Цветница е само крачка по пътя

от Радостин Марчев

проповядвана във Втора баптистика църква – Варна

21.4.2019

Очаквания

проповед за Цветница, 1.04.2018

в Евангелска баптистка църква – Аксаково

от Радостин Марчев

Днес празнуваме Цветница – влизането на Христос в Ерусалим. С нея започва „страстната” седмица.” Това е центъра на всяко едно от 4-те евангелията и на нея евангелистите отделят най-голямо внимание. В евангелието според Марко целия земен живот на Исус от 33 години е описан в половината книга, а тази единствена последна седмица в Ерусалим заема другата половина. Един богослов нарича евангелието описание на разпятието с дълго въведение.

Цветница: Божият уличен театър пристига в Ерусалим

от Н. Т. Райт

Един от начините, по които средновековните британци научавали християнската история, бил чрез т.нар. „мистериозни пиеси“. Преди време живеехме в Личестър, където всеки три години подобни пиеси се играеха в продължение на три пълни дни. Имаше 27 такива, всяка траеща около 15 минути и играна на три различни места. Първата започваше на Пазарната улица в средата на сутринта и след това се придвижваше до други места, а последната завършваше пред катедралата малко преди залез слънце.

Помня как се смесвах с тълпата в тясната градска уличка и наблюдавах как въодушевени групи актьори се придвижват към следващото място. Ной вървеше по улицата към едната сцена, Мария и Йосиф се приготвяха на следващата, а на третата декоратори издигаха разпятие.

Целият град беше залят от въртележка от библейски постановки, в които по един или друг начин участваха стотици хора, а хиляди други се стичаха да гледат. Създаваше се усещане сякаш действително преживяваме малка част от Божията история, която се случва, без да ни пита. Оказвахме се уловени от нея, без значение дали я разбираме или просто наблюдаваме някакви странни сцени.

Докато действието се развива, постепенно осъзнавате, че то всъщност е далеч по-голямо от всекиго от нас. История за Бога и за Исус, за света, живота, смъртта, ужаса и радостта, за Сътворението и Изкуплението, за сълзите и смеха; история, в която всеки би могъл да открие себе си и може би мимолетно да надзърне какво е да бъдеш част от историята на самия Бог.

Докато гледахме как групите бързат към следващото място на представление, част от нашето забавление беше да гадаем: В коя постановка участва онази жена там? Каква част от разказа са тези деца? Този, който видях да бърза, Мойсей ли беше? Онзи там Понтий Пилат ли е? Това самият Исус ли е?

Театърът разказва стари истории по нови начини и помага да открием себе си или да видим неща за света, които иначе не забелязваме.

Наскоро гледах постановка на Макбет, в която злите вещици, които правят поразии, се показват в многолюдни сцени и създават усещането, че злото се спотайва непосредствено до действието. В Сън в лятна нощ ролята на двамата монарси Тезей и Хиполита често се изпълняват от същите актьори, които играят и Оберон и Титания. Шекспир ни приканва да видим в света на сънищата скритите тъмни страни на техния характер – и както е винаги при Шекспир, да съзрем и тъмните страни на собствения си характер и опасностите, които се прокрадват в полувъображаемия свят току под повърхността на видимата нормалност.

И отново се появява въпросът: В коя история участваш ти? Във ведрата външна история или в мрачното подмолно действие, където ревност, подозрение и опасности шушукат и надзъртат иззад всеки ъгъл? Кой крал е истинският: помпозният Тезей или създаващият проблеми Оберон?

Такъв уличен театър сякаш е най-добрият начин да опишем действията на Исус на Цветница. Тук обаче няма място за развлечение, макар че хората сигурно са прекарали чудесен ден. Исус произнася нещо, което не може да се разбере по никакъв друг начин. Част от въпроса за Цветница е какво означава всичко това, какво означава то днес? Коя история играе Той? Кой цар е?

Исус рядко вършел подобни неща. Явно е замислял тези действия да резонират, да изпратят ехо, което да се отрази не само в стените на Ерусалим, но и в пропитото от Писанията въображение на стоящите отстрани зрители – и особено на учениците Му, които може би са си представяли, че следват един Тезей, без да очакват, че техният цар в действителност е по-странен, по-мрачен монарх, когото се страхуват да опознаят. В коя история живеят те? Кой цар мислят, че следват?

