Как протестантите нарушават собствените си принципи? Ами…

Днес сайта dveri.bg публикува интересна нова статия наречена Едното само Писание или как протестантите нарушават собствените си принципи от Константин А. Матаков. Полемика в подобен доста агресивен тон държан от подчертано менторска позиция не е нещо нито ново нито изненадващо – при това и от двете страни. За мен много по-притеснителна е сериозната некомпетентност на автора точно по въпросите, за които пише. Един бегъл прочит дори на „уики”-то би му показал, че протестантският принцип Sola scriptura просто не е това, което той твърди. Наистина ли той сериозно твърди, че Лутер, Калвин или останалите класически реформатори твърдят, че спасява библията, но не знаят или отричат, че „за спасението е необходим и Сам Бог?” Откъде достига до заключението, че богообщението за протестантите се свежда единствено до четене на библията и молитви (които обаче задължително трябва да повтарят или преразказват написаното в библията!) – и толкова? Наясно ли е, че един преглед на официалните протестантски църковни документи ще покаже нещо коренно различно? Сериозно ли настоява, че протестантския стремеж да дадат библията на всеки човек с вярата, че той може да я разбира означава, че индивидуалното мнение при тях се поставя като окончателен авторитет, който никой не може да оспори, или че идеята за необходимостта от съобрност никога не им е идвала наум? Разбира ли отношението на класическият протестантизъм към църковната история и традиция – вкл. това, че в доста църкви (напр. англикански и рефорирани) традиционните символи на вярата се казват от събранието на всяко богослужение? Наясно ли е, че разбирането му за протестантския принцип за „яснотата на писанието” (и съответно полемиката, която развива на тази основа) е сериозно погрешен – което може лесно да се провери чрез всеки читав учебник по херменевтика? И т.н. – списъкът може да продължи – някъде повече другаде по-малко защитим, но в никакъв случай толкова просто, ясно и еднозначно колкото авторът се изказва. Достатъчно е да кажа, че като протестант аз просто не се разпознавам в картината, в която К. Матаков се опитва да ме нарисува.

Всъщност подобна реторика доста наподобява една друга, преди време често използвана статия на Йоан Уайтфорд. След разхвърляните бележки, които писах преди време в момента нямам нито време нито желание да добавям нещо. Но аз все още вярвам в това, което написах тогава: „Дълбокото ми убеждение е, че ние би трябвало да приемаме за морален императив отговорността си да бъдем доколкото е възможно  добре запознати с и честни към позицията на другата страна – особено когато правим публични изказвания. Всяко отклонение от това правило справедливо би могло да бъде наречено нехристиянско.“

Буквално не четем библията буквално

БУКВАЛНО НЕ ЧЕТЕМ БИБЛИЯТА БУКВАЛНО

от Пит Енс

„Когато казвам една дума,” каза Хъмпти Дъмпти с доста укорителен тон, „тя означава точно това, което аз избирам тя да означава – нито повече нито по-малко.” „Въпросът е,” каза Алиса, „дали можеш да накараш думите да означават толкова много различни неща.” (Луис Карол, Алиса в огледалния свят)

Може ли да ви помоля за услуга? Бихте ли престанали да използвате думата „буквално” когато говорим за нашите религиозни навици на четене?

Това се отнася както до тези, които казват, че четат библията буквално така и за тези, които казват, че не я четат по този начин. По думите на известният лингвист Иниго Монтоия: „Вие продължавате да използвате тази дума. Аз не мисля, че тя означава това, което вие мислите, че означава.”

Това е объркващо.

Всъщност аз мисля, че е безопасно да кажем, че всеки, който познавам чете по-голямата част от библията буквално. И никой не чете цялата библия буквално. Така че когато казваме, че ние „четем библията буквално” или че „не четем, библията буквално” в най-добрият случай не казваме нищо важно, а в най-лошия напълно грешим. Ако искаме да говорим смислено за библията би било от полза да избягваме политически заредени фрази и да започнем да говорим по-точно за това какво имаме предвид.

