправя, когато се проявява Божията любяща вярност, а протестното оплакване се използва, когато Божията вярност не се вижда.[7] Нещо повече, фактът, че Псалми 39 и 88 са включени в библейския канон, ни дава надежда, че Бог може да се справи и с най-трудните ни молби и протести. Пълното отчаяние не би предизвикало Божието присъствие. Пълното отчаяние – без никаква надежда – не се моли. Но дори и най-отчаяните протести в псалмите все пак отправят своите молби пред Бога. Всъщност книгата Псалми, около една трета от която е съставена от псалми-жалейки, носи еврейското име Tehillim – „Хваления“. Дори най-шокиращите псалми, които изразяват възмущение, страх и отчаяние, го правят пред Бога – и това е прослава.
[1] Задължен съм за този анализ на Ролф А. Джейкъбсън и Карл Н. Джейкъбсън от тяхната книга Invitation to the Psalms (Grand Rapids: Baker Academic, 2013), 42–46.
[2] За това Уолтър Бругеман споменава четири елемента на оплакване в псалмите-жалейки: „1. Нещата, такива каквито са не са наред. 2. Те не трябва да останат такива, да се променят. 3. Говорещият не ги приема такива каквито са. 4. Задача на Бога е да ги промени.“ Brueggemann, “The Costly Loss of Lament,” Journal for the Study of the Old Testament 36 (1986): 62.
[3] Ellen Davis, Getting Involved with God: Rediscovering the Old Testament (Cambridge, MA: Cowley, 2001), 21, emphasis in original.
[4] John Calvin, commentary on Psalm 51:8, CTS.
[5] Brevard Childs, Exodus: A Commentary (London: SCM, 1974), 76.
[6] Апостолската изповед. Повече за начина, по който Новия завет използва редуването на оплакване и надежда виж Markus Ohler, “To Mourn, Weep, Lament, and Groan: On the Heterogeneity of the New Testament Statements on Lament,” in Evoking Lament, ed. Eva Harasta and Brian Brock (London: T&T Clark, 2009), 150–65.
[7] Pemberton, Hurting with God, 170.
Rado's blog 