Исус изглежда очаквал хората да познават другите пиеси, които се играят по същото време. Наближавала Пасхата и в града прииждали поклонници. Те щели да разказват историята за Мойсей и Изхода, за язвите в Египет, за пасхалното агне, за преминаването на Червено море и обещанието за свобода. В повечето случаи тези истории се разказвали у дома или по странноприемниците, не на улицата, но общата споделена история създавала специална атмосфера в целия град.

Това била историята на Бога и всички хора били участници. Никой не я възприемал просто като някаква древна история. Това била тяхната история: разказ за една свобода, която те мечтаели да се изпълни отново в тяхното собствено време. А Исус измислил една нова мини-пиеса, която да преобърне, да реинтерпретира, да преобрази дотогавашната.

Някои предполагат, че по същото време в другия край на града се е играела още една постановка. Римският губернатор Понтий Пилат обикновено живеел в Кесария, където бил храмът на обожествения император Август. Но за великия празник Пилат пристигал в Ерусалим, за да предотврати евентуални размирици. Той щял да пристигне от запад, възседнал на кон и придружаван от военен ескорт.

Не знаем дали Исус, идвайки от изток, е съгласувал времето на своята мини-пиеса, така че да съвпадне с триумфалното пристигане на Пилат, но хората вероятно са свързали двете неща и са се питали: Към коя история принадлежим ние? На кой цар се покланяме? Кой е истинският и кой е просто пародия?

Някои неща били ясни. В един свят на малко книги, но много четене на Писанията тълпата би припознала намека на Исус за пророчеството на Захария, свързано с възседналия магаре цар. Но това пророчество вероятно би объркало представите им. Псалмите разказват за Божия Син, който идва като цар и поразява народите с желязна тояга, разбивайки ги на парчета като грънчарски съд. Това ли била историята, в която живеели те? Такъв цар ли бил Исус – сега представящ напълно мирна демонстрация, но подготвящ се за неочакван сигнал, легион от ангели, внезапна атака и бурно освобождение – като въстанието на Юда Макавей два века по-рано? Всеки познавал тази история и тъй като последователите на Юда Макавей също размахвали палмови клонки на влизане в града, вероятно са се надявали на повторение и продължение. Уличният театър бил осезаемо объркан: В коя история участваме? Какъв цар следваме?

За разлика от тях ние знаем завършека на пиесата. Чудим се на непостоянството на тълпите – макар че всеки, който сериозно се погледне в огледалото, няма да се чуди толкова дълго. Западната християнска традиция лесно си въобразява, че онези първи зрители са схванали нещата погрешно, понеже са желаели свобода в този свят, но (както смятаме ние) Исус е предлагал духовна свобода и царство след смъртта. По този начин Пасхата се е превърнала в метафора, Понтий Пилат е останал без значение и вместо това ние получаваме Платон.

Но уличният театър на Цветница ни потупва по рамото, за да ни каже нещо различно. Псалом 72 разказва за един цар, който разпространява правда и мир от море до море, чак до краищата на земята. Той спира вниманието си на бедните, упражнява правосъдието на самия Бог и ни донася Божия мир.

Докато държим тази картина в ума си и проследяваме разказа на Лука за Цветница (19:28-44), ние разбираме защо Исус плаче, докато тълпата вика „Осанна!“ Слънцето блести, тълпата е в екстаз, златният Ерусалим е пред Него в цялото си величие – но със Своя пророчески взор Той вижда идващото бедствие. И не е в състояние да каже и дума.

Ако само знаехте (да, точно вие) това, което води към мира ви! Но вие затворихте очите си и вече е твърде късно. Те идват: Пилат идва, чудовищата идват, зверовете превземат градината и ще стъпчат всичко по пътя си, понеже вие не разпознахте времето, когато бяхте посетени. Не разбрахте пиесата. Живеехте в погрешната история. Търсехте погрешен цар. Искахте своя Юда, а получихте Исус. Искахте война, а Аз ви носех мир… Очаквахте небесно царство, а Аз ви предлагах земно. И като гласувахте за небесното, оставихте земята на монарсите и чудовищата, които все още вадят меч и ще погинат от меч.