Когато псалмиста казва: „Бог е моя канара” ние не „приемаме това буквално.” Т.е. ние не смятаме, че Бога, на Когото се покланяме е буквална канара. Това би било странно. Вместо това ние (правилно) приемаме думите образно. Същото се отнася и за притчите на Исус. Никой не смята, че Исус говори за конкретен, действително съществуващ син, който е избягал от един действителен баща в притчата за блудния син. Никой историк не прекарва време опитвайки се да намери парите, които неверният слуга е заровил в земята. Ние (правилно) четем тези истории като притчи или алегории. Освен това ако те наистина са алегории или притчи тогава ние бихме грешели ако ги четем буквално. От друга страна когато четем: „Тогава Давид стана цар на Израел” ние разбираме това буквално. Ние не смятаме, че това е метафора или нещо подобно. Приемаме, че историята се опитва да ни каже, че един човек на име Давид е станал цар над един народ наречен Израел.

Тъй като използването на израза ”четем библията буквално” не е особено точно какво може да означава то? Според моят опит има три неща, които хората обикновено имат предвид когато казват „чета библията буквално” (макар че може да има и повече, което просто би направило идеята ми още по-силна).

(1) Съгласен съм, че това действително се е случило

(2) Това все още е валидно днес.

(3) Правилното тълкуване е очевидно.

Но това не е смисъла на израза „чета библията буквално.” Така че вместо да казваме, че не сме съгласни с някой относно „буквалното четене на библията” по добре да опитаме някоя от следните алтернативи:

(1) Аз/те смятаме, че историческите описания в библията са се случили по начина, по който тя казва, че са се случили.

(2) Аз/те вярват, че определени закони в библията са все още валидни и трябва да бъдат наложени в днешния свят.

(3) Аз/те вярват, че библията е лесна за разбиране, така че опитите да се отрече #1 или #2 обикновено означават, че аз/те вероятно нямат достатъчно вяра или се чувстват неудобно от изискванията на християнството.

Лично аз колкото повече изучавам библията толкова по-малко смятам, че тя е лесна за разбиране, но ако вие смятате така имате това право. Просто кажете това. Защото когато казвате „Аз чета библията буквално” вие не казвате това, а нещо напълно различно. Колкото по-скоро се отървем от етикетите и някои ключови изрази толкова по-скоро ще започнем да водим смислен диалог за това какво е библията, какво можем да очакваме от нея и как трябва да я четем.

Как да четем отците на църквата

 МЯСТОТО НА ЦЪРКОВНИТЕ ОТЦИ В ТЪЛКУВАНЕТО НА БИБЛИЯТА

от д-р Крейг Кийнър

Някои автори изказват мнение, че всяко легитимно тълкуване на даден библейски пасаж трябва вече да е било отразено от отците на църквата и поставят под съмнение всяко тълкуване, което не отговаря на това изкисване. На практика този подход превръща отците на църквата в един втори канон. Поради използването им от множество църковни отци някои автори също така желаят да легитимират методи на тълкуване като алегорията, които съвременните тълкуватели са склонни да гледат с подозрение.

Аз не съм съгласен с това, но имам голямо уважение към отците на църквата и поради тази причина подчертавам това, което казвам. (Наистина, в някои случаи някои писатели излагат своята тези твърде ентусиазирано и всъщност имат в предвид нещо, което аз не критикувам.)

Богословски метод – завършен

от Оливър Крипс

1. Светото Писание

2. Изповедите на вярата

3. Християнските богослови

4. Разум и опит

Оливър Крипс е британски боголсов, който в момента е професор по систематично богословие в   Fuller Theological Seminary Пасадена, Калифорния. До 2011 Крипс чете богословие в Bristol University Англия. Специализирал в аналитичното богословие, философското богословие и историческото богословие. Историческите му съчинения се фокусират основно върху американските реформирани боголсови от 18 и 19 век, включително Джонатан Едуардс и Уилям Шед. Освен това пише в областта на христологията и харматологията.

Оливър Крипс има бакалавърска и магистърска степен по богословие от University of Aberdeen.  Пез 2003 защитава докторат от University of London върху философското богословие на Джонатан Едуардс като негов научен ръководите в Пол Хелм.

