Конфликт или взаимно обогатяване – 2

КОНФЛИКТ ИЛИ ВЗАИМНО ОБОГАТЯВАНЕ

науката и богословието трябва да си говорят

от Алистър МакГрат

Лекция по случай встъпване в длъжност като Andreas Idreos Professorship по Наука и религия в Оксфорд

20. 10.2014

Говоря с безнадеждно общи термини и е време да стана по-конкретен. Idreos Professorship е свързан с Оксфордския факултет по богословие и религия. Така че какви ползи може да донесе взаимодействието с естествената науки на богословието и религията? И нека да кажа ясно, че аз смятам предизвикателствата за полезни защото те ни принуждават да се интересуваме и да мислим, което обикновено води до подобрение и обновление. Ако богословието бяга от тези предизвикателства то е изгубило пътя си. Но аз не виждам причина за подобна присъда относно богословието в Оксфорд!

Мисля, че мнозина от вас знаят, че започнах академичната си траектория тук в Оксфорд като учен, учейки химия под ръководството на Джереми Р. Кноуел (1935-2008) и след това работих в биологичните науки в Оксфорд с професор сър Джордж Рада. Това потапяне в културата на научното изследване на Оксфорд решително формира моето мислене в няколко отношения. Ще спомена само две, които вярвам, че имат връзка с богословието.

Писанието: преводи, текст и традиция – завършен

от Алистър МакГрат

1. Част 1

2. Част 2

3. Част 3

4. Част 4

Писанието: преводи, текст и традиция – 3

Критика на Вулгата   

от Алистър МакГрат

Новият интерес към гръцкия текст на Новия Завет, очевиден в късния Quattrocento, който довел до нарастващо неудобство свързано с точноста на превода Вулгата имал потенциално богословско значение единствено за латински говорещата (т.е. западната) църква. Гръкоговорящата (т.е. източната) църква винаги разчитала директно на гръцкия текст на Новия Завет вместо на посредничащи преводи. От това, че ранната западна църква имала склонност да разчита на източната за своето богословие (като например христологията и тринитарианството), но се развила относително независимо след богословският ренесанс през 12 век[1] можело да се очаква, че най-сериозните трудности ще възникнат във връзка с доктрините развили се специфично в латински говорещата църква по време на периода 1150-1450. За реформаторите, като Меланхтон, този период съвпадал с периода на богословки упадък или доктринална поквара. Следователно било ясно, че новата загриженост за и оценяването на богословското значение ще бъде във връзка с областите в учението, в които развитието се е случило в самата западна църква по време на периода на схоластиката – области като мариологията и богословието на тайнствата.

Писанието: преводи, текст и традиция – 2

ХУМАНИСТИЧНОТО ЗАВРЪЩАНЕ AD FONTES

oт Алистър МакГрат

Става ясно, че в своето търсене на писмено и устно красноречие хуманистите от времето на ренесанса се обърнали към признатите древни майстори, за да се научат от тях. Високата почит, на която се радвали Orationes на Цицерон довело до интензивно изслеване на неговите произведения – за което речите на Бартоломео дела Фонте дават красноречиво свидетелство[1]. Този интерес към литературата от класическата античност не бил виждан като цел сам по себе си, а като средство за постигане на eloquentia[2]. Taкa Йероним, Авгутин, Амброзий, Киприан и особено Лактанций не били нищо по-малко от eloquentia vera theologiae[3]. Следвателно за хуманистите било наложително да се обърнат (или по-скоро да се завърнат) към античните източници, били те езически или християнски, за да се учат от тях. Възобновеният интерес към класическата филология бил тясно свързан с нуждата за пряко изучаване на древната античност – както гръцка така и латинска. Лозунгът ad fontes започнал да вълъщава култураната и образователна програма на ренесанса: директното завръщане към писанията от класическия период – без значение дали светски или църковни – за да могат да се възползват от тяхното красноречие.

Писанието: преводи, текст и традиция – 1

ПИСАНИЕТО:ПРЕВОДИ, ТЕКСТ И ТРАДИЦИЯ

от Алистър МакГрат

Реформацията често е описвана като завръщане към или преоткриване на Библията, изцеляваща векове на богословско пренебрегване на този фундаментален за християнското богословие ресурс или на съзнатено избягвано взаимодействие с Писанието. Реалността е по-сложна и безкрайно по-интересна. Както изследване след изследване ясно  показват богословските училища от средните векове смятали Писанието за притежаващо върховно значение по отношение на доктрината. Същността на дебата била свързана иманно с това какво трябва да се разбира под текста на Писанието и с начина, по който то трябва да се тълкува.

Ударението на хуманистите върху връщането към ed fontes носело със себе си един императив, че тези източници трябва да бъдат четени на своите оригинални езици. Това изискване, което може да изглежда богословски безобидно, съдържало в себе си много от водещите теми на Реформацията. Доказано било, че не може да се разчина на преводът Вулгата смятан за акуратен и следователно за притежаващ богословски авторитет директно еквивалентен на този на „Писанието,”. Степента на достоверност и нейните боголсовски последици били поредмет на значитеен дебат. Основите за едно по-нататъшно развитие били поставени в  края на 15 век когато стремежът за увереност в достовернсотта на текста довел до появата на техники за оценка на достоверността на приетите текстове – включително на текстуалната традиция на Вулгата[1]. Едно от основните приемания, на които се градяло средновековното богословие сега било виждано като недостоверно. Повече не било възможно „Писанието” да се приравнява директно на „традиционният латински текст на Вулгата[2].” Необходило било хората да се изправят пред цяла една серия от критически преводи и текстуални въпроси. Все пак хуманизмът направил повече от това да постави ударение върху важността от изследването на Писанието на неговите оригинални езици; той осигурил достъпа до нови средства за тълкуване на библейксия текст – средства, които подкопавали както традиционните схоластични херменевтични средства и потенциално някои от богословските учения, които били извленчени на тяхната основа. По този начин възхода на ренесансовия хуманизъм поставил едно двойно предизвикателство пред приетата традиция в западното богословие и правейки това отворил път за богословска критика и експериметиране, които променили лицето на западното християнство.