На фона на всичко това трябва да се вслушаме в Исая 59 глава. „Ти не разпозна времето, когато беше посетен“, промълвява Исус. С други думи, както обясняват някои преводачи, Бог лично е посетил града. Малко преди това Исус им е разказал история за благородник, който се връща, за да провери как се справят слугите му. Слушателите Му вероятно са направили връзката: Става дума за историята на Бога на Израил, който отдавна е обещал да се завърне в слава и сега най-накрая изпълнява това обещание. Това е кулминацията на пиесата, в която те копнеят да участват. Но никой не си е представял, че при завръщането Си Бог ще изглежда като просълзен млад пророк, възседнал на магаре.

Всичко това, разбира се, е основа за стотици проповеди, които се произнасят през Пасхалната седмица. Необикновеният обрат в тази история е, че след като е произнесъл съд над Ерусалим заради отхвърлянето на Божия мир, Исус продължава напред, въплъщавайки едновременно любовта и правосъдието на самия Бог, поемайки в крайна сметка върху Себе Си римските ужаси, които по-рано е предсказал за Своя народ.

Мрачната царска история лежи в сърцевината на всяко следващо християнско разбиране за кръста. Тази истина обаче е толкова странна, че твърде малко химни или литургии съумяват да навлязат в дълбините ѝ. Тезей и Оберон са един и същ човек. Разпети петък, който сам представлява един вид римски уличен театър, парадоксално е заимстван в Божия уличен театър, пиеса в пиесата, която на свой ред обяснява всичко останало.

Но дори без това продължение въпросите на Цветница ни връхлитат. Първо, въпросът в коя история живеем ние и кой цар следваме е от решаващо значение за собствената ни култура. Докато нашите обществени институции получават все по-малко доверие, а нашето поведение е по-объркано от всякога, историите, които по-рано са имали смисъл за нас, сега отново ни поставят на тясно.

Ние мислим, че знаем как се развива постановката: отърваваме се от тиранина, хората прегръщат демокрацията, мира, любовта и цветята. Колко ненадейно обаче нещата преминават от Цветница към Разпети петък! Така наречената Арабска пролет бързо се превърна в зима. Нямаме представа какво да направим със Сирия, с Израел/Палестина или с Украйна. Историите ни свършват, свършват и царете ни – от всеки вид. Мислим си, че ни остава само да се доверим на големия бог Мамон, но треперим, че нашата едва възстановила са икономика може да се срине по сирийските планини или в суданската пустош.

Тъкмо на това място обаче се появява и вторият, доста по-личен въпрос. Ако уличният театър на Цветница наистина изразява значението, заложено в него от Исус, тогава изглежда Исус отправя предизвикателство към всички Свои последователи – и тогавашни, и днешни. Тълпите може да са непостоянни, но в случая не грешат. Двамата по пътя към Емаус са се надявали, че Той ще избави Израил и надеждата им е била напълно основателна – но те не са си давали сметка как точно Исус възнамерява да го постигне. Вярна история, погрешен цар.

Рано или късно това се случва с всекиго от нас. Ние тръгваме след Исус, понеже смятаме, че знаем историята, знаем какъв цар искаме да бъде Той – ала тогава нещата жестоко се объркват. Той не ни дава каквото сме искали, и ние се изкушаваме да се чудим дали не сме застанали на погрешния край на града в очакване на погрешната процесия.

Исус ни предупреждава, че това ще се случи. По един или друг начин всеки от нас ще трябва да преживее своя Пасхална седмица, Гетсимания, Разпети петък. Това се случва и в личния ни живот, и в призванието ни, и във взаимоотношенията с околните.

Но ние не сме сгрешили. Днешният свят (да не говорим за днешната църква) спешно се нуждае от хора, млади и възрастни, които да последват Исус през Пасхалната седмица в една нова „мистериозна пиеса“, каквато нашите средновековни предшественици въобще не са си представяли: едно царство на любов, мир и справедливост, идващи на земята и на небето. Това е Историята, Той е Царят и търси ученици, млади и стари, за нов театър, който да се разиграе на съседната улица.

Н. Т. Райт е Professor of New Testament and Early Christianity в Богословското училище в Университета св. Андрей, Шотландия и един от най-влиятелните новозаветни учени в света. Сред множеството написани от него книги са Jesus and the Victory of God, The Resurrection of the Son of God, Paul and the Faithfulness of God и накоро издадената, Surprised by Scripture.