Съчиненията на д-р Крипс включват:

• Revisioning Christology : Theology in the Reformed Tradition by Oliver Crisp; Farnham: Ashgate, 2011. ISBN 978-1-4094-3005-6
• Retrieving Doctrine : Essays in Reformed Theology by Oliver Crisp; Downers Grove, Ill: IVP Academic, 2010. ISBN 978-0-8308-3928-5
• God Incarnate : Explorations in Christology by Oliver Crisp; New York: T & T Clark, 2009. ISBN 978-0-567-03348-2
• A Reader in Contemporary Philosophical Theology edited by Oliver Crisp; New York: T & T Clark, 2009. ISBN 978-0-567-03146-4
• Analytic Theology : New Essays in the Philosophy of Theology, edited by Oliver Crisp and Michael Rea; New York: Oxford University Press, 2009. ISBN 978-0-19-960042-7
• Divinity and Humanity : The Incarnation Reconsidered by Oliver Crisp. Cambridge: Cambridge University Press, 2007. ISBN 978-0-521-69535-0
• An American Augustinian : Sin and Salvation in the Dogmatic Theology of William G. T. Shedd by Oliver Crisp; Eugene, OR: Wipf & Stock, 2007. ISBN 978-1-84227-526-9
• Jonathan Edwards and the metaphysics of sin by Oliver Crisp; Burlington, VT: Ashgate Pub, 2005. ISBN 978-0-7546-3896-4

Богословски метод – 4

РАЗУМ И ОПИТ

от Оливър Крипс

Някои богослови, особено от уеслианската традиция, говорят за четворен авторитет на Писанието, традицията, разумът и опита. Това със сигурност е полезен начин да се мисли за природата на богословският авторитет стига да имаме в предвид някои уговорки за върховенството на Писанието и за производната и херменевтическа роля на традицията[1]. Но разумът също играе роля в богословието дори в мисленето на тези богослови, които, подобно на Лутер, твърдят, че имат твърде ниско мнение за ролята на разума (казват, че Лутер наричал разума „блудницата на дявола”). Дори Лутер изразява своето богословие под формата на твърдения и аргументи представени по определен логически начин опитвайки се да избегне заблудите и останалите опасности в своите разсъждения докато прави това. На мен ми се струва, че това е начинът, по който философията може да играе една полезна роля в богословието.

Писанието: преводи, текст и традиция – завършен

от Алистър МакГрат

1. Част 1

2. Част 2

3. Част 3

4. Част 4

Писанието: преводи, текст и традиция – 3

Критика на Вулгата   

от Алистър МакГрат

Новият интерес към гръцкия текст на Новия Завет, очевиден в късния Quattrocento, който довел до нарастващо неудобство свързано с точноста на превода Вулгата имал потенциално богословско значение единствено за латински говорещата (т.е. западната) църква. Гръкоговорящата (т.е. източната) църква винаги разчитала директно на гръцкия текст на Новия Завет вместо на посредничащи преводи. От това, че ранната западна църква имала склонност да разчита на източната за своето богословие (като например христологията и тринитарианството), но се развила относително независимо след богословският ренесанс през 12 век[1] можело да се очаква, че най-сериозните трудности ще възникнат във връзка с доктрините развили се специфично в латински говорещата църква по време на периода 1150-1450. За реформаторите, като Меланхтон, този период съвпадал с периода на богословки упадък или доктринална поквара. Следователно било ясно, че новата загриженост за и оценяването на богословското значение ще бъде във връзка с областите в учението, в които развитието се е случило в самата западна църква по време на периода на схоластиката – области като мариологията и богословието на тайнствата.

Писанието: преводи, текст и традиция – 2

ХУМАНИСТИЧНОТО ЗАВРЪЩАНЕ AD FONTES

oт Алистър МакГрат

Става ясно, че в своето търсене на писмено и устно красноречие хуманистите от времето на ренесанса се обърнали към признатите древни майстори, за да се научат от тях. Високата почит, на която се радвали Orationes на Цицерон довело до интензивно изслеване на неговите произведения – за което речите на Бартоломео дела Фонте дават красноречиво свидетелство[1]. Този интерес към литературата от класическата античност не бил виждан като цел сам по себе си, а като средство за постигане на eloquentia[2]. Taкa Йероним, Авгутин, Амброзий, Киприан и особено Лактанций не били нищо по-малко от eloquentia vera theologiae[3]. Следвателно за хуманистите било наложително да се обърнат (или по-скоро да се завърнат) към античните източници, били те езически или християнски, за да се учат от тях. Възобновеният интерес към класическата филология бил тясно свързан с нуждата за пряко изучаване на древната античност – както гръцка така и латинска. Лозунгът ad fontes започнал да вълъщава култураната и образователна програма на ренесанса: директното завръщане към писанията от класическия период – без значение дали светски или църковни – за да могат да се възползват от тяхното красноречие.

Писанието: преводи, текст и традиция – 1

ПИСАНИЕТО:ПРЕВОДИ, ТЕКСТ И ТРАДИЦИЯ

от Алистър МакГрат

Реформацията често е описвана като завръщане към или преоткриване на Библията, изцеляваща векове на богословско пренебрегване на този фундаментален за християнското богословие ресурс или на съзнатено избягвано взаимодействие с Писанието. Реалността е по-сложна и безкрайно по-интересна. Както изследване след изследване ясно  показват богословските училища от средните векове смятали Писанието за притежаващо върховно значение по отношение на доктрината. Същността на дебата била свързана иманно с това какво трябва да се разбира под текста на Писанието и с начина, по който то трябва да се тълкува.

Ударението на хуманистите върху връщането към ed fontes носело със себе си един императив, че тези източници трябва да бъдат четени на своите оригинални езици. Това изискване, което може да изглежда богословски безобидно, съдържало в себе си много от водещите теми на Реформацията. Доказано било, че не може да се разчина на преводът Вулгата смятан за акуратен и следователно за притежаващ богословски авторитет директно еквивалентен на този на „Писанието,”. Степента на достоверност и нейните боголсовски последици били поредмет на значитеен дебат. Основите за едно по-нататъшно развитие били поставени в  края на 15 век когато стремежът за увереност в достовернсотта на текста довел до появата на техники за оценка на достоверността на приетите текстове – включително на текстуалната традиция на Вулгата[1]. Едно от основните приемания, на които се градяло средновековното богословие сега било виждано като недостоверно. Повече не било възможно „Писанието” да се приравнява директно на „традиционният латински текст на Вулгата[2].” Необходило било хората да се изправят пред цяла една серия от критически преводи и текстуални въпроси. Все пак хуманизмът направил повече от това да постави ударение върху важността от изследването на Писанието на неговите оригинални езици; той осигурил достъпа до нови средства за тълкуване на библейксия текст – средства, които подкопавали както традиционните схоластични херменевтични средства и потенциално някои от богословските учения, които били извленчени на тяхната основа. По този начин възхода на ренесансовия хуманизъм поставил едно двойно предизвикателство пред приетата традиция в западното богословие и правейки това отворил път за богословска критика и експериметиране, които променили лицето на западното християнство.

Sola scriptura и реформацията – 2

SOLA SCRIPTURA И РЕФОРМАЦИЯТА – 2

от Кийт Матисън

Жан Калвин

Жан Калвин е роден на 10 Юли, 1508 г. в Ноайон, Франция. Той започнал своето обучение за свщенство в Парижкия университет, но когато баща му решил, че трябва да стане юрист бил изпратен в Орлеанс. Поради липса на ясно писмено свидетелство съществува значим научен спор за точната дата на обръщението на Калвин към протестантизма. Но когато и да станало това ние знаем, че се е случило и понеже ситуацията във Франция била твърде несигурна за протестантите Калвин заминал за Швейцариуя. Скоро след това мнозина френски протестанти, влючително един близък негов приятел били затворени, измъчвани и осъдени на смърт. Заедно с друг свой приятел, Луис де Тилет, той се добрал до Метц, Страстбург и накрая до Базел. Докато се намирал там той чул за страданията на протестантите във Франция и решил да напише книга защитаваща тяхната вяра. През 1536 първото издание на Институтите на християнската религия било публикувано в Базел[1].

Sola Scriptura и реформацията – 1

SOLA SCRIPTURA И РЕФОРМАЦИЯТА – 1

от Кийт Матисън

Въведение

Протестантската реформация е един елемент от сложните събития, които разтърсили из корен средновековната църковна система[1]. На практика всеки аспект от живота в западна Европа през 16 век преживял катаклизъм какъвто не е имало от времето на падането на Рим. Ренесансът променил начинът, по който хората мислели за себе си и за света. Политическите структури на Европа болезнено се размествали под тежестта на надигащият се национализъм. Икономиката бавно се трансформирала от старата система на гилдии в зараждащия се капитализъм. Откриването и изследването на новия свят разширявало географския хоризонт на човека. Използването на печатната преса разширявало интелектуалният му хоризонт. Сред всичко това се чували силни гласове за реформа на църквата, викове, които не можело и нямало да бъдат пренебрегнати[2].